Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (20)

Жаби, змии, гущери, кускуси, гигантски плъхове

При пристигането ни в Порт Морсби бяхме настанени на квартири у познати австралийски и английски семейства. Моят хазяин беше Фред Паркър, една известна фигура в новогвинейската наука. Първия ден Фред с усмивка гледаше как жадно събирам супербаналните тропични животинки в градината му, а после ми даде ценни указания за събирането на земноводни и влечуги в Нова Гвинея.

Фред пристигнал от Австралия през 1960 г. и бил назначен за „киап“ — патрулен офицер — на остров Бугенвил. По това време този голям остров се смятал за доста добре проучен в херпетологично отношение. В резултат на четиригодишния престой на Фред на Бугенвил науката получила четири нови вида гущери, осем вида жаби и един вид змия червейница. После Фред работил като киап в централната част на острова, в Дару (близо до устието на река Флай) и другаде. Навсякъде събирал усилено и научил всички тънкости, специфични за Нова Гвинея.

Сега сравнявам това, което опитният херпетолог ми беше разказвал, със собствения ми опит от експедицията. Първо за надеждността на местните събирачи. Бях останал с впечатлението, че те знаят имената на всички земноводни и влечуги в дадената местност, но Фред твърдеше, че не е така. Знаеха имената на тези, които са опасни за тях или се използуват за храна, а много редките видове не познаваха. При заплащането трябваше да се стимулират да носят такива видове, каквито досега не бяха носили. След известен престой на едно и също място това ставаше трудно и местните събирачи изгубваха интерес към работата. Фауната обаче е толкова богата, че минават месеци, докато местният „асортимент“ се поизчерпи. Все пак херпетологът трябва да събира и лично в най-различни екологични ниши, в различни времена на годината и денонощието, а не да разчита изцяло на местните „познавачи“. Специалистите имат възможност да правят и звукозаписи и анализирайки ги, да търсят неизвестни видове жаби.

А жабите на Нова Гвинея са наистина удивителни. Между 150 и 200 вида населяват Големия остров и околните архипелази. Много от тях прекарват делия си живот всред влажния мъх и мокрото гнило дърво на горските великани и нямат изобщо попови лъжички. От яйцата се излюпват направо малки жабчета, които никога в живота си не виждат вода. Други се размножават в бързите потоци и поповите лъжички се държат за камъните с устните си вендузи, за да не бъдат отнесени.

Незабравимите вечери във Финим тел преминаваха главно под знака на жабешки концерт. Тропичната нощ е изпълнена с невероятно много звуци. Смятахме, че те се издават от насекоми, но според специалистите техен източник са дребни жабчета.

Ах тези малки като нокът безкрайно разнообразни дървесни жабки! Понякога могат наистина да подлудят човека. Ето, седя си край огъня, а на пет метра от мен е двуметров ствол от дърво, съвсем прогнил и обрасъл с папрат. Хор от най-малко десет жабешки гласа се надпява с порой от къркорещи, свирещи, звънтящи и какви ли не още звуци.

Аз обаче се съсредоточавам върху въпросния пън. Правя крачка-две, но жабешкият хор продължава. На един метър от пъна хорът като по команда млъква. Нося силен фенер и мачете и съм решил да измъкна жабките „по пътя на убеждението“. Започвам да троша гнилия пън с мачетето, докато го превръщам в куп трески. Преглеждам ги най-внимателно. От жабите няма и следа. На другата вечер продължавам експериментите. Поредния пън натрошвам само дополовина — нищо. Отдалечавам се на 5–6 метра. От здравата половина на пъна се обажда една жабка, после друга и накрая пак цял хор — сякаш ми се присмиват. Хващат ме нервите!

Препоръчват дървесните жабки (Myobatrachidae, Hylidae) да се ловят нощем с фенер, като лъчът се насочва към източника на звука в листата. Често очите на жабите отразяват светлината, понякога обаче това са едри паяци, гекони, змии и други обитатели на тропичната гора. Някои жаби живеят в потоците, други се заравят дълбоко под камъните, трети са в горската шума или в големите завити листа — не всички се намират лесно с фенер или по обикновените начини. Да си жаболовец в тропиците, е голям майсторлък.

Жабите в Нова Гвинея спадат към 4 семейства: Hylidae, Renidae, Myobatrachidae (по-рано смятани за част от голямото семейство Leptodactylidae) и Microhylidae.

