Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (7)

Телефомин — потъваме в зеленото море

Още един „скок“ на ДС-3 и ето я под нас многоочакваната долина на Телефомин (или Телефолмин, както още се пише). Самолетът се плъзга между огромните хребети Донер и Виктор Емануел и леко докосва пистата от набита пръст. Такива писти из Нова Гвинея има вече стотици. Наоколо се трупат любопитни телефоминци и телефоминчета, все пак спазвайки надписа: „Преди да пресечеш пистата, огледай се да не идва самолет!“. Тук е и единственият трактор в Телефомин, готов да понесе багажа ни към определената за нас къща. Организацията е на висота и не след дълго се настаняваме удобно в „базовата“ къща с електричество, резервоари за събиране на дъждовна вода и кажи-речи с всички удобства. За багажа ни е предоставено огромно складово помещение с тъмна стаичка за фотографите. В него скоро започна да приижда безкраен поток от нашите „съкровища“. На вратата виси вечно отворен катинар — още тук ще подчертая, че новогвинейските планинци са удивително честни. За месеците, прекарани всред тях, нямахме случай не само на кражба — за такова понятие няма дума в езика телефол, — но въобще на каквото и да е пипане на нашите вещи без разрешение. А всичко беше изложено на открито — грамади от консерви, шоколад, различни сечива. Раницата ми е стояла по цял ден на някоя пътека в джунглите, без някой да пипне нещо. Редовно оставяхме запаси от храна във входовете на пещерите.

С любопитство оглеждах тези хора, някои от които много добре си спомняха за първите контакти с белите пътешественици (Остин в 1923 г., Кариус и Чемпиън през 1927 г., Бърк през тридесетте години). Фактически в Телефомин има постоянен пост от 1948 г., а през 1952 г. двамата патрулни офицери киапи и двама от черните им войници били убити при една засада от местните хора. Такива инциденти сега кажи-речи не стават, а и изобщо нападенията над бели хора през 90-годишната колониална история на Нова Гвинея съвсем не са толкова много. Всяко от тях обаче е описано многократно, с намеци (обикновено недоказани) за човекоядство, което е създало и мрачната слава на тази интересна страна. Кой знае защо човекоядството кара косите на повечето европейци да настръхват, макар че аз лично не виждам особена разлика между съдбите на изядения, балсамирания и просто пречукания. По-нататък въпреки доброто ми познанство с мнозина възрастни местни хора все ми беше терсене да ги запитам нещо за човекоядството. А когато все пак се решавах, установявах, че всеки от моите информатори сочи някой друг старец като човек, практикувал „кай кай мен“. Нещо като вица за оная африканска страна, където последните човекоядци били изядени миналата година! Упорито се твърди, че в Ириан Джая (индонезийската част на острова) такива неща стават и сега. За това свидетелствува историята с мисионерите Стен Дейл и Фил Мастерс. През 1968 г. Дейл и Мастерс били убити и изядени в Звездните планини, не много далеч от нашия район на работа.

Докато в други части на света човекоядството е било главно ритуал, тук за него е имало съществено, реално основание — белтъчния глад. На големия остров липсват едри бозайници (антилопи, зебри, елени, биволи), а и другите животни не са в голямо изобилие. Изгладнелият след оскъдната растителна храна папуас, при това от поколения свикнал да смята за врагове или най-малкото за чужденци извън закона членовете на други племена, не е могъл да гледа спокойно 60–70 кг месо да се разхождат неоползотворени из джунглата…

В къщата върху едната стена са набодени дълги редици от аерофотоснимки. Сякаш на длан се виждат стената Хинденбург и Разломната долина — величествени и недокоснати карстови масиви, нашата въжделена цел. Кевин обяснява кое къде е — заедно с Хауард Бек те са направили вече тежък поход за предварително проучване, просекли са някои пътеки и са построили базовия лагер на поляната Финим Тел. Всичко това ни предстои да видим след няколко дни, а сега всеки си шие мрежи против комарите, точи мачетето си, мери донесените дрехи. Всичко трябва да е напълно удобно — през следващите дни и най-малките пропуски ще си отмъщават жестоко. Полека-лека се запознавам и с отделните „екземпляри“ от експедицията.

