Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (29)

Старият и новият Рабаул

На езика Гунантуна Рабаул означава „място на мангрите“. През 1910 г. тук се прехвърля от Кокопо „столицата“ на Германска Нова Гвинея. На полуострова, наречен „Газела“ по името на кораба на Георг Шлайниц (един от немските изследователи на Нова Гвинея от края на миналия век), се простират наследените от немците и създадени по-късно обширни кокосови плантации. Това е район на активна стопанска дейност, но и на не по-малко интересна природа.

Има една тема, която властно се налага на всеки посетител на Рабаул — вулканите. Винаги ми е било интересно да се докосна до тези огнедишащи прозорци на земните дълбини, от които човек научава толкова много за устройството на своята планета. Преди и след Нова Гвинея ми се случи да стъпя на много вулкани, угаснали и полуугаснали. Видях Санторин и Килиманджаро, Орисаба и Попокатепетл, Невадо де Толука и Маунт Камерун. Пълзях по склоновете на перуанския Уандой и иранския Демавенд, на Етна и на турския Ерджиас, любувах се на безкрайния кръгозор от Пико де Тейде на остров Тенериф. В тази поредица сега достойно място заемат вулканите, които ограждат сините води на залива Бланш и са забележителност, но и дамоклев меч на Рабаул.

На територията на Папуа Нова Гвинея се намират части от няколко извънредно интересни тектонски структури, към които са привързани многобройни вулкани. Южната част на големия остров е част от Австралийската платформа. Загадъчните „планини в облаците“ геолозите наричат прозаично „хорстантиклинална структура, съставяща част от Новогвинейския активизиран пояс“. Тук плиоценско-плейстоценският вулканизъм се е проявил в четири района: хребетите Кубор Рейндж и Оуен Стенли, архипелага д’Антркасто и Торесовия проток. Едни от най-известните новогвинейски върхове са угаснали вулкани от хребета Кубор. Такива са Маунт Хаген (3765 м) и Маунт (4368 м). По-интересен за вулканолозите обаче е „гръбнакът“ на полуострова Папуа — хребетът Оуен Стенли с неговите действуващи вулкани Каранга, Ламингтън, Керароа, Горопу, Мадилого и др. Печална известност получи Ламингтън (1687 м), чието изригване през 1951 г. причини смъртта на близо 3000 души. Във въздуха излетели 2 куб. км нажежени каменни късове, по склоновете плъзнал отровен облак газове, в радиус от 10 км всичко било унищожено, а селата, нивите и градчето Хигатуру споделили участта на Помпей. Вулканската пепел обаче е много плодородна и, както и другаде в такива райони, хората бързо се връщат към обичайните си занимания. Никой не иска да вярва, че точно по негово време вулканът отново ще изригне, а и вулканите от пелейски тип, какъвто е Ламингтън, са много „своенравни“. Докато от гърлото на вулкана излиза дим, това все още е добре, но когато признаците на активността му изчезнат и хората се успокоят — тогава чакай катастрофа! Втвърденият вътрешен купол — „тапата“ на вулкана, може да се пробие и „дяволът“ отново да наплаши хората. За известно време.

По целия северен бряг на Нова Гвинея се редят острови с вулкани, горещи извори, кратерни езера и други интересни за геолога и географа феномени. Учените ги наричат с предългото име „Западен клон на Северо-новогвинейско-новобританската островна дъга“. Бих желал да видя това преведено на пиджин!

Ние сме на Нова Британия и заслужава да кажем малко повече за този голям остров. По цялата му дължина се простира антиклинорий от планински вериги с дължина до 620 км и ширина до 110 км — кажи-речи колкото Стара планина. Бива си го островчето! Покрай северния бряг се редят млади вулкани, а покрай южния Соломоново море достига 8320 м дълбочина — това е Новобританската падина.

Споменатият оптимизъм (или фатализъм) на хората, живеещи край вулкан, се наблюдава много добре в Рабаул. Земната кора край залива Бланш живее и се преобразява буквално пред очите на рабаулци. Самата калдера, която образува залива, се е формирала на два етапа, преди 3500 и 1400 години. Между двата й потопени кратера Керавия и Симпсън Харбър се издига активен конус, наречен просто Вулкан, с височина 230 м и диаметър 3 км. На върха му има кратер с диаметър 700 м. След изригването в 1937 г., когато Вулкан и съседният Матупит отнели живота на 507 души, островът се свързал със сушата с вал. Той е населен от рибари толаи, спадащи към етническата група матупит.

