Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (12)

Тази сладка дума независимост

В началото на 70-те години Папуа Нова Гвинея остана една от последните големи формално зависими територии в света. Всеобщият процес на деколонизация не можеше да отмине и този край на Земята. В самата Австралия вече дълго време се водеха дискусии за промените, които трябва да се извършат в статута на управляваната от Канбера територия. Междувременно настъпиха редица събития, които изкараха или са на път да изкарат източната половина на големия остров от икономическата и политическата летаргия. През 1964 г. бяха проведени избори за Палата на събранието (парламент с ограничени функции). През 1967 г. започна да работи огромната медна мина Пангуна на остров Бугенвил. Там се добиват 180 хиляди тона меден концентрат годишно, а запасите се оценяват на 1 млрд. тона. Делът на медта в износа рязко се увеличава, от 22,2 млн. долара през 1971–1972 г. на 125,6 млн. долара през 1972–1973 г. През 1980 г. влезе в строя една от големите електростанции в света на река Пурари, с мощност 1,5 млн. киловата, предназначена да преработва австралийски боксит. През 1966 г. се открива университет в Порт Морсби, през 1967 г. — Висш технически институт в Лае, изникват няколко колежа в Горока, Булоло и др. — всичко това допринася да се създаде будна местна интелигенция, която търси форми за политическа изява. Страната все повече стъпва на краката си в икономическо отношение, което засилва стремежите към независимост.

Едва след 1967 г. се създава истинска система от политически партии в страната. Най-влиятелна между тях е Пангу Пати (съкращение от Papua and New Guinea United) c водач журналиста Майкл Сомаре. Партията си поставя за цел в най-скоро време страната да получи независимост, като запази добри отношения с Австралия. Предложенията на други политически групи (Нова Гвинея да бъде включена като седми щат на Австралийския съюз, да бъде отложена независимостта за по-далечно бъдеще) едно по едно отпадат, независимостта чука на вратата. През юни 1972 г. Майкл Сомаре стана главен министър, а на 1 декември 1973 г. Папуа Нова Гвинея стана самоуправляваща се територия, всъщност вече държава. Междувременно в Австралия лейбъристите дойдоха на власт и техният водач Гоф Уитлъм побърза да потвърди, че предизборните им обещания за независимост на Папуа Нова Гвинея не са празни думи. След 1 декември 1973 г. Австралия вече не се смяташе за колониална държава, а Нова Гвинея бързо се подготвяше за очаквания ден.

Още през 1970 г. беше направена широка анкета за ново име на страната. Четири имена бяха предложени на Подборния комитет за конституционно развитие: Ниугини, Нова Гвинея, Парадизеа и Пагини. Комитетът предлага Ниугини, но делегатът Тоуа Капена внася поправка с искане да си остане старото име (Папуа Нова Гвинея) и това (за съжаление) се приема. Старият политик сър Джон Гиз още през 1962 г. предлага да се създадат знаме и химн на страната. Новото знаме, нарисувано от едно момиче от Папуа, за пръв път се развява през 1971 г., след приемането на Закона за националната идентичност. Консервативната Обединена партия се противопоставя на новото знаме и гласовете се разделят 31:31. Тогава спикерът (председателят) на парламента Джон Гиз упражнява правото си на крайно решение и новият флаг е приет. А той наистина е много красив. Усилията на Пангу пати за единство под девиза „Едно име, една страна, един народ“ продължават. Борбата е сложна. Някои нейни членове настояват за официално обявеното в програмата й многорасово общество без никаква дискриминация за никого. Други искат да се изхвърлят незабавно всички бели от страната. Сомаре последователно отстоява програмата на Пангу пати както за единство и равенство, така и против опитите за сепаратизъм. А те са многобройни в самото навечерие на независимостта. През юли 1969 г. толаите създават Асоциация „Матаунган“ („Поглед напред“). През същата 1969 г. в Киета се създава движението „Напидакое навиту“ с искане да се отдели богатият с мед остров Бугенвил от Папуа Нова Гвинея и да се обедини със Соломоновите острови. Искането на бугенвилците е подкрепено от силни етнически и други доводи. Те действително по каприза на колониалната история са се оказали в една държава с Нова Гвинея, с която нямат нищо общо. Но нима не е същият случай с Биафра и толкова други богати „парчета“ от механично създадени колониални творения? Сомаре е решен да не допусне сепаратизъм. Той отхвърля и искането на възникналото през април 1973 г. движение „Папуа бесена“ (Долу ръцете от Папуа), чиято водачка депутатката Жозефина Абайджа настоява за самостоятелна държава Папуа. На 18 юни 1975 г. се взема решение да се провъзгласи образуването на единна независима държава Папуа Нова Гвинея, което влиза в сила на 16 септември същата година. Както ООН, така и австралийското правителство отказват всякаква подкрепа на сепаратистите и обявената в началото на септември 1975 г. „независимост“ на Бугенвил и Бука („Република на Северните Соломонови острови“) остава без последствие. На 15 септември по обяд на централния стадион в Порт Морсби е спуснато австралийското знаме, а на 16 септември тържествено е издигнато новото червено-черно-златно знаме на Папуа Нова Гвинея. Същата церемония беше извършена в Телефомин, административния център на Западен Сепик. Тук вече и ние бяхме свидетели.

