Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (6)

Още малко ще походим по асфалт

Веднага след паспортната цедилка ме посреща едър, брадат субект.

— Добре дошли, аз съм Кевин Уайлд — представя се той. И след първите думи на моя нескопосан английски добавя — Ти си Питър нали?

В съвременния английски няма „ти“, но всъщност всички бяхме на ти и се наричахме с първите имена, както е прието между пещерняци.

Кевин е нашият главен новогвинейски „агент“, твърде интересна личност. Англоавстралиец, много години вече жител на планините (Хайлендс), основното му занятие е… полицай. Кевин Уайлд освен големите си заслуги за проучването на новогвинейските пещери е вече и един от признатите авторитети в областта на етнографията и на традиционното изкуство на папуасите. Изследванията, които той върши, са истинско поле за работа за квалифицирания любител (в най-добрия смисъл на думата), тъй като за много от тях никоя заплата не би била достатъчно висока. Даже в нашия технически век, когато от Лондон до Телефомин можеш да стигнеш за три дни, проучването на ритуалните пещери в Западен Сепик си остава твърде трудна и опасна работа.

През февруари 1873 г. английският капитан Джон Морсби нанася на картата залив по южното крайбрежие на острова и го нарича Порт Морсби, по името на своя баща адмирал Ферфакс Морсби. По това време там вече имало папуаско селище от около 800 жители. Дълго след пищната церемония от 1884 г. там остават малък брой европейци. В „германската“ част през 1914 г. живеели 1273 европейци, от които 400 мисионери. Сега в Папуа Нова Гвинея живеят около 35 000 души от европейски и китайски произход (главно австралийци), които са 1 на сто от 3,5-милионното население на държавата. Повечето от тях живеят в големите градски центрове и особено в Порт Морсби, Лае и Рабаул. Столицата има една доста оживена главна улица, но още не е град в европейския смисъл на това понятие. Разположена е на брега на Коралово море, а в далечината бяла прибойна ивица очертава линията на рифа. Повечето от къщите са пръснати всред разкошни цъфнали бугенвилии, хибискуси и други тропични дървета и храсти. Няколкото съставни части (бивши села) оформят Порт Морсби и му придават индивидуален облик: Хануабада на земеделците моту, Коки с живописния си пазар и наколни къщи, предпочитаният от европейците Бороко, административните центрове Конедобу и Вайгани. Бързото си развитие Порт Морсби дължи както на географските си предимства (дълбоко пристанище, сравнително сух климат), така и на факта, че двете предишни столици на Нова Гвинея Лае и Рабаул бяха съвършено разрушени от японците през Втората световна война (а Рабаул още и от изригването на вулкана Матупит през 1937 г.). И така що-годе запазеният Порт Морсби поема през 1949 г. функциите на столица на „Територията Папуа и Нова Гвинея“, както официално се нарича създаденото обединение от колонията Папуа и подопечната бивша Германска Нова Гвинея. Един поглед върху картата ще ни покаже обаче и минусите на столицата — силно ексцентрично положение (въпреки че столичният окръг се нарича Централен) и много трудно осъществяваната връзка с останалата част на страната. Недалеч от града се издига хребетът Оуен Стенли с неговите четирихилядници; пресичането му до Лае и Маданг става само със самолет или с носачи и е или много скъпо, или цяло пътешествие.

В Порт Морсби прекарахме няколко дни, нелишени от нови тревоги. За да получим визи, бяхме се обявили за изследователска експедиция. Добре, но не знаехме, че Нова Гвинея скъпо продава правото да се изследва нейната уникална природа. Разбрахме, че всеки, който иска да прави научни изследвания в страната, трябва да внесе такса от 100 долара и тъй като всички се бяхме писали изследователи, оформяше се една сума от над 2000 долара! Оправихме се с доста разправии. Главното научно учреждение в страната, което контролира този род дейност, е Институтът за Папуа Нова Гвинея с директор (тогава) проф. Ули Байер. Това е същият Байер, чиято съпруга, известната скулпторка Сузана Вайнгер, го напусна в Нигерия, за да стане втора жена на един местен барабанчик. И днес в нигерийския град Ошогбо могат да се видят странните скулптури на завладяната от африканските духове австрийка. Проф. Байер е известен изследовател на устното народно творчество както в Африка, така и в Нова Гвинея.

Преди започването на работа се подписват специални декларации. Режимът на изнасянето на животни, растения и етнографски материали от страната е много строг, тъй като безброй търгаши години наред са грабили природните и етнографските съкровища на големия остров. Заради тях и истинските естественици се сблъскват със сложни административни процедури при изнасяне на събрания материал. Сега абсолютно е забранен износът на големите пеперуди от род Ornithoptera, на проехидни, папагали и някои други животни, особено на прочутите райски птици. Папуа Нова Гвинея е може би единствената страна в света, където митническите закони забраняват изнасянето на човешки черепи. Етнографски и археологически предмети (разликата тук е твърде неясна) се изнасят с разрешение на музея, и то ако не са по-стари от 10 (!) години.