Заливът Бланш е ограден от няколко вулкана, три от които носят имената Майка, Северна дъщеря и Южна дъщеря. Някъде човек може да прочете, че Матупит и Южна дъщеря са един вулкан, някъде обединяват Матупит и Тавурвур, а в интересната книга на чехословашкия пътешественик Милослав Стингл „Островите на човекоядците“ (1970 г.) се говори за „седемстотинметровата Рабаланакая — Майка“. Монографията на В. Апродов „Вулканы“ (1982 г.) ни дава описанията на 7 отделни вулкана по калдерния вал: Южна дъщеря (490 м), Тавурвур (714 м), Майка (690 м), Лабаланкая (120 м) с активен кратер с диаметър 450 м, Северна дъщеря (540 м), Сулфур Крик (24 м) и Варзин (610 м). Изброявам ги всички, защото понякога в пътеписната бъркотия е трудно да се ориентира човек за имената им. Персоналът на вулканоложката обсерватория вероятно ги познава на пръсти. Такива обсерватории има в Папуа Нова Гвинея и на други места — в Попондета, Манам и Еса-Ала на архипелага Д’Антркасто. Персоналът им, общо взето, не е за завиждане. Трудът на младите вулканолози е тежък, а да предскажеш вулканско изригване, е много рисковано. Това е свързано с евакуацията на много хора, а най-често вулканолозите не познават. Ако пък внезапно изригне вулканът, пак тях ще обвиняват. С инсталирането на по-съвършени прибори, които регистрират дълбочинните процеси в земната кора, вулканолозите ще стават все по-полезни и по-необходими.

Един интересен във вулканично (и не само във вулканично) отношение остров е Бугенвил. Неговите вулкани са описани от друг чехословашки пътешественик Петър Якеш в неговата книга „Към вулканите на Тихия океан“ (1975). На площ 625 кв. км са образувани 10 вулкана, от които по-известни са Багана (1999 м) и Балби (2743 м), най-високият на острова. Всъщност и Якеш не е могъл да се изкачи на тези вулкани. Причината е прословутата бугенвилска мед, поради която на всеки геолог се гледа като на агент на компаниите, които се готвят да отчуждят земите на местните жители и да ги изгонят оттам. След изригването на вулкана Матупит през 1937 г. столицата на „Територията“ се премества в Лае, а японското нашествие доразсипва града. След войната обаче жизненото местно население и предприемчивите нови заселници го възстановяват и сега Рабаул е оживен център на една от най-развитите области на Папуа Нова Гвинея. В града има вулканологична обсерватория и той е най-активното пристанище на страната. Доброто планиране, останало от германците, е в основата на новия град. Но аз нямам време да го разглеждам — бързам да намеря Майк Бърк. Той е агроном в модерната опитна станция край близкото градче Керават. Майк е изцяло завладян от своето хоби — спелеологията, има голяма библиотека и издава от 1973 г. списанието „Новогвинейски пещерняк“. Като повечето австралийци Майк и жена му Джейн са изключително гостоприемни и се чувствувам като у дома си в красивата им къща. Наоколо — зеленина, докъдето ти видят очите. Със своите 450 мм валежи Рабаул е едно от най-сухите места в архипелага, но климатът му е много подходящ за плантации, главно за кокосови палми и какао. Преди да тръгнем по пещерите, Майк ме заведе да видя експерименталните участъци и ме запозна с „тънкостите“ при отглеждането на новогвинейското какао.

