Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (3)

От остров на остров

За да отида на остров Нова Гвинея, „за по-близко“ трябваше да мина през Великобритания. От това парче земя, присламчило се край западния бряг на Европа (англичанинът ще ви каже, че Европа се е присламчила към тях!), векове наред са тръгвали експедиции. Предприемчивите потомци на Кук и Дрейк, на Скот и Ливингстън все още са в първите редици на откривателите. В областта на човешката воля, любознателност и издръжливост англичаните си остават велика сила. Огледайте само последните десетилетия: експедицията на Хънт на Еверест, на Вивиан Фукс през Антарктида, на Чичестър около света, на Уоли Хърбърт през Арктика, на мнозина англичани в премиерни прониквания в най-дълбоките пропасти в света, на Крис Бонингтън в Патагония и Хималаите, на Джон Блашфорд—Снел в Африка и двете Америки. Да не говорим за стотиците „малки“ експедиции, осъществявани годишно къде ли не. По принцип чужденци в такива експедиции се приемат (а още по-малко канят) извънредно рядко.

На мен ми провървя и ето в едно юнско утро почуках на вратата на Дейвид Брук в Лийдс. Асистент в тамошния университет, Дейв бе водач на експедицията. Той е ерген, къщата му е претъпкана с книги по геология и спелеология, разни железарии, каски — прилича на склад на богат пещерен клуб. Посреща ме сърдечно и след малко крачим из модерното здание на университета.

Ето ги и другите — брадати и без бради, с различни професии, но всички сериозни и делови. Разбира се, който е участвувал в подготовката на голяма експедиция, знае, че поне в досадния, дълъг и труден период преди прощалния банкет, в мъчителните месеци, когато се решава „да бъде или да не бъде“, винаги има хора локомотиви и хора вагони. Едни „просят“, мъкнат, пишат писма, заети са с неизбежните реверанси, комбинации и компромиси, късат си нервите, а други периодично се осведомяват как върви работата и правят финтови движения на привидно желание да помогнат. Тук (поне за мен) това добре познато зло много не личеше, а по време на самата експедиция всеки работеше здравата.

Ще запитате: откъде все пак тези момчета измъкнаха толкова пари? Там всичко зависи от благоволението на един или друг бизнесмен и от личните възможности на членовете на експедицията. Момчетата просто отпечатаха една луксозна (и убедителна!) брошурка, призоваваща патриотичния бизнесмен да развърже кесията си за славата на Англия, и я изпратиха на осемстотин фирми, подбрани от каталога на британския бизнес така, както и ние се обръщаме към стопански организации за помощ. Откликнаха около сто от тези фирми и ето, че корабът понесе заедно с Майк Файрвът и 13 тона храна и екипировка, все първокласна. Беше помислено и за нуждата от често преобличане и преобуване при непрекъснат дъжд и работа в блатата, и за калорична храна, и за радиовръзка на далечни и близки разстояния, дори и за един кашон с комикси за дежурните. За всекиго имаше по три чифта гумени ботуши, чифт много удобни шушони, чифт кецове, дълги и къси вълнени чорапи (за ботушите), два специални комбинезона, вълнен пуловер, две егерови блузи, две други блузи, две памучни ризи, шорти, две якета и какво ли не още. Храната включваше дълъг списък от всевъзможни деликатеси, доставени с голямо намаление или подарени от седемдесет и една английски и седем австралийски фирми. Вместо хляб се използуваха бисквити и тънки ръжени кори в пакети (Райвита и Райкинг). Трябваше да се помисли и за храната на носачите — тяхната надница беше две кини (два австралийски или три американски долара) на ден плюс две канчета (половин кило) ориз, половин голяма консерва от месо или риба, чай и захар.

Публикуваната в крайния отчет на експедицията точна сметка (което англичаните винаги правят, а ние никога!) дава добра представа за нейното финансово състояние. В тази сметка не са включени моите приноси и разходи. Общо взето, извършеният разход (27 770 лири) е много близък до приблизителната сметка (26 675 лири). Тук обаче не се включва стойността на подарената храна и екипировка, която е поне още толкова. Експедицията успя да се сдобие със специални билети за отиване и връщане на половин цена (но без прекъсване на полета). След завръщането си тя все още дължеше над 4000 лири на Йоркширската банка, която беше отпуснала заем. Ще отбележа, че този заем беше отпуснат срещу погасяване ЛИЧНО от членовете на експедицията. За сведение на нашите пещерняци, които очакват международните експедиции да бъдат поети ИЗЦЯЛО от държавата, тези истински любители на пещерното дело платиха от джоба си значителни суми за удоволствието да направят открития. Може би ще ми се възрази, че за да платиш от джоба си, трябва да имаш нещо в него, но участниците в английската експедиция съвсем не бяха от хората, които се чудят какво да правят парите си.

