Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (28)

Зелени острови, синьо море, бели рифове…

Имах необикновен късмет. Кабината ми беше много удобна, с бюро, канапе — мечта. Все пак побързах да се изкача на палубата, да не пропусна нито минута от възможността да надникна в прочутите южни морета. „Манутеа“ вече напускаше залива Хюон. Тайнственият бряг край левия борд изглеждаше покрит с непроходими джунгли, а зад тях тъмнееха варовиковите грамади на хребета Сарувагед, увенчани с 4107-метровия връх Бангета. Колко ли пещери още дремят под зеления саван…

Брегът продължава на запад и вече се изгубва в падащия мрак. По-нататък той се нарича „Бряг на Маклай“ в памет на благородния и човечен „тамо рус“. На някои от картите още фигурира това название, на други е заменено с „Ray Coast“. Една от най-дългите улици на близкия град Маданг също носи името „Николай Маклай Драйв“. Ето островите Сиаси — живописни китки палми върху парчета от коралов варовик. Тук започва крайбрежната верига вулканични острови — Сиаси, Умбой, Лонг, Багабаг, Каркар, Манам, Схоутен. Това е Бисмарковият вулканичен пояс. Малките островчета са често пъти атоли и коралови платформи, израсли върху подводни вулкани. Грамадата на Умбой разделя протока, носещ името на руския кораб „Витяз“, от този, увековечил паметта на пирата естественик Уйлям Демпиър през 1700 г. Демпиър дава името на големия остров, край който минава, Нова Британия. Всъщност природата на този остров прилича толкова на британската, колкото жителите му (толаи, баининг и др.) на англичаните. По площ (37 812 кв. км) островът може да се сравни с държава като Белгия или Холандия, а измежду 160 000 жители особено впечатление правят едрите, интелигентни толаи. Те населяват гъсто полуостров Газела — целта на нашето плаване.

„Манутеа“ уверено цепи тъмните води на Бисмарково море^[1]. Щедро е увековечено името на Железния канцлер, който през 1871 г. заявил във Версай: „Аз не искам колонии. За нас те биха били като коприната и самурите за знатните полски семейства, които нямат и гащи“. Бисмарк обаче явно си е променил мнението, защото през 1885 г. Нова Британия за 30 години става Нова Померания. На картата се появява обширната, но съществувала кратко време Германска колониална империя.

Откъм десния борд утринното слънце огрява потъналите в зеленина къщички на… Щетин. Ламтежът за чужди земи доведе дотам, че и „истинският“ Щетин вече не е в Германия. Ще спрем за един ден на брега на залива Кимбе — отличен случай да поразровя шумата на околните гори за насекоми. За жалост няма да има време да посетя известното езеро Дакатау с неговите гейзери, горещи извори и други признаци за вулканска активност. И то, и далечните върхове на хребета Уайтмен остават за другия път (тези редове пиша след десет години, а за „другия път“ още няма изгледи) .

„Манутеа“ е разтоварила поредната партида бира и ще използува тропичната нощ, за да преплава Бисмарково море и да посети столицата на Нова Ирландия Кейвиенг (Кавиенг). Обработвам донесените от брега проби, изтягам се на койката и се вдълбочавам в един план за пътуване в… Перу. После се унасям и сънувам Лъкатнишките скали, а на един метър под мен се плискат сините води на Южния Пасифик.

Слънцето е огряло, когато отивам на закуска в гостоприемната кают-компания. От самото начало съм зачислен на безплатна (много добра) храна. За отбелязване е, че това не стана по описаната от Алеко Константинов система („Добър ден, бай Иречек…“), а бях поканен от капитан Бут. Още първата вечер си напълних канчето с вода, сипах поредната лъжица картофен прах и суха супа и отидох в кухнята да използувам едно ъгълче от огромната печка. По едно време ниско подстриганата глава на стария морски вълк надникна в кухнята.

— Какво правиш тук? — почти изръмжа той.

— Варя си супа за вечеря.

— Глупости! Тъпчете се с боклуци! Вие в тия там страни изобщо не знаете да се храните. Сервирано ти е на моята маса.

Налагаше ми се да си прибера гордостта на дъното на раницата, ако искам да си осъществя програмата. Огромната пържола на масата ми нанесе последния удар и за следващите три дни се разделих с опушеното канче.

След кратък престой в тихия, зелен Кейвиенг потегляме обратно, този път към Рабаул. Ето я и прочутата някогашна столица на територията Нова Гвинея. Прочута с вулканите си, с джеклондонската екзотика, печално известна от времето на войната.

