Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (27)

Лае — новозеландско гостоприемство

„Северната столица“ Лае (или Леи, както се произнася на английски) ни посреща, потънала в зеленината на знайни и незнайни дървета. По мащабите на Нова Гвинея това е вече голям град, над 40 000 жители, с асфалтирани улици и всички удобства. Настанявам се в красивата къща на Джордж и тръгвам да разглеждам града. Напълно разрушен през войната, Лае е построен малко по-навътре в сушата. Летището му е най-голямото по обем на превозите в цялата страна — не напразно Лае е възникнал главно благодарение на самолетния бум покрай златотърсачите в 20-те години. Посещавам гробището, където в прави редици са наредени паметниците на 2782 загинали в битката срещу японците, а също така забележителната ботаническа градина с великолепна колекция от орхидеи. Една от главните забележителности на Лае е Технологичният университет, основан през 1967 г. През първата година в него са се обучавали само 34 местни жители, през 1972 г. — повече от хиляда. Университетът е много модерен и аз почти с изумление обикалям неговите просторни читални, добре обзаведени с литература. Студентите папуаси пристъпват тихо и искат от библиотекаря необходимите им книги. А като си помисли човек, че през 1970 г. само петима местни жители са имали висше образование! Скокът, който прави Нова Гвинея в областта на образованието, беше високо оценен от ЮНЕСКО — на 10 септември 1979 г. в Париж на Новогвинейския институт по лингвистика беше връчена първата Международна награда за разпространяване на грамотността. Университетите в Порт Морсби и в Лае вече изкараха няколко випуска специалисти в различни области. Всички студенти имат квартири към университетите.

На другия ден реших да посъбирам материал в огромната гора, която зеленееше току до самия град. И наистина, на пет метра от асфалта започваше блатиста джунгла, пълна с комари. Вечерта се завърнах подут от ухапванията им (наброих над 130). В низината се работи по-трудно и неприятно, отколкото на Финим тел, да не говорим за много по-голямата опасност от змии и други гадории.

От Лае се виждат огромните хребети на полуостров Хюон със своите четирихилядници и многообещаващ високопланински карст. С моите средства обаче не мога да мисля за пътуване там. Не мога да отида дори до Маданг или до Бонгу, за да видя местата, където се е подвизавал Маклай. Имам пари точно колкото да прелетя до Порт Морсби, но не ме напуска съкровеното желание да видя Нова Британия и Нова Ирландия — в края на краищата Майк Бърк ме е поканил в Рабаул. Дотам да стигна, пък ще преживея някак. Да стигна, но как? Трябват ми поне 50 кини, които няма откъде да взема. Седя умислен под въртележката в уютния новозеландски дом и слушам радио. По едно време се заслушвам: съобщават графика на движение на корабите, които обслужват околните пристанища. Разбирам, че корабът „Манутеа“ ще бъде довечера в Лае и утре заран ще отплава за Рабаул. Научавам и името на капитана. Защо пък да не опитам да се кача?

Когато Джордж се връща от работа, споделям с него идеята. Той я одобрява и без забавяне се понасяме към пристанището. Едно красиво корабче с непознато на мен знаме (както се оказа, фиджийско) се поклаща до кея. Нисък, набит човек с навъсено лице и късо подстригана бяла коса тъкмо слиза на брега и подхвърля някакви резки нареждания на чернокожите моряци. Явно е, че това е капитан Бут. Любезно му предлагаме транспорт до града. Вероятно е съжалил, че се е качил, защото Джордж веднага го „притиска“:

— Капитане, това е Питър от България! (Никаква реакция.) Той е участник в една голяма експедиция (изсумтяване), която го чака в Рабаул. Търси много евтин превоз — можете ли да му помогнете?

Капитанът мълчи, а мен сърцето ми се свива. Спираме на посочения адрес, старият морски вълк слиза и троснато казва:

— Утре вечер, в шест часа, на кораба. Имам една кабина свободна, нищо няма да плаща. Тя е на механика, а той е в отпуск. Лека нощ.

Чувствувах се вече нещо средно между капитан Бугенвил и Уйлям Демпиър.