В една от стаите „научната група“ намира два шкафа, в които складира буболечкарския и химичния инвентар. Биолози в групата сме четирима, но скоро се разбира, че главната работа ще падне върху мен и Фил Чапман. Висок, черноок, с повече южняшка, отколкото британска външност, Фил е истински ентусиаст в своята работа. През 1973 г. той е провел биоспелеологични изследвания във Венецуела и вече има практика в тропичната гора. С него работихме много успешно през цялото време. Вторият английски биолог беше познатият ми от София Крис Пъгсли. Той обаче беше презает с главната си официална длъжност — в списъка на експедицията фигурираше като „завеждащ прехраната“, а това при тези условия не е лека работа. Плюс всичко друго той и третият английски биолог Дик Уилис бяха отлични теренни пещерняци прониквачи и като такива вземаха активно участие в редицата премиерни щурмове.

Хидрологичните и хидрохимичните проби бяха една от многото грижи на водача Дейвид Брук. Неговият заместник Анди Ивис се специализира в картографиране на слабо проучения район на Финим Тел. Киногрупата, на която се възлагаха големи финансови надежди, включва оператора Сид Перу и неговия помощник американеца Франк Бини. Сид, с опит от филмиране на канадски и други пещери, е най-възрастният в експедицията (роден 1937 г.). По възраст следваме аз и д-р Джон Бъкан (родени 1940 г.). Останалите са значително по-млади. Официалният списък на експедицията наброява 24 души, от които Рай Блекъм участвува само за кратко време.

Кевин има грижата да се разправя с носачите. Отличен познавач на местните нрави и на новогвинейския пиджин, той вече е строил пред къщата дълга редица от черни мускулести мъже и заедно с Крис, Алан и Чарлз усилено пълнят сините пластмасови „дръмове“ с храна и екипировка. Тези 50-литрови контейнери, от които имахме към сто, са отлични за транспорт на храни и вещи при тропичните условия. Леки, с капаци, които се стягат с метална скоба и при желание се заключват, контейнерите могат да се носят върху специални самари много удобно. Носачите обикновено взимат по 20–25 кг. По-късно някои контейнери ни бяха хвърлени от самолет от 150–180 м височина и повечето оцеляха.

Първите групи вече потеглиха към Финим Тел, идваше и моят ред. Преди това обаче с Фил посетихме четири пещери край Телефомин (суета сует — първите пещери, посетени от български спелеолог на юг от Екватора!). За пръв път нагазвах „истинската“ джунгла — видя ми се толкова трудно, че в края на втория ден вече се питах не съм ли захапал повече, отколкото мога да сдъвча. Първата пещера беше съвсем близо до Телефомин. Отвътре излизаше буен поток, но след като се напъхахме в тъмната галерия, изведнъж се почувствувах в позната обстановка — пещера като пещера. Само дето по дъното на потока пълзят крабове, а наоколо прехвърчат непознати прилепи. Температурата е около 17°С — ядва се. Името на пещерата е Ок Киткил Тем.

Изкачваме се нагоре по улея и не след дълго сме пред входа на втората пещера, на 34 м над Ок Киткил Тем. По пътя опитният в новогвинейските работи Хауард Бек сочи някакво зелено дръвче и подхвърля: „Пазете се от жилещото дърво!“. Не обръщам внимание на думите му и продължавам да се изкачвам по склона, хващайки се за клоните. В един момент сякаш пипвам нажежено желязо — ето го, значи, новогвинейския заместител на копривата! Жилещото дърво, чиито листа съдържат хистамин, пари много силно и плюските остават за дълго.

Горната пещера също не е нещо особено, макар че по глината и гуаното събираме всевъзможни паяци, стоножки и мокрици. По стените скачат скакалци — постоянното присъствие в средно и ниско разположените пещери. Но какво е това? В локвите вода и в многобройните стъпки по глината се гърчат десетки бели червеи. Без особен ентусиазъм гребнах десетина от тях в едно бурканче и се запътих към лагера.

В „лабораторията“ сортирам едно по едно под бинокуляра събраните шишенца с пещерни животинки. Изсипвам в паничката и водата с червеите и… онемявам! Червеите са осеяни от двете страни със зъби-четинки. Влязох в стаята, където гладните пещерняци вече лапаха вкусната вечеря и коментираха първите резултати.

— За сведение на цялата компания днес си изкарах с честен труд ориза и кърито! — съобщих на всеослушание. — Фил, ела да видиш пещерните полихети, събрани на 1700 м над морето!