С този кратък очерк се прехвърляме на влечугите — няма други земноводни в Нова Гвинея, нито опашати, нито безноги. За крокодилите вече говорихме — с известния на всички „пук пук“ по-добре да си нямаш работа. Главното плашило на тропиците обаче са змиите. Има острови като Куба и Мадагаскар, където няма нито една отровна змия. В Австралия, напротив, от 150 вида змии поне 100 са отровни: преобладава сем. Elapidae, към което се числят кобрите и мамбите в другите континенти. Нова Гвинея не е така „надарена“ с отровни змии, но асортиментът все пак си го бива. От трите най-познати „страшилища“ — акантофиса (Acanthophis antarcticus), тайпана (Oxyuranus scutellatus) и папуаската черна змия (Pseudechis papuanus), първите два вида се срещат и в Австралия. Тайпанът достига дължина до 2 м и заедно с папуаската черна змия обитава само Папуа (южната част на острова). Още по-важна е друга смъртоносна гадина, която при това се среща из целия остров — близо триметрова малкоока змия (Micropechis ikaheka). Четирите вида са смъртоносни за човека, макар и в редки случаи. Както всички змии, те избягват срещата с хората и нещастните случаи се дължат на случайно настъпване на змията или пък на съвсем неразумни действия от страна на човека. За всеки случай добре е при движение в ниските райони да си носим серум, да сме добре обути и да гледаме къде стъпваме и сядаме. При обръщане на камъни и дървета изследователят не трябва да си пъха пръстите отдолу, без да знае дали там не се е сврял тайпанът — ужас за австралийците. Ако нямаш серум под ръка, става лошо, защото в повечето райони за транспорт трябва да се разчита само на самолетчетата на мисиите (ако, разбира се, имаш радиопредавател да ги повикаш). Общо взето, загубена работа!

Разнообразието на змиите в Нова Гвинея е голямо. Там се срещат представители на седем семейства (Typhlopidae, Boidae, Acrochordidae, Colubridae, Elapidae, Hydrophiidae, Laticaudidae) и на повече от сто вида главно неотровни. Те обаче съвсем не са така чести, както европеецът може да си помисли. Един от големите познавачи на новогвинейската херпетология д-р Ричард Цвайфел пише: „В хубав ден в предградията на Ню Йорк човек може да хване повече змии, отколкото за седмица ходене из новогвинейските гори“. Аз мога напълно да подкрепя това твърдение с моя собствен опит (за 5 месеца почти никакъв, що се отнася до змиите в Нова Гвинея). Планините на този остров изглеждат наистина бедни на тези гадинки.

Към островните змии на сушата трябва да прибавим и морските змии от родовете Hydrophis и Laticauda, които гъмжат в крайбрежните води. Отровата им е извънредно силна, но за човека те не представляват реална опасност. При това само два вида снасят яйца на сушата, останалите са живородни и прекарват целия си живот в морето или в реките, по които се изкачва приливът.

Измежду гигантите на новогвинейската природа трябва да споменем и питоните. Понякога на събирачите е трудно да получат тези красиви змии от местните си сътрудници — твърде много и твърде вкусно „кай кай“ има в тях. Освен боата Candoia другите представители на Boidae са все питони (Pythoninae) — 4 вида Liasis, 3 вида Python и известният Chondropython viridis. Последният вид, често държан в терариум поради красивата си окраска, живее по дърветата и е забележителен с необикновената си прилика с южноамериканската зелена боа. На вид тези две дървесни змии са почти неотличими, нагъват се на клона по един и същ начин, а и докато са млади, и двата вида имат еднакво жълто или жълто-оранжево оцветяване, което после преминава в зелено. В анатомично отношение обаче между тях има голяма разлика. Това е един добър пример за конвергенция — поява на сходни белези при живот в сходна обстановка.

Докато зеленият питон (Ch. viridis) рядко стига 2 метра, аметистовият му събрат (Python amethistinus) е една от най-големите змии в света, достигаща в някои случаи 6–7 метра.

Разнообразието на питоните в Австралия (осем вида) и в Нова Гвинея (също осем, от които четири общи с Австралия) е един от характерните белези на фауната в Австралийската област.