На 15 септември Кевин, Крис, Ноел, Майк, Сид и аз пристигнахме в нашата къща в Телефомин. Отвсякъде се стичаха групи планинци от различни племена, окичени с пера и въоръжени с лъкове и стрели. Беше им казано, че ще има голям „синг-синг“ (празник) и всички бяха много въодушевени. Вечерта на церемониалната мачта беше издигнато… австралийското знаме. Знамето на Папуа Нова Гвинея се развяваше там вече няколко години, но сега трябваше да бъде свалено и тържествено издигнато на другия ден, за да се придаде на акта тържественост.

Вечерта си сготвихме къри, дълго събирах ручейници по лампите, а в полунощ взех пушката, излязох на терасата и гръмнах „сватбарски“, а в това време англичаните пееха „хепи индипендънс ту ю“ (Честита независимост!). Деветдесетгодишната колониална история на Папуа Нова Гвинея завършваше, но страната оставаше в Британската общност, а държавен глава продължаваше да бъде кралица Елизабет II, представена от генерал-губернатора. За такъв беше определен живописният френско-англо-папуаски потомък сър Джон Гиз. Пред мен е снимката му като спикер на парламента: дебели очила, напудрена средновековна перука и наметка от перата на райски птици. Истински цар от приказките…

През деня се струпахме край церемониалната мачта да наблюдаваме замяната на знамената. Черните полицаи взеха „за почест“, белият „главен киап“ Кийт спусна знамето и заедно с новия си черен колега издигна знамето на Папуа Нова Гвинея. Изредиха се да говорят няколко души и накрая Кийт призова милостта на „бикпела Джизъс Крайст“ (Великия Исус Христос) върху новата държава.

Синг-сингът можеше да започне

Зрелището беше неописуемо. Едно широко поле, покрито с клади, на които се печаха месо и таро. Многобройните, докарани за случая свине (отчасти заплатени от държавата) бяха убити пред очите ни със специални стрели за свине, наречени „даал“. Думата свиня на езика телефол се нарича „конг“, а женската — „конг афек“. Думата „афек“ означава „стара жена“. Та промушиха жертвените прасета с острите бамбукови стрели и ги наслагаха да се пекат с кожата и космите. Папуасите обикновено така пекат всичко — няма чистене, няма кормене. Междувременно групи от всички околни племена тичаха по единственото шосе и се тресяха в ритъм. Тези групи бяха отрупани с толкова много украшения и оръжие, че можеше да стигне за всички музеи в Европа. Уопкимин, тифалмин, телефолмин, елиптамин, оксапмин — всички те в миналото са били в постоянна вражда помежду си, а днес бяха призовани на общ пир. Личеше обаче, че това не са фолклорни групи, а съвсем натурални войни и ловци, държащи по навик оръжията си готови на една територия, която традиционно е смятана за чужда и потенциално враждебна. Ето, отделните групи се хранят поотделно, не се смесват. Същевременно наоколо се трупат „зрители“ в европейски дрехи, европеизирани работници и дребни чиновници от центъра на окръга. Някои от тези чиновници се включват в танците, като се обличат с държаните „вкъщи“ традиционни одежди. Тук „обличат“ всъщност означава обратното. Ето един наш познат, писар в местния съвет. Този човек е свалил ризата и шортите си и се е накичил с гердани от раковини. В носа си има зъб от глиган (по-точно подивяла домашна свиня), а на главата си има сложна постройка от раковини каури, пера от райска птица и от новогвинейски орел. Други носят снопчета пера от казуар, нокти от същата птица, огърлици от кучешки зъби, а броят на препарираните райски птици по танцьорите е просто ужасяващ.

Дефилират млади папуаски. Според нас те са на възраст 40–50 години, но Хауард и други познавачи твърдят, че са между 16- и 18-годишни! За нас те са невероятно грозни, между полинезийките и меланезийките разликата е от небето до земята. „Красавиците“ са намазани с бяла глина и са украсени с перата на пурпурната райска птица, някои имат шапки или ивици кожа от кускус. Украшенията им са незначителни в сравнение с тези на мъжете. В обикновения живот жените изобщо не се украсяват с нищо. Кипренето е привилегия на мъжете — папуасите, изглежда, се учат от райските птици. Жените си знаят, че са ценни и без това, тъй като раждат децата и вършат голяма част от тежката работа. Те не си дават според нас никакъв труд да бъдат привлекателни.

На празненството присъствуват и деца от местното училище. Те са свалили европейските дрехи и са ги заменили с традиционните. Момиченцата носят малки престилки от трева, а момченцата „камен“ — тиквена дръжка върху пениса. Малчуганите държат по едно знаменце и с интерес наблюдават всичко, което става около тях. Те са надеждата на новата държава и са поколението, което трябва да извърши невероятния скок между двете епохи.

Ние направихме много снимки, а Сид Перу засне и филм. Разглеждам ги и пак си припомням тези образи. Боядисаните с червена боя лица ядат горещо таро върху листа — това са ферамин. Ето друга група — пред тях са поставени два забележително красиви рисувани щита. Трета група тича по пътя и сякаш чувам глухото повтаряне на една и съща къса песничка и думкането на ритуалните барабани „кунду“ с опъната върху тях кожа от гущер варан.

Десет години изминаха оттогава. Понякога ми се дощява пак да видя тези хора, да поживея на платото Финим Тел. А знае ли човек…