Далечните идилични Южни морета бяха въвлечени брутално в орбитата на Втората световна война. На 7 декември 1941 г. Япония атакува Пърл Харбър, на 8 декември — Филипините и Малая, на 9 декември идва ред на Тайланд. Австралия обаче още не е осъзнала, че това, което за Европа е Далечен Изток, за нея е вече страшен Близък Север.

Историята е запазила една от многото трагични грешки на тази война. След като е станало очевидно, че Рабаул и други селища в архипелага ще бъдат атакувани и след като е била известна съдбата на изклания гарнизон на Сингапур, австралийското правителство продължава да държи на островите символични гарнизончета и не предприема нищо, за да евакуира европейското и китайското население. Канбера е далеч, оттам нещата не изглеждат така страшни. Така се стига до нападението на 22–23 януари 1942 г., когато върху трите батальона (около 1400 души) австралийци в Рабаул и 12 души на остров Манус се стоварва петхилядна въоръжена до зъби японска армада. Около 400 войници успяват да си пробият път към джунглата — малцина от тях по-късно могат да разкажат перипетиите на този ад. Японците завладяват Бугенвил, Соломоновите острови, стоварват десанти на „континента“ — брега на самата Нова Гвинея. Имената на Рабаул и Гуадалканал заемат трайно място в тихоокеанските военни хроники три и половина дълги години, почти до капитулацията на Япония. В три военни гробища (край Лае, в Бомана при Порт Морсби и при Бита Пака на 30 мили от Рабаул) почиват над 8000 главно австралийски войници. Тези цифри могат да изглеждат малки в сравнение с операциите на Източния фронт в Европа, но малките новогвинейски фронтчета имат своето значение за разбиване на общата стратегия на японците в Пасифика. За успеха на операцията на съюзниците голямо значение има и помощта на мобилизираното местно население, което е работило като носачи, водачи на ранени, водачи из джунглата — навсякъде, където е било нужно. Жертви и герои на една чужда война, местните жители са получили през тези години съвсем нова информация за „великата бяла раса“. Те са били свидетели и на унизителното поражение на довчерашните господари, и на безсмислени жестокости, и на геройство, и на глупост — войната разкрива толкова скрити пружини на човешкия характер. Някои от туземците се присъединяват към победоносните японци и избиват ранените австралийски войници. Други окичват гърдите си с австралийски и американски ордени и стават национални герои. И за едните, и за другите обаче войната става граница между две епохи. След контакта с черните американски войници, след огромната нова информация за големия свят никоя тихоокеанска територия вече не може да остане същата. Световните промени чукат на вратата, колониалната система и тук е осъдена.

Да се върнем на Рабаул с още една военновременна история. Японците натоварват почти цялото европейско население на Рабаул на кораба „Монтевидео Мару“ и го откарват към остров Хайнан за интерниране. На 22 юни 1942 г. американска подводница потопява кораба край остров Лусон. Всички загиват. Това е резултатът от безсмисленото жертвуване на толкова много хора, които е могло да бъдат евакуирани своевременно. Поне така мислят сега австралийските историци. Разбира се, ретроспективно е лесно да бъдеш умен…

В Рабаул броят на японските войници бързо достигнал 100 000. Толаите скоро разбрали какво им носи обещания от новите задморски нашественици „ко-просперитет“. Стриктни и брутални, дребните жълти хора се окопават здраво и не прощават никакво „кръшкане“. Хиляди военнопленници ден и нощ копаят тунели в мекия вулкански туф. Под земята се разполагат щабове, болници, даже се укриват подводници и катери. Някои от тях и досега могат да се видят в полузалетите крайбрежни галерии. В бункери в центъра на Рабаул по стените още личат японски военни карти и таблици, а на високия хълм край града грозно гледа към мирното небе трицевна зенитка. Това е мемориалът на крайбрежните наблюдатели, който, изглежда, че най-много интересува… японските туристи. Тихо, с фотоапарати край шията, те бродят край ръждясалите оръдия и присвитите им очи току се вглеждат в далечните върхове на хребета Наканаи. За какво ли си мислят? Доскоро в джунглите на Филипините и Нова Гвинея всяка година по някой некапитулирал японец изскачаше като призрак из небитието и с много шум и щракане на фотоапарати предаваше сабята си. Над 1000 японци се водят за безследно изчезнали в джунглите и съдбата на малките групи или единични войници, забравени на някой далечен остров, не се отличава много от тази на Робинзон Крузо.