Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (23)

Да се върнем към пещерите

Отчетът на експедицията излезе през декември 1976 г. (BCRA Transactions, v. 3) — един солиден том, който дава добра представа за извършената работа. Въпреки шеговитата форма на част от отчета личи отличната подготовка на участниците и наистина колосалният обем пионерски проучвания, които бяха извършени. Подробно са описани и картирани пещерите в района на Телефомин, на Финим тел, платото Уамтакин, районите на Ферамин, Нонг, Разломната долина, Урапмин, Агим, Тифалмин, Звездните планини. За да се разбере мащабът на направеното, човек трябва да е видял как работят тези момчета и какви трудности преодоляват. Те направиха всичко, което е в човешките възможности през тези месеци и все пак много остана. Ще спомена само някои от описаните пещери, пропасти и случки.

Платото Уамтакин. Очаквахме дълбоки пропасти, но тектонски деформации „спряха“ Ариорба тем на 120 м и Фунги тем на 141 м. Всяко спускане беше съпроводено с разчистване на натрупаните по площадките дървета и с много емоции. Впрочем тук е и една от малкото пропасти, които експедицията не проучи докрай — Оуилфор тем. Пещерняците се върнаха от дълбочина 200 метра поради липса на въжета, а после не остана време да се спуснат отново в нея. В последния (засега) кладенец камъкът пада 3 секунди — знае ли човек? Дълбочинният потенциал там достига 1500 м.

В долината Нонг на височина 1885 м беше достигнат голям отвор с изразителното местно име Тина Бу тем (Дупка да гледаш, но да не се спускаш). Долу живееше колония от стотици плодоядни прилепи. След драматично спускане, при което въжето едва не се претри, беше достигнато дъното на 275 м. Огромната зала беше затрупана с каменни блокове, между които пълзяха… крабове!

Район Гъртойл. Всред тропичната гора неуморимият Анди Ивис се „спъна“ в няколко пропасти. Останахме с Фил да ги проучим. Отличен катерач, Фил набързо се спусна в едната, излезе и заяви, че няма продължение. „Ако искаш, слез да събереш животинките — каза ми той — но внимавай, защото отвесът е 72 метра. Ще можеш ли да излезеш сам?“.

Има си хас! Всъщност, макар че в България бях преодолявал и по-големи отвеси, никога не бях използувал новите тогава самохвати джипси за „ходене“ по въжето. Всеки от нас имаше по един чифт в чантата си, но аз имах само смътна представа за употребата им. Гордостта ми обаче не позволяваше да го призная. Фил махна за сбогом и изчезна в гъсталака да търси нови пропасти.

Останах сам. Спуснах се лесно на рапел, дъното наистина не беше нищо особено. Събрах каквото намерих, после погледнах нагоре — сякаш бях на дъното на фабричен комин. Високо като малко кръгче просветваше небето над голямата гора. Завързах джипсите на краката си и започнах да се изкачвам. След 7–8 метра разбрах, че не върви. Седнах на една издатина на стената, свалих джипсите, спуснах се отново на дъното, дълго ги опитвах така и иначе, накрая ги вързах правилно и поех към отвора. С доста зор изпълзях и в момента, когато се показах, се появи Фил. „Как е?“ — запита ме моят приятел, който междувременно беше намерил и „оправил“ още една пропаст. „Без проблеми!“ — отговорих нехайно.

Разказвам тази случка, за да изтъкна нуждата от всестранна физическа и техническа подготовка и за научните работници, които се наемат да вървят в крак с избраните люде — „вертикалните“ пещерняци.

Звездните планини. Само името на тази вълнуваща област на границата между Папуа Нова Гвинея и Ириан Джая кара сърцето на пътешественика да бие по-силно. Малцина европейци са стъпвали там, а още по-малко — по високите й върхове. В „нашата“ част това са Капела (3800 м) и Скорпио (3730 м), а в индонезийската — снежният гигант Юлиана (4700 м). На 1 ноември Анди, Майк и носачите Аримниок и Тигиок започнаха своето епично 360-километрово пътуване. Много нощи те спаха из студените, безлюдни планини, изкачиха се и на връх Капела. При невероятно трудни условия калените пещерняци откриха няколко карстови долини, но нямаха време да ги изследват подробно. Малката група се завърна с убеждението, че при големи валежи водата в района се изтича през дълги, засега неизвестни пещери.