След съответната серия възклицания Фил извади „Биоспелеологията“ на проф. Вандел и заедно си припомнихме находките на полихети в подземните води: Marifugia cavatica в Югославия, Troglochaetus beranecki в разни европейски кладенци, Speochaetes в Япония. Междувременно полихети бяха намерени в крайбрежни пещери и на Куба. Такива гадинки, като нашите, не бяха известни никъде и не е чудно, че се изпълнихме с оптимизъм за бъдещи, още по-сензационни находки.

По-късно събрахме още доста от тези червеи. Те се оказаха много издръжливи и с месеци живяха в един аквариум в стаята. След много перипетии донесох няколко в София и с вълнение чаках присъдата на варненския специалист по полихетите ст.н. сътрудник Теню Маринов. Един ден той дойде в Института по зоология, погледна под бинокуляра моите съкровища и доста безцеремонно ме заля със студена вода.

— Аз май съм виждал тия червеи. Да не си ги събирал от Черно море и да си правиш с мен шега? Много приличат на черноморския Namanereis pontica.

Понякога в нашия институт наистина си правехме такива шеги — донесем някоя гадинка от Динарския карст или от Родопите и я показваме на съответния специалист като уж хваната в Лакатнишките пещери. Добрите специалисти рядко се хващат. Тук обаче лъжа нямаше и това беше най-чудното. В крайна сметка Маринов намери (заедно с германската специалистка Хартман-Шрьодер) някакви различия и описа новогвинейския червей като нов вид, но спадащ наистина към род Namanereis. Междувременно се оказа, че някои наманереиси са намерени в крайбрежни пещери в Куба. Това беше първата находка на морския род Namanereis на такава височина и на поне 1000 км от най-близкия съвременен морски бряг.

Окрилен от находката, на другия ден се запътих заедно с групата за картиране към следващата пещера — Ибулуп тем. Голяма колония прилепи, всевъзможни насекоми — увлечен в събиране, не усетих как е минал денят. Групата почна да се изнизва към входа, махнах им, че ще се върна сам по-късно. Когато излязох на входа, вече се смрачаваше. Пещерата беше губилище в дъното на долина със стръмни, обрасли с гора склонове. По листата закапаха капки, които буквално за секунди се превърнаха в порой. И тогава за пръв път видях на какво е способна природата на тропиците.

Мътна вълна заля дъното на дерето, стигна до коленете ми. Докато разбера какво става, дочух шум като от идващ влак. Ни в клин, ни в ръкав ми мина през ума, че не ще да е влак, тъй като в Меланезия няма жп линии. Следващата секунда вече проумях какво става, но беше късно да избягам от дерето. Срещу мен с грохот идеше огромна водна маса, помитайки всичко по пътя си. В тъмното, без да мисля за змии и жилещи дървета, се закатерих по стръмния склон, от дърво на дърво и от корен до корен. Изкачих се на десетина метра нагоре и светнах с фенерчето. Долината беше пълна с пода, която с рев нахлуваше в тясното гърло на Ибулуп тем. Ако бях се забавил още десетина минути, експедицията щеше да си спести един билет за връщане.

Сега обаче накъде? Пищната растителност наоколо, за която така мечтаят някои в далечна София, се издигаше отвсякъде като стена. Ями с неизвестна дълбочина, пълни с треволяци и препречени с гнили дънери — всичко беше така трудно и непривично. Размахвах мачетето с всичка сила, сечех растителността като бригадир на кубинска сафра^[1], докато се добера до един от повалените горски великани. Надявах се да пролазя по него, но щом го възседнах, 60 см дебелият ствол се срути под мен като направен от халва. Паднах в драките и се намерих яхнал друг ствол, на два метра по-долу. Проклинах вече и червената лепенка, която ме домъкна тук, и собствената си лакомия и непредпазливост. Неволно в паметта ми изплуваха четените в детството стихове на Киплинг от „Песен на Каа“, които в български превод звучат горе-долу така:

Не надхвърляй ръста свой

и от клон изгнил се бой!

След няколко часа борба с гъсталака най-после излязох на пътека между туземни градини с таро. Оттам вече шляпах в локвите по пътя. В полунощ се прибрах, издран и потънал в кал, в къщата под бурните аплодисменти на англичаните. Те вече обмисляли въпроса дали да пращат спасителни групи, или да отложат това за другия ден. Все пак бях доволен, че сам се справих.