Нашите любезни домакини ни показват околностите, водят ни да видим една ферма за крокодили на 12 км от града. Никога не бях виждал такива големи крокодили. Това е опасният и за хората соленоводен крокодил (Crocodylus porosus), който достига на дължина до 7–8 м. Той се среща и по крайбрежието на Северна Австралия и Източна Азия, но навсякъде едрите екземпляри бързо изчезват. Природозащитните отдавна леят сълзи за крокодилите, тези живи реликви от палеогена, но сълзите им май се оказват крокодилски, тъй като малцина от тях биха се отказали да купят на жените си чанти от крокодилска кожа. Кой може да спре катастрофалното избиване на тези древни влечуги освен строгата забрана на търговията с изделия от кожата им? Докато една крокодилска чанта в Европа струва неколкостотин марки, крокодилите ще изчезват бързо и безвъзвратно. Другият вид новогвинейски крокодил е ендемичен за острова — не се среща никъде другаде. Той е малък (до 4 м) и живее само в сладките води. Като алтернатива на бракониерството, а и за създаване поминък на едно население, от което само малка част получава заплата, в Нова Гвинея усилено изграждат ферми за крокодили. Това може би ще даде резултат, ако се осигури износът на кожи само от отгледани във ферми крокодили.

Докато се наслаждаваме на екзотиката и си пълним бурканчетата с гущери и паяци, Дейв Брук и Ендрю Ивис (ръководителят на експедицията и неговият помощник) нямат минута покой. Разправии за всякакви разрешителни — за изследвания, за консервите, за радиостанциите, наемане на самолети, купуване на допълнителни вещи… Най-после сядаме по железните пейки на един DC-3 и сме готови за „десант“. Между двата реда пейки е грамадата раници, покрита с мрежа. Има дори и стюардеса, и чаши с лимонов сок. Излитаме — до Маунт Хаген по въздушна линия има около 500 км — достатъчно време да се начудим на тази земя загадка.

Още след първия половин час става пределно ясно защо Нова Гвинея, открита само двадесет години след Америка, доскоро беше толкова неизследвана. Под нас се изнизват безкрайни блатисти джунгли, сред които широки реки се гърчат в хиляди завои. Сякаш няма едно човешко същество в този свят на гъсталаци, вода, комари и кой знае още какви гадории… Сега знаем, че тигри и пантери в тези джунгли няма, но знаели ли са това първите? От времето, когато все още вярвали в измислиците на Лоусън и други мошеници, има-няма сто години. Повечето изследователи от миналия век съвсем не са имали голямото сърце и железните нерви на Маклай и са се разправяли с туземците по съкратената процедура. А тъй като папуасите са били в зеления ад у дома си, те пък са се разправяли с пришълците по още по-съкратената процедура, както сочи опитът на не една и две експедиции.

Ветеранът DC-3 докосва пистата на Маунт Хаген — столицата на провинция Уестърн Хайлендс, после излиза извън пистата и пилотът едва го укротява на съседната поляна. Първото нещо, което виждам през отворената врата, са черни пожарникари със сребристи мантии. Суматохата се дължи на това, че едната гума е станала на парцал. Два дни чакаме да донесат новото колело от Порт Морсби и разглеждаме Маунт Хаген. Немското име подсказва, че вече се намираме в бившата Кайзервилхелмланд. Хаген е един от губернаторите на Германска Нова Гвинея. Неговото име носи и съседният връх, висок 4000 м. Германците сериозно са се постарали да увековечат краткотрайното си присъствие и са обогатили местната топонимия с безброй имена на реки, върхове, хребети, острови и селища. Австралийците са се отнесли много толерантно към имената, останали от бившия противник. Всичко си стои непроменено, включително и имена, оставени от руските изследователи — Бряг на Маклай, протоците Изумруд и Витяз. Новото правителство на независима Папуа Нова Гвинея още не е пристъпило към „индигенизация“, подобна на тази в Заир, Екваториална Гвинея и другаде. Тук има и определена трудност — известните в страната над 500 езика не дават голяма възможност за общоприемливи названия. Планините и реките се наричат различно от различните племена. С развитието на националната консолидация обаче това навярно ще се преодолее и ще се намери начин да се изпратят имената на европейските князе и маршали при собствениците им.

По улиците на Маунт Хаген за първи път се срещнах лице с лице с истинските новогвинейски планинци — хайлендърс. Не е чудно да срещне човек из града мъже с огромни черни бради и съвсем голи (ако не се смятат два-три обръча около кръста и един калъф от тиквена дръжка върху пениса). Някои носят неизменните дълги ножове — мачете, без които и ние по-нататък не влизахме в новогвинейския гъсталак. Други (особено около модерния хотел) държат в ръцете си красиви каменни брадви. Един такъв секирджия дори малко ме стресна, като се появи зад мен, докато събирах насекоми в една локва. Аз си тръгнах, но той продължи да върви след мен със секирата, мърморейки нещо. Вече не на шега разтревожен, преместих ножа си отпред на колана и се огледах за някоя по-дебела цепеница, когато в мърморенето различих думите „севън долърс“. Човекът просто искаше да ми продаде секирата — сувенир за 7 австралийски (към 10 американски) долара. За жалост касовата ми наличност се състоеше всичко от 50 австралийски долара, които стисках за велики подвизи на връщане. От София валута не ми се полагаше, тъй като експедицията беше поела издръжката ми, а по едно време се оказахме в такъв преразход, че не ни отпуснаха нито една тоя (новогвинейска стотинка) за „джобни пари“. Нямаше как да обясня всичко това на живописния екземпляр пред мен, затова просто се върнах при дружината, която си пиеше бирата край камината в хотела. Освен като резултат на английската привързаност към традициите тази камина действително вършеше работа — в планините дори в Нова Гвинея понякога е прохладно.