Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (15)

„Там има какви ли не болести…“

Едно от нещата, с които най-много плашат кандидатите за работа или пътуване в тропичните страни, са болестите и паразитите. И трябва да признаем не без основание. В Африка се сдобих с класическото ръководство на Мансън „Тропични болести“ и смятам, че то трябва старателно да се крие от всеки кандидат за тропиците. Само снимките на болните от различни паразитози са така ужасяващи, че можеш да ги сънуваш дни наред. Наистина болестите в тропиците са много повече и по-тежки от заболяванията в умерения климат и специалистите на работа в Африка, Азия или Южна Америка получават истинско „възнаграждение за страха“. За това има много причини: изобилие и висока активност на причинителите на инфекции, ниската санитарна култура на населението, лошото състояние на водоснабдяването и медицинското обслужване и много други. Но да видим какво е положението в Нова Гвинея, като предварително ще кажа, че за пет месеца спане в горите и шляпапе из мочурите не се разболях от нищо.

В сравнение с много други области в тропиците Нова Гвинея и особено планинските райони може да се смятат за здравословно място. Разбира се, първите бели заселници не са били на това мнение. В блатистите крайбрежия маларията и дизентерията са ги косили безмилостно. Много от кошмарните паразитози на Африка и Южна Америка обаче са непознати в Нова Гвинея — трипанозомози, дракункулоза, онкоцеркоза, лоаоза, жълта треска и още много други. В планините почти няма малария, във водата не се среща бичът на африканските реки — билхарцията (поне в планините). Билхарцията, или тук японската шистозома, се среща в низините, но на 2400 метра височина ние месеци наред пиехме вода от реките в джунглата без никакви последствия.

Нова Гвинея, разбира се, не е някакъв земен рай без болести. Лекарите епидемиолози, които знаят, че в тази страна са регистрирани 24 000 болни от проказа, че са разпространени речната рикетсиоза цуцугамуши, вухерерията и други заболявания, могат да погледнат скептично на моя ентусиазъм, но все пак аз смятам „планините в облаците“ за едно приятно в здравно отношение място за работа. Най-големи грижи ни създаваха упоритите тропични кожни инфекции. Там, където ръбовете на гумените ни ботуши търкаха прасеца на крака, бързо се появяваха ранички, които не зарастваха със седмици. Доктор Джон Бъкан ги мажеше с червен разтвор (еднопроцентов разтвор на меркурохром). Общо 12 души заболяха от диария, особено към края на експедицията. Въпреки, че редовно взимахме прогуанил, след завръщането в Англия двама души проявили признаци на малария. За отбелязване е, че групата прекара доста време в Порт Морсби и други низинни райони. Мен ме изядоха комарите в джунглата около Лае, но малария не хванах.

Интересно беше отношението на папуасите към лекарствата. Всеки ден се явяваха кандидати за „марасин“ (медицина, лекарство). Доктор Бъкан им раздаваше красиви едри хапчета поливитамин (6 витамина плюс желязо), от които имахме цял чувал. Те обаче показваха, че искат инжекция, от която явно нямаха никаква нужда. Всеки от нас носеше в раницата си достатъчно витамини и други безвредни хапчета за раздаване в селата, където спирахме да нощуваме.

Заслужава да се разкаже за още две „екзотични“ болести: хистоплазмозата и страшния новогвинейски специалитет куру, или „смеещата се смърт“.

Хистоплазмозата е болест, която се причинява от гъбичката Histoplasma capsulatum (в Стария свят). Тази гъбичка расте най-често в пещерите с гуано, но за щастие не се среща в Европа. При вдишване спорите й навлизат в белия дроб и предизвикват пневмония често с тежки последици. Има и други форми на хистоплазмоза, понякога с летален изход. В новогвинейските пещери тази болест също се среща. Едно обследване на 795 новогвинейци е показало, че 19 на сто от тях са били асимптомно инфектирани. Те не са се заразили в пещерите, а в други влажни места, където спорите на хистоплазмата също се развиват. В пещерите на Заир, Куба и други страни понякога се налага да се работи със специални маски за предпазване от тези гъбички. Беше интересно да се проучи и въпросът, доколко новогвинейските пещери са „заразни“. Д-р Джон Франкланд направи това изследване, като взе предварителни проби на 15 членове от експедицията и ги изследва отново след връщането им. От тях двама бяха получили сигурно хистоплазмозно инфектиране и седем — съмнително. Клинични признаци на заболяване не бяха развити от никого. За спелеобиолозите, които работят в гуановите пещери „с нос до земята“ или използуват аспиратор за всмукване на дребни насекоми, рискът за заразяване би трябвало да е по-голям. Досега обаче оцелях, въпреки че проучвах многобройни тропични пещери в Куба, Мексико, Перу, Нигерия, Танзания, Непал и къде ли не още. Това може би отчасти се дължи на известен имунитет, придобит в пещерите на Нова Гвинея още през 1975 г.

На езика на племето форе „куру“ означава „треперене“. И наистина, потреперваш, като четеш за тази страшна болест, специалитет на племето форе. Обичаят на тези хора да изяждат мозъка и други части от тялото на умрелите си близки като израз на почитта си към тях се оказал една от главните причини за непрекъснатото заразяване от тази тежка вирусна болест. За около една година болният (боледували главно жените) умирал в тежки гърчове, съпроводени от пароксизъм на безпричинен смях. Нищо не било в състояние да въздействува на невидимия причинител, медицината била безсилна, а жертвите — обречени. С разгадаването на тайната се заел американският лекар д-р К. Гайдусек, чех по произход. След двадесетгодишни усилия той установил, че се касае до т.нар. бавен вирус, десет пъти по-дребен от известните вируси и с много особено действие. Д-р Гайдусек успял да убеди хората от племето форе да погребват мъртъвците, вместо да ги изяждат. Това засега е единственото, което може да се направи срещу „смеещата се смърт“. За своето откритие през 1976 г. д-р Гайдусек получи Нобелова награда.