Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (32)

Какво стана после?

Прибрах се в София в края на декември, разпределих донесения на гръб материал и все си мислех какво ли е станало с багажите, които отпътуваха за Англия. Дойде май 1976 г., отлетях за Нигерия и сърцето ми се свиваше при мисълта за ценния материал, който сигурно се търкаля между денковете с екипировка в някое мазе. Стрясках се насън при мисълта за изпочупени епруветки и изсъхнали свръхценни обитатели на финимтелските пещери.

Един ден в Нигерия пристигна писмо от колегата ми Стоице Андреев с новината, че основните материали са получени в София и ми ги изпраща в град Джос. Започнах да проверявам в пощата, но все нямаше и нямаше. В това време живеех в един резерват на 300 км от града. При поредното си посещение пак запитах за дългоочаквания колет.

— А, хич не го чакайте! — отговори ми момчето. — Тези дни имаше голям пожар в пощата в Лагос и всички колети изгоряха.

Щях да припадна. За този пожар наистина бяха писали вестниците. Все пак с отчаяние помолих учтивия младеж да потърси по рафтовете. След малко той се появи с едно желязно сандъче в ръце.

— Сър, имали сте късмет! Дошло е с последната пратка преди пожара.

Качих сандъчето на джипа, откарах го в моя резерват и започнах да разпределям драгоценните материали. Скоро десетина колета се разлетяха към специалистите по отделни групи животни. Някои се върнаха в България, други заминаха за САЩ, Италия, Франция, Чехословакия, Канада, Англия. Най-интересен беше случаят с бръмбарите бегачи (Carabidae), които, след като направиха една и половина обиколки на Земята, се озоваха в Австралия при д-р Мур и след обработката се върнаха на постоянно местожителство в Националния природонаучен музей в София. Заваляха описанията на нови родове и видове. Над 40 вида паяци и още толкова стоножки диплоподи се оказаха нови за науката. Два нови рода бръмбари бегачи, единият от които (Speagonum) наподобява по форма европейските пещерни карабиди. Множество нови изоподи, опилиони и други новогвинейски твари очакват да видят бял свят изпод перата на най-видните съвременни специалисти. Особено приятно е, че между тях са и българи — д-р Т. Маринов, Ст. Андреев, К. Кумански, В. Георгиев. Фактът, че нашите колеги успешно разработват материали от такава далечна и непозната фауна, говори за качествено новото равнище на българските таксономи. Обработката на материала още не е привършила, но вече е ясно, че нашата експедиция даде основата за опознаването на новогвинейската пещерна фауна. С допълненията и новите материали, събрани от французи, австралийци и други колеги, Нова Гвинея вече не е напълно бялото петно на биоспелеологичната карта на света, което беше през 1975 г. А за нас, които прекарахме невероятните пет месеца в джунглите на тази страна, експедицията ще си остане мярка за всички следващи.

Само с екипировката нямах късмет. Разкошните якета и специалните костюми си бях скатал по български в багажа, за да си ги имам новички в Европа, а си ходех със старите пещерни комбинезони. Багажът ми се върна нов-новеничък в Англия и… беше продаден от моите приятели при ликвидирането на експедиционното имущество. Оказа се, че експедицията има да изплаща направените дългове. Останаха ми спомените, около 200 разкошни диапозитива и десетина стрели, които Пол Еверет ми донесе в България — малка част от колекцията ми. Сега тези стрели събират праха в хола и ме връщат в миговете, когато заедно с техните собственици бродехме по пътеките на Великото Неизвестно.

Ем тасол!^[1]