Друга група, характерна за този край на света, са грамадните гущери варани (Varanidae). Докато тропична Африка има само два вида от тях, в Австралия те са 25. Между новогвинейските представители широкоизвестни са Varanus indicus, дълъг над метър и половина, и още по-големият V. salvatori — с близо три метра дължина. Той е най-дългият гущер в света, по-дълъг и от прочутия „дракон от Комодо“. Драконът обаче е много по-масивен и живее по земята, докато новогвинейският V. salvatori се катери по дърветата. Много легенди се разказват за него, а от време на време вестниците публикуват сензационни съобщения за намерени екземпляри, дълги пет и повече метри. От кожата на вараните местното население прави мембраните на своите ритуални барабани кунду и други изделия, а самите гигантски гущери се ядат, както и по-малките им събратя. Множество агами, гекони, сцинкове и други, общо над 200 вида, разнообразяват менюто на папуасите и носят радост на херпетолози и зоогеографи. Някои са много красиви — такъв е зеленият дървесен сцинк Lamprolepis smaragdina, а други са толкова пъргави, че улавянето им е въпрос на голяма сръчност (малките сцинкове от родовете Emoia и Carlia с яркосин край на опашката). Пълчища от „домашни гекони“ ловят мухите из стаите както навсякъде в тропиците. В Нова Гвинея човек не може да се оплаче от липса на гущери. Костенурките не са чак толкова чести. Сухоземни изобщо няма, а от водните повечето спадат към същите родове, които се срещат и в Австралия (Chelodina, Emydura, Elseya). Най-голямата пресноводна костенурка в Нова Гвинея, мекокожата Pelochelys bibroni, достигаща 1,20 м дължина, има азиатски произход. Като говорим за новогвинейските костенурки, трябва да споменем за морските им събратя (всичките 6 вида, известни в света), които снасят яйцата си тук-там по крайбрежията на архипелага. За „примадоната“ между костенурките от двете страни на Торесовия проток реликтната Carettochelys insculpta, вече разказах, както си спомняте, е изобразена върху монетите от 5 тои. Роднините на този последен мохикан от сем. Carettochelydae са живеели през палеогена в Европа и Северна Америка.

Нощната гора в планините на Нова Гвинея е пълна не само с песните на жабите и насекомите. Незнайни зверчета се промъкват между клоните и издават цяла гама от звуци. Това понякога са торбестите — разни кускуси и дребни видове кенгуру, но много по-често плъхове — Нова Гвинея е повече царство на плъховете, отколкото на райските птици. Отвратителното животно, което тича по нашенските канали, само отчасти се покрива с образа на папуаските горски обитатели. И не само горски — чак до най-големите височини на Маунт Вилхелм в капаните ми попадаха многобройни Rattus niobe. Това е само един от „истинските“ плъхове на Нова Гвинея. Голям брой са ендемичните гризачи, тези, които не се срещат никъде другаде. Те всички спадат към семейството на мишките и плъховете (Muridae), което включва около 400 вида от 100 рода, разпространени главно в Югоизточна Азия. От тези 100 рода 17 се срещат само в Нова Гвинея и Бисмарковия архипелаг. Особено характерни са водните плъхове (подсемейство Hydromyinae — от 13 рода в подсемейството 10 се срещат в Нова Гвинея, а 9 — само там). Това не са нашенските водни плъхове — те спадат към друго семейство. Новогвинейските обитатели на блатата и потоците са много слабо проучени, а екологията им почти без изключение е съвсем непозната. Какво огромно поле за дейност е тази страна за поколения зоолози! Освен „истинските“ плъхове и водните плъхове в Нова Гвинея са разпространени и два рода от така наречените „тънкоопашати плъхове“ (подсем. Phloeomyinae) — род Pogonomys с 9 ендемични вида и огромните дървесни плъхове Mallomys rotschildi с дължина на тялото до 44 см и на опашката до 42 см. За такива плъхове отидохме един ден на лов с нашия „старши носач“ Телок.

Уговорихме се вечерта да „прислушаме“ гората край лагера във Финим тел. Главният ловец беше Телок, който добре стреляше с пушка, а ние с американеца Френк Бини бяхме асистенти. Изкачихме се по една просека в бамбука и по знак на Телок замряхме неподвижно. Телок се придвижваше като котка — нещо зашумоли в клоните и той направи две крачки. Настана тишина — и Телок стоеше като замръзнал. Ние не виждахме абсолютно нищо — тропичната нощ е черна като асфалт. Телок навярно също не виждаше, но слухът му беше безпогрешен. Напрегнато мълчание, след това единичен изстрел и гласа на Телок „Ем пинис!“ (Край). Светнахме с фенерите в гъсталака — там лежеше огромен плъх. За Телок това беше „гутпела кайкай“ (хубаво ядене), а за мен — носител на „гутпела“ паразити. Много от тези плъхове живеят по дърветата — в Нова Гвинея няма нито един от десетките видове катерици, които населяват Сулавеси, Калимантан и другите Зондски острови. Няма и съсели, няма насекомоядни, няма още много други групи. Плъховете на земята са абсолютни господари, а по дърветата делят жизненото пространство само с дървесните торбести — кускуси и кенгуру.

