Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (2)

Папката

През втората половина на 1975 г. се проведе Британската спелеологична експедиция в Нова Гвинея. В тази голяма дори за мащабите на английската спелеология експедиция взех участие и аз като биолог и това се оказа най-вълнуващото от многобройните ми пътувания. Преди това бях обиколил няколко европейски страни, бях изследвал пещерите на Корсика, гръцките острови, Турция, Иран, бях достигнал върха на Монблан и дъното на гигантската пропаст Берже. След 1975 г. неспокойни ветрове ме тласкаха из десетки страни. Видях Хималаите и Мексико, Мачу Пикчу и бразилската селва, Куба, Тайланд и Египет, три години гоних бракониери в Западна Африка, изкачих се на Килиманджаро. Нищо обаче не можа да измести в сърцето ми спомена за онези пет месеца всред хората и планините на мечтания от толкова сродни души огромен остров. Тази експедиция направи от мен изследовател на тропиците (доколкото съм). Тя ме научи на много неща, които бих искал да споделя с тези хора, които имат на скришно място в дома си по една специална папка. На нея може да пише „Перу“ или „Мадагаскар“, „Непал“ или „Антарктида“. Може да пише и „Нова Гвинея“. И така, всичко започна с „Папката“.

Влезте в някоя книжарница, там, където се продава географска литература. Загледайте се внимателно в посетителите. Не е чудно да видите как най-незабележим външно човек жадно прелиства книга за пътешествия на етнографа из Мадагаскар или за подстъпите към върховете в Нова Зеландия. За какво му е тази информация? Да не би да тръгне натам? Всеки нормален човек знае, че в подобни места, първо — не може да се отиде, второ — няма за какво да се ходи.

Човечецът обаче не знае. Той отказва да знае. Той гледа страниците с невиждащ поглед и вече е там, край лагерния огън. Пробива си път всред невиждани растения, пълзи по белите склонове, спуска се в никому непознати пещерни дълбини. Човекът прибира книжката в чантата си и потъва във всекидневието. На работа — вкъщи, на работа — вкъщи. Вечер — понякога бягство при приятелите или книгите. А понякога се случва да срещне една червена лепенка.

Тази лепенка се мъдреше на една прашна кола на площад „Народно събрание“, натоварена с какво ли не. Колата беше на група млади англичани, дошли на пещерна експедиция в България. При мен ги доведе Жоро Антонов. Той беше от хората с много папки. Англичаните използували каталога на българската пещерна фауна, който бяхме публикували във Франция през 1962 г. с колегата Васил Георгиев, и искаха да се запознаят с мен. Поговорихме, после отидох да ги изпратя до колата и там видях фаталната лепенка с надпис: „Подкрепете Британската спелеологична експедиция в Нова Гвинея“. Разбрах, че се стягат за там и им предложих да използуват събраната от мен информация в една от главните ми папки. За мен Нова Гвинея беше нещо толкова далечно, колкото и луната. Информацията за тази страна обаче беше толкова интересна, че я събирах години наред за собствено удоволствие. Със същата цел събираше данни и Жоро. Икономист в Бетонпроект, Жоро Антонов витаеше в някакви свои светове, беше събрал много литература и имаше завидни знания по скална живопис, гравюри и надписи. Той беше запален пещерняк и приятен събеседник. Когато вкъщи се звънеше към полунощ, най-често на прага виждах брадатото му лице. Влизаше тихо, стеснително безцеремонно пъхваше някоя книга в широките си джобове и също така безшумно изчезваше. Беше винаги пълен с идеи, с новости, публикациите му почнаха да респектират и специалистите. Докато един ден неспокойната му душа отплава по река Стикс, използувайки най-прекия път. Жоро загина при изследването на една водна пещера край село Боснек. Той така и не видя големия остров, но помогна на мен.

Наблюдавах англичаните, които съсредоточено си взимаха бележки от разни публикации в моята папка. Студенти, млади момчета, те по нищо не се отличаваха от нашите пещерняци. Само че имаха червената лепенка на колата. По едно време биологът на групата Крис Пъгсли откъсна очи от папката и съвсем неочаквано ме запита: „А защо вие не отидете в Нова Гвинея, като сте събрали толкова информация?“.

Въпросът ми пресече дъха. Измърморих нещо нечленоразделно. После англичаните си прибраха бележките и тръгнаха да разглеждат София.

А след няколко месеца — гръм от ясно небе! В Института по зоология при БАН се получи официално писмо с предложение за участие на „бългериън байолоджист“ в експедицията. На внушителната бланка се мъдреше моето име. И каква експедиция! Патрон — Кентската херцогиня (започна да става като в „Алиса в страната на чудесата“, вече очаквах да се покаже Заекът с часовник). И още: под покровителството на сър Ерик Шиптън, знаменития пътешественик, чието име смесвах с имената на Амундсен и Моусън!