Четвъртата пещера, която посетихме, се наричаше Инум тем. Читателят навярно вече е отбелязал постоянното присъствие на „тем“ в тези имена. На телефол и близките му езици тя означава „дупка“. Впоследствие често включвахме тази дума в съчинените от нас „папуаски“ имена на новооткрити безименни пещери. Пещерата с червеите например стана „Бем тем“ (бем — червей). Думата „ок“ значи „вода“ или „река“. Съответно пещерата, от която извира Ок Киткил, стана Ок Киткил тем. От Ибулуп (прилеп) стана Ибулуп тем и пр.

Пътят до пещерата беше дълъг, стръмен и трябваше да напрягам всичките си сили, за да не се изложа много. Хауард се движеше с лекота, на която аз искрено завиждах. Когато стигнахме до входа, от умората ми не остана и следа. Възхищението ми от величествената природа нямаше граници. Представете си някоя от речните долини в Троянския балкан (например долината на река Куманица) със стени, обрасли с пищна тропична растителност. Представете си буйни реки, изтичащи изпод огромни дънери с маскирани от папратите дупки. Многоцветни пеперуди с криволичещ полет проблясват над тъмни повесма мъх. Дървета, които жилят, насекоми, приличащи на листа и сухи корени.

Най-после се спускаме в първата пропаст — гъмжи от животинки. По стените се протягат белезникави пиявици. Съгласно едно от правилата на зоогеографията много групи животни, които в Европа живеят нормално във водата, във влажните тропици намираме на „сушата“ — в мъха, по листата и под камъните. Такива са някои пиявици, турбеларии (плоски червеи), ракообразни и др. Това е всъщност пътят, по който животът постепенно е завладял сушата.

Връщам се в лагера с вид, като че цял живот все в новогвинейската джунгла съм живял. По пътя минаваме покрай няколко колиби, оградени с висока бодлива тел. Отвътре през широко отворения портал с любопитство ни гледат десетина папуаси в еднакви дрехи.

— Това е местният затвор, обясни ми Хауард. — Тези тук са повечето убийци.

Не повярвах на очите си. Що за затвор беше тази разградена кошара и как така осъдените не бягат?

— Къде ще избягат? — зададе ми контравъпрос Хауард. — От Телефомин можеш да достигнеш до другите части на страната само със самолет. А пеша — сам папуас в джунглите, всред чужди племена, е напълно загубен. Ще го хванат и върнат на втория ден.

Отчитайки слабата представа, която повечето папуаси имат за законите на белите, австралийската администрация налага твърде леки наказания. При това затворниците режат трева, поправят малкото пътища и въобще не изглеждат претоварени с работа. Важното е на тези хора да се внушават нормите на поведение на съвременното общество. В това отношение австралийците са направили много.

Телефомин е място с особено положение. Тази котловина на около 1600–1700 м н.в. лежи върху вододела между двете най-големи речни системи на острова. Нова Гвинея е по-богата на реки, отколкото който и да е друг остров на Земята, но четири от тях са истински гиганти (даже и в континентален мащаб). Това са Балим в Ирнан Джая и Сепик, Флай и Раму в източната част на острова. Флай тече на юг и след като дълго криволичи из безкрайната блатиста равнина на Западната провинция, се влива в залива Папуа. Сепик носи своите води към Бисмарково море. Двете обаче извират много близо една до друга, на няколко километра от Телефомин. Вододелът е по хребетите Виктор Емануил, Барман и Хинденбург. Те са именно обект на нашето внимание. На север от Телефомин е хребетът Донер, а на няколко десетки километра на северозапад започват Звездните планини, които продължават и оттатък границата.

Пътуването от Телефомин до Финим тел се извършва пеша обикновено за три дни, но нашите тренирани носачи успяваха да направят прехода и за два. Аз пропътувах това разстояние няколко пъти, но първите ми впечатления бяха особено силни.