Маунт Фугилил. Джон Дономан, Анди Ивис и аз се изкачихме на върха на планината, която се издигаше над лагера. Направихме временен лагер в приказната мъхова гора на 3000–3100 м. След кратко разузнаване в околността англичаните се върнаха, а аз останах още няколко дни. Денем търсех пещери из гъстаците и в долините, обрасли с просто нереални 10–12-метрови дървовидни папрати. Нощем слагах капани, в които се хващаха само плъхове. Открих само няколко сравнително малки и студени (9°С) пещери, но в тях живееха интересни охлювчета — морски реликти. Два пъти на ден трябваше да излизам на една скала и да се провиквам колкото ми глас държи към разположения на 800 м по-ниско лагер. Някой от англичаните отиваше до оставения на един пън радиотелефон и провеждахме разговора. Радиотелефоните „Сони“ ми бяха предоставени от Българския червен кръст. Връзката се налагаше, тъй като се движех сам по гнили стволове, които можеха всеки момент да се срутят и набързо да се намеря в някоя от толкова търсените пропасти.

Впрочем няколко думи за инцидентите. Те не бяха много за продължителната, многолюдна и крайно рискована експедиция, а и завършиха, общо взето, щастливо. Едно срутване едва не отнесе Питър Грей от въжето при филмиране на спускане в пропаст. Пит се отърва по чудо, но магнетофонът падна от 60 м и стана на парчета. Още по-сериозно беше положението с „мотора“ на експедицията Кевин Уайлд, който достигна 200 м дълбочина в Лангланг тем. Лошо ударен по краката от падащи камъни, якият Кевин успя да се изкачи обратно по 80-метровото въже, да направи траверс, след което беше поет от спасителната група. Не мина и без „малки“ травми — Майк разсече дълбоко крака си на един остър камък, но д-р Джон Бъкан го заши.

Още повече работа отвори на доктора Стив Крабтри. Един ден, като изследвал заедно с Джек Шелдън една от залите на около 2 км навътре в Селминум тем, Стив се подхлъзнал и паднал от ръба на огромен блок върху натрошени камъни от височина 6 метра. Каската и челната карбидка го спасили, но притичалият Джек го намерил с дълбоко разрязано лице, в безсъзнание и в огромна локва кръв. Дал му първа помощ и „бързо“ (доколкото може да се бърза в такава пещера) излязъл на входа да търси помощ. Тъкмо се бях завърнал от поредната си самотна екскурзия и предвкусвах чая край огъня, като заварих лагера в голям смут. Един от носачите, уокаминецът Аяним, беше „изстрелян“ от Кевин до Финим тел за носилка. Горкият човек отиде и се върна за невероятно късо време от един и половина часа (на нас този път, който върви главно по мокри стволове на падналите горски великани, ни отнемаше 4–5 часа). Изнасянето на бинтования Стив през езера и водопади отне 6–7 часа, след което цели две седмици се грижеха за него в гнездо от трева, направено на входа на пещерата. Папуасите никак не одобряваха нашите действия — според тях първото нещо след злополуката е да се напусне мястото й, за да се раздели човек със съответните зли духове. Младият организъм на Стив обаче преодоля загубата на кръв и след време той можа да се придвижи до Тифалмин „на собствен ход“, а оттам със самолет да достигне Телефомин. До края на експедицията младият геолог остана дежурен на радиостанцията в базата ни в Телефомин, с което освободи за работа на терена други пещерняци. По изтеклата кръв в залата, която веднага нарекохме „Краба“, израсна цяла гора от гъби и низши растения. Често ходех после на злокобното място да събирам насекоми по тези „примамки“ и да разсъждавам за преходността на живота. Все пак нали се размина и този път.