Първите какаови дръвчета са експериментално засадени в района на залива Бланш още в края на 19 век от германските колонисти, но били нападнати от болести, а и цената на копрата е по-висока. През Втората световна война загиват 90 на сто от какаовите плантации в архипелага. След 1945 г. обаче какаото става на мода, цената му се повишава и правителството поощрява създаването на нови насаждения. Предприемчивите толаи за три години засаждат над 3 милиона дръвчета върху площ от 15 000 акра. От 435 какаови плантации в Нова Гвинея през 1965 г. 85 на сто са били в Подопечната територия. Какаовите дръвчета растат на сянка, поради което тук те се засаждат често примесени с кокосови палми или със специално пересто бързорастящо дърво, наречено Lencaeua glauca. През 1502 г. европейците за първи път са видели необикновените „бобове кахухуатл“. Това е станало по време на четвъртото плаване на Колумб. Сега ботаниците знаят, че род Theobroma наброява 22 вида, разпространени в Южна и Централна Америка и в Южно Мексико. Повече от 1 млн. ха в тропичните страни са заети днес от „шоколаденото дърво“, но главните промишлени количества дава Африка. Гана има 36 на сто от световната продукция, Нигерия — 13 на сто, Бразилия — 18–20 на сто. На Океания засега се пада само 1 на сто, но новогвинейското какао е особено ароматично и се търси за смесване с други сортове. Дървото е високо от 3 до 12 м с лъскави листа и съцветия, разположени често на самото стъбло (явлението каулифлория). Едно дърво дава само по 20–50 плода, които са дълги до 30 см, имат диаметър до 10 см и са тежки до 800 г. Вътре, всред розова маса, в 5 реда са разположени 25–60 семена, дълги по 2,5 см. Едно дърво дава от 1 до 4 кг годишно. Плодовете се струпват на купчини да ферментират, после семената се сушат и се подлагат на дълга и сложна обработка. Очистените от обвивките семена съдържат 45–55 на сто масти, белтъчни вещества и 1–2 на сто теобромин — алкалоид, който възбужда нервната система и усилва сърдечната дейност. Смлените семена после се смесват със захар, ванилия, какаово масло и други добавки и се получават различните видове шоколад. Кортес през 1528 г. донася в Европа какаото и описва мексиканската технология на приготвянето на „божествената напитка“ (това означава на гръцки името Теоброма). Оттогава шоколадът и какаовите напитки са деликатес и подслаждат живота на милиони хора. А за толаите и за Папуа—Нова Гвинея какаото става важен източник на доходи. Засаждането на дръвчетата се извършва по стриктно определен от властите начин под надзора на специалисти, за да се поддържа високото качество и да се предотвратяват заболяванията. Имат и модерни инсталации за ферментиране и сушене на семената. С постоянната висока цена на какаото толайските плантации имат добра перспектива. През 1980 г. са били произведени 30 000 т какао.

Майк ни повежда по-нататък. След досегашните пущинаци полуостровът ми се вижда досадно култивиран. През прозореца на колата картината е еднообразна — палми, палми, палми. Няма как, щом говорим за плантациите на Бисмарковия архипелаг, не трябва да пропуснем кокосовата палма. Та нали тя е довела по тези места първите плантатори? В Рабаул всеки ще ви разкаже полулегендарната история на „кралица Ема“ — американо-самоанската метиска, която още през 1878 г. създава процъфтяваща плантационна „империя“ по тези места. Нейните успехи скоро привличат практичните немци и през 1882 г. се появява и първата европейска плантация в Нова Британия. Кокосовата палма плодоноси по 50–60 и повече години. Тя изисква по-голяма площ — една кокосова плантация обхваща най-малко 600 акра орна земя, докато за какаото са нужни 200–250 акра, за кафето — 100, а за каучуковите дървета — 200. Под кокосовите палми могат обаче да се засаждат и други култури — бобови растения, какаови дръвчета и други, така че отглеждането им винаги е доходно. Кокосовата палма е основата на цялата икономика и на целия живот на полинезийците и на много народи по крайбрежията на тропичните морета. Като полезно за човека растение тя няма равна измежду 1700-те вида, които образуват семейство Палмови. Над 500 милиона кокосови палми издигат към синьото небе стройните си 20–30-метрови стъбла по крайбрежията на Южна Азия, Източна Африка (от Сомалия до Южния тропик), част от Западна Африка, Америка (от Флорида до Южния тропик) и на почти всички острови в тропичните морета. Най-северната точка на разпространението на това ценно растение е в Индия (26,5° с.ш.), а най-южната — на Мадагаскар (25° ю.ш.). Много рядко то се среща далеч от морето (в Централна Африка край езерото Виктория, във вътрешността на Шри Ланка и големите Зондски острови). Обикновено не надхвърля 300 м надморска височина (по изключение в Индонезия са известни кокосови палми до 900 м). В Нова Гвинея растат 12 от многото известни форми на тази палма.

