Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (31)

Обратният път

От Лае прелитам хребета Оуен Стенли и кацвам в Порт Морсби, където ме чака Фил. Междувременно паспортът ми, изпратен в Австралия за британска виза, е потънал из канцеларските дебри на Канбера и това едва ли не поставя под въпрос връщането ми навреме. След дълги преговори с англичаните и два телефонни разговора (за тяхна сметка) с нашето търговско представителство в Сидней получавам един хвърчащ лист, удостоверяващ моята самоличност. Семейство Молерови, наши представители в Сидней, се оказаха достатъчно съобразителни и отзивчиви и ми помогнаха, макар и отдалеч.

Накрая с много трудности от парично-административен характер се добрах до Лийдс. Върнал се по-рано, Дейв Брук ме посрещна с усмивка и ме попита как съм пътувал в такъв вид, сякаш идвах от разходка в университетския парк. Тези англичани…

Оттам до София вече беше близо. Контрольорът на софийското летище, дори не пожела да удостои с поглед хвърчащите ми документи за самоличност, но след пътуване, по-дълго от екватора, това вече нямаше никакво значение. На хоризонта тъмнееше Витоша, а зад бариерата ме очакваха тези, които шест месеца бяха преживявали всичко заедно с мен. Тези месеци бяха като някакъв цветен, екзотичен сън. Беше все пак време да се събудя, за да приведа в ред стотиците шишенца с невиждани гадинки, тефтерчетата, изцапани с пещерна глина. Дълга и „пипкава“ работа ме очакваше, докато излязат на бял свят уникалните биологични резултати от тази голяма експедиция. Струваше ми се, че години наред няма да помисля за джунгли, комари и далечни пътувания. Уви, обаче…

Ако не първите, вторите думи на Кинка бяха:

— Хайде, почини си, че да стягаме багажа за Африка!

Междувременно моята съпруга беше подписала договор от мое име за работа в Нигерия. Там прекарахме следващите три години. Добре беше обаче, че тя подписа договора — така имах готов отговор, когато я хапеха комарите!