Междувременно в стената на един от кладенците на Селминум тем Пол и Майк се натъкнаха на ребра и прешлени от голямо вкаменено животно. Веднага беше изпратено съобщение до Геологичната служба на Нова Гвинея, която пък уведомила Род Уелс от университета „Флиндерс“ в Австралия. Д-р Уелс пристигнал лично да види необикновената находка. Хеликоптерът му кацнал на площадката, която нашите носачи бяха подготвили в случай, че положението на Стив се влоши и се наложи да се вика помощ. Аз тогава пътувах из Бисмарковия архипелаг, но Фил и Тони придружили госта в пропастта и едва не загинали заедно с него при нахлуването на вода от внезапен пороен дъжд. Според този виден специалист отвлечените от водата и после събрани с голям труд кости принадлежали на морска крава (разред Sirenia) от изчезнал вече вид — една уникална находка!

Отшумяха вълненията около нашата експедиция, но и днес миражът на пещерите в джунглите не дава мира на пещерняците от цял свят. Нови експедиции тръгват всяка година и към големия остров, и към „малките“ му събратя.

Още на следващата 1976 г. екип от 8 души под ръководството на Майк Бърк атакува платото Лелет в Нова Ирландия — сравнително леснодостъпно плато с площ от 400 кв. км и дълбочинен потенциал от 1200–1400 м. Посетената и от мен пещера Канемераборунда беше проучена до около 500 м дължина и 38 м дълбочина. Още 80 други пещери и пропасти заеха място по картите и картотеките, но големите дълбочини останаха за следващите експедиции.

„The Hole in the Wall“ — Дупката в стената (Хинденбург), до която не можахме да се доберем, не даваше мира на Тони Уайт, докато през 1978 г. той и Стив Уортингтън изкачиха 300 метра гладка скала и откриха „само“ 600 метра нови галерии. („Добре, че не бяха километри! — шегуваха се смелите катерачи. — Че ако трябваше да се изкачва инвентар по тази стена…“) Добро „утешение“ за експедицията беше обаче новата пропаст Арем тем с дълбочина 334 м.

През същата година неуморимата австралийка д-р Джулиа Джеймс организира експедиция до огромната система Атеа Кананда, която сега е на едно от първите места в света — 34,8 км дължина и 300 м денивелация. Тази експедиция, осъществена през 1978 г. (48 души от 5 страни), включвала 14 научни работници и струвала към 100 000 австралийски долара. Това бе третата експедиция до хребета Мюлер на амбициозната австралийска изследователка (първите две бяха през 1973 и 1976 г.). Експедицията „Атеа 78“ откри и изследва над 45 км неизвестни подземни галерии, включително и 8,5-километровата нова пещера Хадиа Янеабогаири. Събран беше и огромен научен материал.

През 1978 г. две групи френски спелеолози посетиха Нова Гвинея и Нова Британия. Това беше само началото на френската офанзива, която се съсредоточи главно в планините Наканаи в Нова Британия. Гигантските пропасти на този остров бяха изследвани от французите и през 1979 и 1980 г., а през 1984 г. френско-швейцарска експедиция филмира Миние и други колосални системи. През 1985 г. Нова Гвинея беше обект на френска национална пещерна експедиция. Тези експедиции редовно включват биоспелеолози, които вече съществено допълниха събраните от нас през 1975 г. данни. Голям биоспелеологичен материал (още непубликуван) е събрала и австралийската експедиция „Атеа 78“.

Пещерняци от много нации се устремяват към тайните на Меланезия. Научаваме за експедиции на испанци, швейцарци, японци. Вече и ние се нареждаме между най-активните пещерни изследователи, но трябва да помним, че колкото повече време минава, толкова по-трудни райони остават за нас. Отличната работа, извършена от досегашните експедиции, ни задължава да се представим поне на същото равнище. А това в райони като Звездните планини съвсем не е лесна работа.