Торбестите бозайници си остават една от главните забележителности във фауната на големия остров и един от главните аргументи за зоогеографското му свързване с Австралия. Те са около 50 вида от 22 рода и 4 семейства: Хищни торбести (Dasyuridae), Торбести язовци, или бандикути (Peramelidae), Кускуси (Phalangeridae) и Кенгуру (Macropodidae). Жизнените форми при тези животни са много разнообразни, но повечето са свързани с дървесната растителност.

Семейството на хищните торбести включва и някои видове, подобни на европейските дребни хищници. Такава е торбестата белка джудже (Dasyurus hallucatus), както и ивичестата торбеста белка (Myoictus melas) — представител на ендемичен род за Нова Гвинея и островите Ару. Останалите 8 вида са торбести мишки и плъхове от родовете Antechinus, Planigale, Phascogale, Murexia и Sminthopsis, които на вид много се отличават от торбестите белки и само анатомично са близки с тях. Род Murexia с два вида е ендемичен за Нова Гвинея.

На плъхове приличат и новогвинейските бандикути, които спадат към родовете Thylacis, Echymipera, Peroryctes и Microperoryctes, като последните два рода са ендемични. Едно такова зверче с остра муцунка донесе един ловец в мъжки дом в Баумгабип. Нямах никакъв спирт, нито даже сол да запазя кожата му. Кой знае дали под стената Хинденбург не се срещат неизвестни още за науката видове… Както за гризачите, така и за останалите новогвинейски бозайници екологични сведения почти напълно липсват. Бандикутите живеят често по бреговете на реките и блатата и се хранят главно с насекоми както нашите таралежи.

В живота на новогвинейските планинци кускусите (Phalangeridae) заемат толкова важно място, колкото и лисиците в живота на някогашните наши селяни. Шест рода (от които род Distoechurus е ендемичен) и около 19 вида от тези горски обитатели оживяват както нощната планинска гора, така и богатия фолклор на папуасите. На езиците от групата „ок“ (тифал, телефол и др.) кускусите се наричат „капул“. Това се отнася главно за представителите от род Phalanger — петнисти или кафяви животни, големи колкото котка, с мека и много красива козина и хватателна опашка. Те заместват маймуните в новогвинейските гори, но далеч не са толкова подвижни и пъргави. От седемте вида на род Phalanger 5 се срещат в Нова Гвинея и околните острови и два — на остров Сулавеси. През деня тези топчести животни спят, свити на кълбо, в гъстите листа или в някоя хралупа.

Някои от представителите на Phalangeridae съвсем не приличат на дебеланчовците кускуси. Торбестите летящи катерици (Petaurus breviceps) могат да извършват планиращи скокове от едно дърво до друго на разстояние до 55 м, а летящият кускус джудже (Acrobates pulchellus) прилича на нашите съсели и също планира между еквалиптовите дървета.

Най-едрите представители на торбестите са австралийските гигантски кенгура. Новогвинейските им роднини не са така големи, но все пак дървесните кенгура от род Dendrolagus са най-едрите бозайници на големия остров, а и средните кенгура (валаби) (Protemnodon) почти не им отстъпват. Тялото им достига до 90 см дължина и до 24 кг тежина. Тези два рода имат представители и в Австралия, но Dendrolagus е характерен за Нова Гвинея. Шест от седемте му вида се срещат на този остров, а пет са ендемични за него. Някои имат много красива златисто-червена козина. Могат да правят скокове от едно дърво на друго с дължина до 9 метра, като балансират с дългите си опашки. По земята живеят двата вида от род Thylogale, както и петте вида от ендемичния род Dorcopsis. Общо в Нова Гвинея и околните острови се срещат 14 вида кенгура от 4 рода. От тях 11 вида са „патент“ за новогвинейската фауна, а останалите 3 се срещат и в Австралия.