Няколко километра след последните къщи на Телефомин пътеката стръмно слиза към висящ мост над пенлива река — Сепик! Тук пълноводната Сепик е още „поточе“, но все пак е по-широка и много по-дълбока от Искъра при Червен бряг. Оттук реката преминава през няколко селца, докато стигнем в Урапмин. Това е типично планинско село с идеално пометени улици, спретнати дървени къщи със струпани дърва под тях и неизбежния „хаус киап“. Последното е вид безплатен хотел, поддържан задължително във всяко село по нареждане на администрацията. Представлява две празни плетени колиби, нещо като обърнати кошници, едната за патрулните офицери киапи, а другата — за техните носачи. Донасят ни дърва, разпалваме огън и животът вече ни се вижда не лош. В огъня се печат таро и сладки картофи, в котлето ври вода за чай. През входа надничат любопитни къдрави глави. Всеки се устройва удобно за нощуване, окачва си мокрите вълнени чорапи да съхнат.

Тук му е мястото да кажа две думи за патрулните офицери киапите. Тази дума на пиджин е вероятно изопачена от „капитан“. Киапите са играли и играят голяма роля за установяване на контакт с непознатите племена от вътрешността. Те всъщност не са военни, а административни служители, управляващи даден район. Йерархията им се състои от 4 степени: кадет-патрулен офицер, старши патрулен офицер, помощник окръжен управител и окръжен управител (сега управител на провинция). Последният пост е особено важен (някои от киапите управляват области колкото половината България). Дълги години тези подбрани хора се обучават в Австралийското училище за тропична администрация в Мосман край Сидней. След щателен подбор питомците на училището преминават обучение по най-различни предмети, като се започне от военната подготовка и се свърши с познания по право, етнография и медицина. „Бойното кръщение“ е винаги в неизследваните дебри на острова гигант. От различна гледна точка могат да се прикачат всякакви етикети на патрулните офицери — „агенти на колониализма“ и пр. Аз обаче, тъй като познавах лично някои от тях и съм запознат с вълнуващата история на първите „землепроходци“ в Чимбу и Вахги през тридесетте години, не мога да не изпитам дълбоко уважение към самоотвержената колумбовска работа на „маста киап“. Човек трудно може да си представи цялото физично и психично напрежение на тяхното всекидневие. Освен всичките болести и трудности на обраслите с джунгли планини иска се голямо самообладание да не употребиш оръжие, когато те заплашват, а да убедиш подведомствените си да спазват официалните закони на държавата. Безброй приключения на патрулните офицери са останали неизвестни и незаписани, но малкото публикувани истории се четат като романите на Майн Рид. Моето лично убеждение е, че ако новогвинейските планинци са извлекли някаква полза от общуването с белите, то половината от тази полза е актив на патрулните офицери.

От остатъка поне 30 на сто е кредит на мисиите, в чиито ръце и сега е три четвърти от образованието в Океания. Колкото за болниците, не познавам много лекари, които доброволно биха заменили мисионерите в блатата на Флай или по островите, където кораб се отбива веднъж на три месеца. Албертшвайцеровците по света никога не са били изобилни…

Читателят ще ми прости честите отклонения. Бавно, но сигурно с него се движим към следващото село — Тифалмин. Пътеката върви по склоновете над река Ирам, ту се шмугва в гората и ни кара да шляпаме из вечно калния път, ту излиза на слънце и простор. Тук можем да разгледаме добре планинските пасища кунаи. Всъщност „пасища“ е казано условно — по тях нищо не пасе. Единствените домашни животни на новогвинейските планинци са кокошките, кучетата и свинете. През 1965 г. в цялата страна е имало около един милион свине. Пренесена от човека в далечното минало, свинята играе важна роля както в баланса на животинските белтъци, приемани от папуасите, така и (особено) като престижен символ. Някои автори пишат, че на места жените сами кърмят малките прасенца. Това не видях, но в много от посетените села през нощта жените и свинете спят заедно в колибата, а мъжете — в мъжкия дом. Със свине (до около 20) се заплаща откупът за булката. Рядко, обикновено веднъж в годината, се прави голям синг-синг (празник), на който се убиват стотици свине и настава всеобщ пир. От тези животни, печени на жарава заедно с кожата и космите, опитахме и ние в Деня на независимостта.

Кучетата също са дошли заедно с преселниците от Азия от незапомнени времена. Те са дребни, с остри уши. Папуасите правят от зъбите им огърлици. Високо в планините се среща и подивялото куче Canis hallstroemi.