Веднъж на остров Нова Ирландия бях седнал под едно от тези царствени дървета и търсех нещо из почвата. По едно време някой ме бутна по рамото. Рязко се обърнах и видях една черна доброжелателна физиономия с яркочервени от бетела устни.

— Маста, коконат и го буруким хед билонг ю! — и той подкрепи с енергични движения думите си, които означаваха: „Господине, кокосовият орех ще ви счупи главата!“.

„Загрях“, че удар от тежащия няколко килограма (понякога до 7!) плод, паднал от двадесетина метра височина, ще бъде фатален за „хед билонг ми“ и бързо се преместих, като благодарих на любезния човек. После разбрах, че при постоянното люлеене на палмите от морския вятър разбитите от кокосовия орех глави са едни от главните злополуки по тукашните, общо взето, безопасни места.

Красотата на кокосовата палма създава короната й от 15–30 огромни (до 7 м дълги) листа, в основата на които на 5–10-годишните палми се появяват съцветия, а след тях и самите кокосови орехи. От цветовете източват чрез специални нарези сок, който съдържа до 15 на сто захар. При ферментацията на сока се получават вино, сироп, а и палмова ракия (40–70 л годишно от една палма). Използуват се също така стъблата и листата на кокосовата палма за строеж на жилища, лодки, за рогозки и много други. Но все пак най-ценното си остават орехите. На едно дърво за година се развиват 40, 50, а понякога и до 200 ореха. Те зреят цяла година. Твърдата им обвивка (екзокарп) не пропуска вода, поради което морските вълни разнасят кокосовите орехи от един остров на друг. Често пъти в тропиците опитвах освежаващата течност, която в незрелите плодове е до половин метър. При узряването на плода в него се образува млечнобяла емулсия, наречена „кокосово мляко“, съдържаща до 7 на сто захар. Постепенно течността се сгъстява и се образува бял пласт, наречен „копра“. Това е и главната течност на кокосовия орех и е причина за плантационното отглеждане на кокосовата палма. Изсушената копра (до 250 г) от един плод или до 5–9 кг от едно дърво е ценен продукт, от който можело да се приготвят до 30 различни блюда. Копрата в сухо състояние съдържа 60–65 на сто масло, което се втвърдява при температура 23°С. То се използува в кулинарията, в козметиката, от него правят сапуни, които се пенят в морска вода. Преработената копра служи за храна на домашните животни. В Папуа Нова Гвинея промишленият добив на копра през 1980 г. е достигнал 160 000 т. Влакната на мезокарпа (средната обвивка) на кокосовия орех се използуват за рогозки, четки и за много други изделия. Въздухът между тези влакна спомага да се задържат орехите на повърхността на морските вълни и лесно да се разселват. За да паднат орехите във водата, стъблото на палмата е наклонено към океана. Какви ли не интересни неща може да види по това така познато дърво внимателният наблюдател…

Да се върнем на нашия полуостров Газела. Почти във всяко село има сушилня за копра. Това не е чудно, тъй като над една трета от кокосовите плантации в Папуа Нова Гвинея (670 през 1966 г.) се намират тук. Орехите се сушат разцепени на две, докато копрата сама се отдели от черупката, или пък копрата се изрязва на ивици и се суши отделно. Като източник на топлина се използуват слънцето, огън от кокосови черупки, а при модерните сушилни и специално устройство за подаване на топъл въздух. Всъщност на повечето острови сухите кокосови черупки са главният, а често и единственият горивен материал.

Връщаме се в Рабаул. По улиците — истински Вавилон от всевъзможни расови типове и преходите между тях. Китайци (в ръцете на тукашните хуацяо е голяма част от търговията), мисионери и различни други европейци и австралийци и, разбира се, снажните толаи и баининг. В Рабаул има 11 дървообработващи предприятия, има и добре уредена болница. Отбихме се там за една справка и между другото узнах, че веднъж приемат ли местен жител там, най-мъчната работа е да го убедиш, че е здрав и да го изпишеш. С него пристига цялата рода и се ползува от болничната храна и другите удобства.

