Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (11)

Няколко думи, които все пак искам да кажа

При многобройните ми пътувания по света съм се срещал с представители на какви ли не народи. Човек трябва да се отнася с тях като с хора с техните добродетели и недостатъци. Напоследък в литературата се налага по различни съображения или по инерция схемата за лошия бял човек и прекрасния негър (папуас, индианец, ескимос и т.н.), пред който белият е много виновен и трябва да се самобичува до края на битието. Тази схема силно опростява нещата и в крайна сметка не постига дори внушението, което цели. Както сензационните писания за канибалски истории и примитивизъм, така и неофициалното табу да се каже, че жителят на тропиците може да бъде канибал, убиец, лентяй, досадник и прочее, довеждат до неточна и едностранчива представа за тези хора. А що се отнася до папуасите, без да изпадам в Миклухо-Маклайско умиление, мога да кажа, след много пълни наблюдения, че това са забележителни хора. Малко са местата, където невероятният скок от каменния в атомния век може да се наблюдава с такова вълнение, както в Нова Гвинея. Човекът, който откача от шията си черепа на баща си или на убития си съсед, за да закачи транзистор, поразява въображението. Новите държави се стесняват малко от тези гледки. В някои африкански страни дори е забранено да се снимат битови сцени и полуголи хора. Но кой ще дойде в Конго или Нова Гвинея, за да снима заводи? Та и в Бавария отиваш, за да снимаш стария Мюнхен или Октомврийския празник — това, което е различно, което не се среща другаде. По-късно това се осъзнава и започват даже да навират на чужденците овчарски кошари и лъжекаракачански станове, но вече не е същото. Затова се радвам, че можахме да се срещнем с истинските планински папуаси, с неподправения им бит и душевност. И да присъствуваме на едно истинско, неповторимо и невероятно зрелище — обявяването на независимостта на Папуа Нова Гвинея и свързаните с това празненства в Телефомин.