След идването на европейците започват опитите за говедовъдство. По пасищата край р. Маркам и другаде може да се видят вече доста крави от подобрени породи (Шортхорн, Абердин, Ангъс, Брамин), но в планините те все още са рядкост. Коне и овце няма.

Ето че пристигаме в Тифалмин, където освен големия „Хаус киап“ момчетата са опънали разкошна многоцветна палатка, подобна на цирковите. Месеци наред тя ни беше междинна станция — който минава и заминава, си гребе ориз и захар, пълни си раницата с консерви, шоколад и бисквити — всичко стои на открито, никой от селото нищо не пипна. Това е вече друг народ, говорещ на езика тифал. А телефол и тифал, макар че имат общи думи, са различни езици от групата „ок“, а не диалекти. Според участника на експедицията Пол Еверет един телефоминец може да разбере около 60 на сто от това, което тифалецът казва. Всяко от околните, макар и близко разположени, села (Уокамин, Урапмин, Елиптамин, Ферамин) има поне свой отделен диалект и допреди 25–30 години почти единствената форма на общуване между съседите е била конфронтацията (да го кажем по-засукано). Сега носачите от различните племена прибягват главно до пиджин за общуване помежду си и с белите, а на „чужда“ територия се чувствуват явно несигурни. Историята на произхода и заселването на тези племена се губи из плетениците на легендите. Липсата на разкопки, бедната материална култура и лошото запазване на държавните предмети при тропичния климат правят научните хипотези не много по-достоверни от самите легенди. А легендите са безценен източник на сведения за миналото на тази уникална мозайка от племена и езици. Процесът на акултурация (взаимно проникване на културите) е доста интензивен дори в тези „първобитни“ кътчета и събирането на разпилените зрънца от папуаската материална и духовна култура не търпи никакво отлагане.

От Тифалмин (1700 м) до превала на хребета Барман (2600 м) пътят минава през няколко малки селца, потънали в зеленината на бананите. След това стръмната пътека между гигантските дървета сякаш няма край. Затова пък превалът открива за пръв път пред очите ми необятните простори на юг — басейна на р. Флай и многобройните й притоци.

Авангардът (Кевин и Хауард с помощниците си) вече е построил бараките на „третата поляна“, до която стигам с много шляпане из дълбоката кал, прекатерване през паднали дънери и тем подобни. Като пристигам на поляната, чувствувам се половин Ливингстън. Посреща ме д-р Джон Бъкан и скоро си сърбам чая както всички останали.

Платото Финим тел, на което се намира нашата мочурлива поляна, е само едно „стъпало“ от гигантската природна структура, започваща от върховете на хребета Барман, Фугилил и съседните хребети (високи над 3000 м) и стигаща до обширната блатиста низина на Флай. Платото е ненаселено, пресичат го само някои пътеки на местните ловци, но това не значи, че джунглата е ничия. По-късно узнах от носачите, че всяко кътче е ловен участък на някого и отношенията между „собствениците“ са комплексни и точно фиксирани. Тук някъде минава границата между провинциите Уестърн (Западна) и Уест Сепик. Без да са се интересували от взаимоотношенията между местните ловци, а и без да са стъпвали по тези места, англичани и германци са теглили калема през 1885 г. и са оставили Уестърн в Британска (после австралийска) Папуа, а Уест Сепик — в Кайзервилхелмланд. Жителите на Тифалмин и Табубил не са и подозирали, че през април 1885 г. официална международна граница ги е разделила за цели тридесет години. Но и след залеза на германското управление през 1914 г. е трябвало да минат още тринадесет години преди Чемпиън и Кариус да направят своя исторически преход от долината на Флай в долината на Сепик (1927 г.).

Джон ми показа откъде да вземем вода за пиене — недалеч от бараките течеше буйната Ок Финим. Видя ми се чудно, че на петия градус от екватора може да се пие непреварена речна вода. Оказа се, че може и си пиех спокойно от всички реки по високото 2300 м плато. Това в крайбрежните низини и по-късно в Африка никога повече не посмях да повторя! Вода събирахме също и като поставяхме сините контейнери под пластмасовата стряха — валеше почти всеки ден.