За кратко време в Рабаул не мога и да мисля за организиране на експедиции до пещерите в планината — на 100 м от плантациите гората става непроходима и за да се достигне до близките пещери, се изискват сложна организация, време, пари за носачи и огромни усилия. Затова се задоволявам с три от близките пещери, които са също „вдън гората“, макар и недалеч от къщите на едно близко село. До тях отидох с местните ученици, тъй като Майк беше зает. Едната е голям тунел в джунглата, из него с шум летят вездесъщите плодоядни прилепи. Тук ги наричат на пиджин „биляк бокис“, навярно изопачено от „флаинг фоксис“ — летящи лисици. Недалеч от нея е друга, твърде интересна пещера с поток и температура на въздуха към 25°С. Беше много интересно да се види какви организми живеят при тези условия, тъй като вече имах представа от пещерната фауна на няколко други района при различна надморска височина, друга температура и друга геоложка история. В потока се стрелкат едри скариди. Това, че ги слагам в спирт, силно разочарова моите спътници от местното училище. Те се опитват да ми обяснят, че скаридите са „гутпела кай-кай“ — хубаво ядене. Всъщност и европейците си похапват скариди с удоволствие, но на тези рачета им се определяше друга съдба. След много перипетии те ще достигнат чак до холандския град Лайден, където един професор ще напише за тях и за новоирландските им събратя специална публикация. А засега малките толайчета ще се утешат с ларви на бръмбари, които пекат на набързо стъкнатия огън.

В това време пълзя по ниските галерии на пещерата и изведнъж виждам на половин метър от физиономията си мъхната топка, голяма колкото юмрук. Докато проумея, че това е гигантски паяк, чудовището се шмугва в една дупка и изчезва. Значи тукашните роднини на прочутите паяци птицеяди от Южна Америка се срещат из пещерите! Всъщност ухапването им (казват) не е толкова опасно, колкото на невзрачния черен паяк латродектес (Latrodectes) от Южна България, но видът им внушава респект, дори и на старите бойци на паяколовния фронт. Не дай боже и в такава тясна галерия да те полази косматата гадост или да ти падне във врата — можеш да се побъркаш! Добре, че живеят главно по пода. По-късно хванах с пинцети няколко от тях за нашия Природонаучен музей. Ловят се много мъчно — стоят на входа на дупките си (там, където стената на пещерата опира в пода) и при опасност светкавично изчезват вътре.

Наплашен от паяците великани, леко се стряскам от една сива сянка, която пробягва по тавана над главата ми. Оказва се обаче, че това е един от гущерите гекони, които често се срещат в тропичните пещери. В тях за щастие змии почти не живеят.

На връщане момчетата ми показват едно клонче, което тъкмо се готвех да отместя от пътя си. Клончето се оказа малка, сива змия, висяща във въздуха абсолютно неподвижно. Колко ли такива съм подминал досега? Скоро змийчето се озовава в колекцията ми. Не изглежда отровно, но винаги е по-добре да се предполага обратното и да действуваме предпазливо. С големите змии не се препоръчва изобщо да имаш работа, ако не ги познаваш добре.

Времето ми беше малко. Храната свършваше, пари нямах, а и драгоценният билет за Европа, който стисках в торбичка под ризата си, беше със специално намаление и важеше ограничено време. Бях „изгребал“ вече от библиотеката на Майк сума ценни неща за пещерите на Меланезия. Любезният ми домакин даже ги преснима за мен на ксерокса на опитната станция, но българската поговорка казва, че „за госта два дни са доста“ и беше време да се отправя по-нататък. Как да видя за кратко време много и различни пещери в тукашната джунгла. Над този въпрос си блъсках главата. Майк пак ми помогна.

— Ако искаш бързо да изследваш много пещери, иди в Нова Ирландия — посъветва ме той. — Този остров е четири пъти по-малък от Нова Британия, пещерите му са много и сравнително по-лесно достъпни.