Нататък всичко се задвижи като по релси (поне така си го припомням сега). Оказа се, че отзивчивите хора в София не са малко. Имена няма да споменавам — всички не мога да изброя, а пропуснатите незаслужено ще се обидят. Как да забравя обаче момента, когато Явор Банков, председател на странния, но вече много заслужил клуб НЕК—ЮНЕСКО, изслуша условието на англичаните — да се внесат 500 лири — и сякаш ставаше дума за орехи, каза малко флегматично:

— Обади се другата седмица, ще гледаме да ти ги намерим.

И ги намериха — помогнаха Националната комисия на НРБ за ЮНЕСКО и нейното представителство в Париж. После тръгнах из София — от този радиопредавател, от онзи пушка, от трети палатка, от четвърти… То стана като в „Многострадалната Геновева“ — дори и конакът даде букаите си.

Стегнах три сандъка, приятелят ми Христо Делчев ги надписа красиво с „чуждоземни“ букви и ги изпроводих за Лондон. Вътре имаше всевъзможни неща — нужни и ненужни, но откъде да зная? Изпратих дори консерви с монголско говеждо варено. Тези консерви, след като направиха кажи-речи околосветско пътешествие        (Монголия — България — Англия — Панама — Таити — Нова Гвинея), едва не бяха унищожени на митницата в Лае като идващи от „съмнителна страна“. Все пак ги пуснаха и сума време си ги делихме с папуасите.

Имаше тичане, разбира се, но това вече се забравя. Някои перипетии поизбледняха, други се „затрупаха“ от нови събития, трети просто се изтъркаха от разказване. Когато познати ме питаха „Как си уреди пътуването?“, вече доста нагло отговарях: „С връзки!“ или „Казах, че ми се ходи и ме изпратиха“. Някои се радваха за мен, други полуприкрито злобееха (като че ли биха отишли за пет месеца да шляпат в блатата!). Трети демонстрираха знания.

— Ще ти дам едно адресче в Конакри. Ще видиш как ще те посрещнат!

— Гвинея бе, не сте ли чували? Там, дето се беше случило онова от „Безкръвната гилотина“ на Белбеноа.

Африканската Гвинея, американската Гвиана — пълна бъркотия. И до днес на разни срещи ми се случва да започна с думите: „Без да искам да обидя някого, ще напомня, че Нова Гвинея е голям остров на север от Австралия…“

Страстите се разпалваха. Всеки ми носеше изрезки от апокрифни списанийца със съобщения за изядени мисионери, а зевзеците от института не пропускаха да покажат остроумието си. Веднаж им четох от книгата на етнографа проф. Неверман за племето маринд-аним, живеещо недалеч от района на работа на експедицията. В това племе доскоро имало интересен обичай. Когато се роди дете, за него трябвало да се донесе име от убит неприятел (или просто човек от съседното село) заедно с главата на бившия собственик на името. Маринданимците често се отправяли на такива походи за глави. Преди да убие човека, маринданимецът го питал за името му, после отрязвал главата със специален бамбуков нож и я понасял към селото си, повтаряйки името. Нямало как да го запише. Скоро след това видях стария си приятел Владимир Бешков да ходи из коридорите на института, уж че държи нещо, и да повтаря: „Петър, Петър, Петър…“. Смях. Но покрай този смях изпратих с общия багаж двуцевка и 300 патрона. Всъщност двуцевката оставих още в Англия (за това не съжалих нито веднаж), а патроните успешно „пласирах“ в Нова Гвинея. Как стана това, ще разкажа по-нататък.

Финалният подпис беше на един „голям човек“ от ръководството на БАН. Как ли е погледнал човекът на поднесеното му командировъчно „До Австралия и Нова Гвинея през Европа, Азия, Австралия и Океания с право на пътни пари до Лийдс и обратно“. Все пак подписа и сега това командировъчно пазя заедно с по-късните му побратими: „Командирова се за три месеца за изследване басейна на Амазонка без право на пътни, дневни и квартирни пари“ или „Командирова се за два месеца в Индия в Непал с право на пътни пари и на дневни за три дни“. Останалото се събира оттук-оттам.

Жена ми посрещна развитието на събитията сравнително хладнокръвно. В общия хор от остроумия обаче не пропусна да подметне: „Готви си тавата със семките!“. За пояснение: преди години бях заявил, че веднаж да отида до Нова Гвинея, ще ми стига за цял живот. После съм съгласен да продавам семки насред София до края на дните си. С присъщата си добра памет Кинка не забрави тази декларация, въпреки че не й повярва нито за миг. После често ми напомняше за тавата из Африка, Америка или като заговорех за други проекти.