Разглеждаме с интерес архитектурното творение на Кевин и носачите. Подът е от греди, наредени на мочура, стените — колове и кори от дървета, покривът — пръти и полиетилен. От пръти са също масите, пейките, наровете и полиците, по които разполагаме радиопредавателите, храната, медицинските материали и „лабораторията“. Разбира се, и пещерняшкия инвентар — километри въжета, малко стълби, миньорски ламби, които зареждаме с генератор, и челни карбидки. На масата е отделено специално кътче за работа с картите и за чертане на нови карти. Нарязваме с помощта на носачите папрат и леглата са готови.

Мястото ми харесва. Планинският въздух (тук сме на височината на Черни връх) е свеж, а на два метра зад бараките започва необятната джунгла, която след стотици километри стига до южния бряг на острова. Как се търсят пещери в тоя непроходим бамбук всред тия блата, буйни реки и неизвестни даже на местните хора гъсталаци? Англичаните обаче сякаш цял живот бяха живяли в буша. За всичко имаха готов отговор. За пръв път участвувах в експедиция от такъв мащаб и с такава продължителност и затова внимателно „попивах“ всичко, което един ден може да ми бъде от полза.

Отначало доста се чудех на каква основа почива тяхната организация. Не се чу нито веднъж някой от двамата водачи да повиши тон, да нареди на някого да върши едно или друго от този род. Всички (и най-вече самите водачи Дейв и Анди) работеха много самоотвержено и инициативно, никаква готованщина не можеше да вирее. Спонтанно се оформиха групи от по 2–3 приятели с по няколко носачи, взимаха храна и въжета и тръгваха нанякъде. След няколко дни се връщаха и си набелязваха нови обекти или задраскваха претърсените вече участъци. Беше обаче задължително да се знае кой къде е, за колко време отива и през къде ще мине. Поради естеството на работата си и по други причини аз се движех из гората и пещерите почти винаги сам и още при едно от първите си излизания се отнесох малко небрежно към това основно изискване. Случи ми се интересна пещера, увлякох се в събиране и останах да спя на входа й, след като бях казал, че ще се върна в лагера вечерта. Прибрах се на сутринта росен-росен и намерих Дейвид и Пол Еверет доста кисели. Оказа се, че цяла нощ са се безпокоили за мен, а на сутринта, вместо да си гледат другата работа, започнали да стягат спасителната група. Чак сега размислих колко възможности за нещастия, загубване и прочее имаше на всяка крачка и вече не повторих „гафа“.

Мъчните пътеки

Често разговаряхме за експедицията на Крис Бонингтън, която по това време щурмуваше Еверест. При всичките неизмеримо по-големи трудности алпинистите поне имаха това предимство, че виждаха върха пред себе си. Задачата им беше ясна и целта — определена. Вярно, отрицателен резултат също е нещо, но ние не можехме да си позволим лукса да разочароваме толкова много хора (да не говорим за себе си). Освен това стара истина е, че е важен РЕЗУЛТАТЪТ — оправдания и обективни причини не интересуват никого.

Ден след ден тръгваха упоритите и амбициозни момчета. С някои от проникваческите групи ходех и аз, но повечето „следвах“ откривателите — събирах буболечките от вече откритите пещери. Такава ми беше задачата. Обикновено групите просичаха с мачетето пътека до някоя от реките и тръгваха по водата, нагоре и надолу, докато стигнат извора или губилището на реката. Някои от околните реки извираха от отворени пещери, други се губеха в разклонени и много опасни от заливане пещерни системи. При бързото увеличаване на водата в новогвинейските реки проучването на губилищата беше съпроводено с постоянен риск и напрежение, налагаше се да се оставят хора за наблюдаване на времето. Тези проверки по реките дадоха резултат — д-р Джон Бъкан и Дейв Брук (и аз след тях) проникнахме в 600-метровата пещера до губилището на Ок Финим. Още няколко губилища и малки пещери бяха намерени тук и там, но, общо взето, настроението беше мрачно. Големи дупки нямаше и нямаше. След много трудности разузнавачите достигнаха странните образувания, изглеждащи на снимките, направени от самолет, като кръгчета всред джунглата. Оказа се, че това са огромни по размери пропасти, но за жалост завършваха с блокажи на „някакви си“ 150 м дълбочина. Пещерняците, които се спускаха по единичното въже край отвесните им стени, можеха да се наблюдават от ръба като на филм — малки, ярки петънца. На дъното на една от пропастите (Гъртойл) растеше цяла гора, течаха потоци всред грамадни блокове — истински загубен свят, както в книгите на Конан Дойл, Херберт Уелс или Обручев. Вместо птеродактилите, които биха били тук много на място, махаха кожестите си криле гигантски плодоядни прилепи от род Dobsonia. В друга подобна пропаст (Ле Буум Тем) нашите водачи демонстрираха чудеса от ловкост и безстрашие, спускайки се по прогнилите лиани и паднали стволове на 120 м дълбочина и поразявайки безпогрешно със стрелите си няколко прилепа. Месото на тези животни е истински деликатес, за което мога лично да свидетелствувам.