В една от стаите няколко момчета, надвесени над увеличителни прибори, съсредоточено разглеждат карти и аерофотоснимки. Експедицията разполагаше със стотици снимки от самолет и спътник, доставени от Австралийското бюро за минерални ресурси и Австралийския департамент по отбраната. На тях се виждат безкрайни масиви от планинска джунгла, карстови зъбери, отвесни стени, простиращи се на десетки километри. Показват ми през увеличително стъкло нещо като малко кръгче в джунглата. Никой не знаеше какво е това — може би гигантска пропаст? Наличните карти (1:100 000 и 1:250 000) бяха доста противоречиви помежду си — височината на върховете беше различна на различните карти. Всъщност много от тези райони са картирани само аерофотограметрично, бели хора там рядко стъпват.

Три седмици прекарах в Англия, свиквайки с екипировката и с новите си приятели. Направих няколко екскурзии из Йоркшир — родния край на капитан Кук, посетих най-дългата пещера в Англия — Исгил, и десетина лондонски музея. И ето — всички формалности и тревоги са зад гърба ни (поне дотук) и дружината кротко чака реда си на безкрайната опашка от пътници за Хонконг. В горещия юлски ден изглеждаме като мишленовото гумено човече — навлечени с пуловери, пещерни комбинезони и дори спасителни гумени жилетки, натоварени като кукери. Работата е там, че след отплаването на кораба получихме още екипировка, което доведе до значителен свръхбагаж. А да го плащаме до Хонконг и Порт Морсби, явно не ни беше по силите, затова навлякохме всичко на гърба си и докато траеше проверката на стотиците кандидати за „Джамбо“, щяхме да припаднем. Строполихме се полуживи в огромния търбух на самолета, един по един влизахме в малката стаичка и за удивление на пъстрата публика излизахме два пъти по-тънки, но с огромни пластмасови чували, пълни с вещи. Такъв самолет още не бях виждал отвътре и с интерес слушах говорителите — след английския текст, който ми беше горе-долу понятен, следваше хинди, тайски, китайски. В тон бяха и стюардесите — някои с европейски униформи, някои със сари.

Зад нас вече са Алпите, Югославия — ето, че пресичаме западната граница на нашата страна. Постарах се този факт да стане известен поне на 30 души наоколо. Първите две спирки са Цюрих и Техеран — там съм бил. Третата — Делхи — е друго нещо. Там започва „истинската“ екзотика. Всички са се залепили на прозорците — в далечината е зъбатото чудо на Хималаите, а под нас криволичи Ганг. Някои от тези момчета доста са поскитали — кой в Непал, кой в Южна Америка. Аз обаче се държа наперено — защо да падаме по-долу? И да не сме ходили, ще отидем!

Пътуваме срещу слънцето и нощта сменя деня малко „безразборно“. Под нас се изнизват Бирма, Тайланд — вече намирисва на героите от парцаливите книжки, които си разменяхме тайно със съседските момчета през петдесетте години: Сандокан, Тъмна Индия, Мадам Вонг, малайски пирати и останали в джунглите японци. Като порасне човек и почне вместо Луи Жаколио да чете вестници, тайландската екзотика се конкретизира в други образи — подкупни фелдмаршали, американски сержанти, контрабандисти на наркотици, китайски агенти и „златни триъгълници“, апокалипсиса на хиляди обесени, изгорени, разстреляни… Тази толкова привлекателна отдалеч земя често е бивала сцена на невероятна и трудно разбираема за нормалния европеец жестокост.

След Бангкок летим над Сиамския залив. Тонкинският залив остава зад левия борд и не след дълго мелодичен глас зачуруликва на китайски — под нас е Хонконг.

С интерес очаквахме двадесет и осемте часа в този странен град — кантора на Запада върху китайска земя. Феерично съзвездие от светлини очертава планинския остров Хонконг и двестата малки острова около него. Колелата на „Джамбо“ докосват насипаната в морето писта и не след дълго се строяваме в чакалнята на огромното летище Кай Так. Гишетата работят с пълна пара, усмихнати китайки удрят ли удрят щемпели по британските паспорти на моите спътници. Последен в редицата подавам паспорта си и… се налага да си припомня небезизвестното стихотворение на Маяковски.