И все пак пътят към центъра на Земята изглеждаше трайно затворен — Харон не се подкупваше ни с кини, ни с каури, ни с австралийски долари, ни с левове. Възможността за дълбоки пропасти си остана (и си стои и до днес!) само потенциална. И все пак един ден се разчу, че желаната „биг кейв“ май е намерена.

Това беше паметна вечер. С Анди Ивис бяхме направили временен лагер (нар от пръти с обтегнат над него полиетилен) недалеч от Гъртойл. Седяхме край огъня с папуаските си носачи и си упражнявахме скромните познания по пиджин инглиш. По едно време безшумно се появи от тъмнината Римниок.

— Трипела маста пайндим бикпела хол билонг стон! — обяви той тържествено. (Тримата господа са намерили голяма пещера.)

Оказа се, че „господата“ са д-р Джон Бъкан и оздряващите му пациенти Стив Крабтри и Алан Гоулборн. Немея, един от носачите от племето уокамин, в чиито ловни райони се намирахме, ги беше завел да видят една пещера и обитаващите я „летящи лисици“ (така наричат на английски плодоядните прилепи). Високо в 120-метровата скала над гигантската долина Селминум те попаднали в пещера с широк вход, но не след дълго завършвала с блокажи. Слизайки по обратния път обаче, те обърнали внимание на друга дупка под първата, от която се вдигала пара. Вмъкнали се в нея и се озовали в просторна зала в горния край на сипей от гигантски блокове. Оттук нататък суперлативите трудно могат да бъдат избягнати. Централната галерия, висока и широка по 20–25 м, водела километри навътре в масива от дарайски варовик. Стив и Алан оздравяли набързо и на следния ден заедно с новопристигналите Тони Уайт, Дейв Йендл и Джон Донован продължили проникването. Станало ясно, че тази дупка „край няма“, че се разкриват нови галерии, етажи, водопади, сипеи, плетеници… Налагаше се по-дълго изследване. При входа на Горната пещера бе устроен лагер и складирана храна. Всички ние прекарахме много дни и седмици там, изследвайки „потънко“ гигантската система.

Междувременно същата вечер край огъня се случи нещо интересно. Римниок беше донесъл със себе си едно пухкаво кафяво животно, голямо колкото тлъста котка. Това беше кускус — едно от характерните новогвинейски торбести животни. Римниок го „избутал“ от гнездото му с дълъг остър бамбуков прът и го убил с удар по главата. Ужасно ми се дощя да имам кожата и черепа на кускуса и затова малко безцеремонно го измъкнах от ръцете на ловеца.

— Ми гивим форпела катиридз лонг сикин билонг хим на хед билонг хим! (Давам четири патрона за кожата и черепа му!) — заявих, след което пъхнах в ръката му четири български ловни патрона и започнах да дера кускуса с ножа си. Одрах го, после връчих месото на носачите. Вторият носач сръчно го изкорми, оплете червата на плитка, наниза всичко на дървени шишове и започна да го пече. Римниок обаче показа със знак, че не иска да яде, обърна се и не се докосна до месото. Ние всички получихме по едно парче и го изядохме с голямо удоволствие. Чак тогава се заинтересувах от странното държание на Римниок. Знаех вече от Кевин за независимия характер на планинците — те не вдигат шум, не устройват скандали, но ако ги засегнеш, просто си отиват. Всякакви преговори после са излишни. Тихичко разпитах другаря му каква е работата. Оказа се, че те, макар и от едно село, били от различни „кланове“. Римниок можел да яде кускуса само ако е опечен с кожата и космите. Другият пък имал за тотем^[2] кускуса и можел да го яде само ако е одран — тогава той няма вид на кускус, а е просто парче месо. След този случай много внимавах да не объркам нещо, като имах предвид сложната душевност на тези хора.