— Какво? България? Къде ви е визата? — усмивката за момент изчезва.

— Но във вашето представителство в Лондон ми казака, че за престой до седем дни няма нужда от виза!

— За страни като вашата има нужда от виза, дори и за престой от седем минути. Минете встрани, моля! — нещо като усмивка пак се появява.

Зад бариерата моите хора жестикулират отчаяно, след което тръгват към „Хотела на младите християни“. Към мен приближава усмихнат, лъснат, сякаш от кутийка изваден офицер китаец. В продължение на половин час му разяснявам основите на пещерното дело, значението на Нова Гвинея за науката, развявам пред него най-различни документи. Той проучва задълбочено изрезката от лондонския „Гардиън“, че българският биолог еди кой си ще събира слепи щурци в Нова Гвинея, усмихва се окуражително (според мен) и изчезва заедно с моите бумаги. Докато мисля как да го открия всред подобните му, в случай че не ми върне документите, симпатягата се появява с друг един китаец (сякаш негов близнак) и още отдалеч размахва някаква хартия с печати. „Визата!“ — калейдоскопът отново се завърта. За секунди пред очите ми се тълпят джонки и сампани. Тигровата долина и магазини с контрабандна екзотика, Виктория пик и укрепения град Кам Тин… За жалост всичко за миг се изпарява. От старателно изготвената ми хонконгска програма остават само насипаното в морето летище, огромната аерогара и… физиономиите наоколо, които ми стават все по-малко симпатични. На листа с едри букви е написано на английски „ОТКАЗ“. Под него се кривят китайски йероглифи. Не е необходимо да съм завършил китайска филология, за да допусна с голяма доза сигурност, че тези йероглифи означават същото.

— Подпишете тук, моля!

— Но нали…

Все така усмихнати в своите безукорни униформи, двамата китайци деликатно ме бутват в една стая „за гости“ и щракват бравата. Помещението е комфортно, по стените — с вкус подбрани литографии от стария Хонконг и упътване за вътрешния ред. Прозорци няма. Докато успея да си дам сметка, че така и така няма да видя „Перлата на Изтока“, ключът щраква и на вратата безшумно се появява келнер с бяла куртка.

— Ориенталска или европейска кухня ще обича господинът?

— Европейска! — изръмжава „господинът“, след което добавя на български нещо неподходящо за печатане.

След малко същият субект се появява с табла, отрупана с доста блюда. Изпитвам голямо желание да му я нахлупя на главата, но гласът на разума коварно ми нашепва, че е по-добре да си сит и ядосан, отколкото да се ядосваш на празен стомах. Омитам всичко, включително пържените яйца, донесени за втория затворник — индиец. Той не ги яде от религиозни съображения — ето ти ползата от атеизма! След вечерята може и да побеседваме, нямаме бърза работа.

— Все пак вие защо сте тук? Нали сте уж в една общност? — пак добавям нещо на български, което трудно може да се приеме като комплимент за общността.

Мургавото момче е съвсем разстроено и едва не се разплаква. Имал и британски, и индийски паспорт и пак не го пускат.

— Така е, брат ми, царят дава, пъдарят (в случая колонията Хонконг) не дава! — обяснявам му назидателно. Буквално преведената поговорка го оставя в пълно недоумение, пък и какво да му обяснявам.

Накратко казано, пет минути преди излитането на австралийския самолет за Порт Морсби все така усмихнатите тъмничари ме изведоха по един страничен тунел и ме натовариха на борда всред всеобщото оживление. На изпроводяк им казах (на български), че за подобни неща през миналото столетие бойните крайцери на Нейно величество биха бомбардирали града. Не можаха да вникнат в думите ми.

— Какви са тия светлини под нас? — питам стюарда (на австралийския самолет няма стюардеси).

— Минданао.

Боже, къде ме довея вятърът! В тъмната джунгла под нас с трепет слушат самолетното бръмчене тасидеите — най-примитивните хора в света, а в недалечна Манила навярно откриват поредния конкурс за мис Свят…

Малко след това без особени сътресения пресякохме екватора. Не е голямо чудо, но нали ми е за първи път!

Слънцето позлатява Арафурско море. Под нас е дълъг, безлюден бряг. Още един кръг и — Джексън еърпорт. Вече сме в Нова Гвинея.