Петър Берон
Пет месеца в Нова Гвинея (13)

За маските, стрелите и рисуваните къщи

Изкуството сякаш е в кръвта на новогвинейците. Из цялата страна ловците покриват тялото си с ритуални рисунки, дялат красиви дърворезбени стрели, вратите на простите колиби са сякаш картини. Но има области, които са си спечелили световна слава. Символ на върховете, достигнати от меланезийското изкуство, стана едно име — Сепик.

Точно преди сто години, през 1885 г., немският зоолог и пътешественик Ото Финш открил устието на голямата река, а през 1887 г. друг немец — географът и астрономът Карл Шрадер, пропътувал над 600 км срещу течението й. Бил открит пътят към вътрешността на острова и… към разграбването на уникалните творения на сепикското изкуство. Всред ценителите от Европа и Америка бързо се разчуло, че в селата покрай Сепик могат да се придобият за стотинки и дрънкулки изключителни маски, дърворезби и други произведения на местните майстори. Търсенето на сепикските маски и други изделия се засилва особено след 1945 г. заедно с улеснения достъп до района. Междувременно властите вземат мерки за опазване на предметите с археологична или уникална художествена стойност. Сега износът им става с удостоверения от музея на Папуа Нова Гвинея в Порт Морсби, но повечето ценни неща са измъкнати от пъргавите търговци и контрабандисти. Вече е уредена цяла сувенирна промишленост, но изделията са все още забележително красиви и са важен източник за препитание на местното население. Изменя се техниката на обработка, навлизат железните сечива, наред с традиционните материали в маските се вграждат копчета, монети, тъкани, стъкло и парчета пластмаса. Остават обаче основните идеи, които векове наред са вдъхновявали безименните майстори.

Изкуството тук е вътрешна потребност на хората. С резба и рисунки се покриват не само ритуалните предмети, но и най-обикновените предмети за всекидневна употреба. Рисунките съчетават реализъм с най-майсторска стилизация. Те изразяват култа към прадедите, старанието да се умилостивят злите духове, да се осигурят подкрепата на добрите и успехът в лова. Много от рисунките са просто „за красота“, съчетани цветни петна, точки и линии, орнаменти върху стрелите и щитовете. Различават се няколко свързани помежду си стила, още недостатъчно изучени. Те използуват различни материали според наличието им в дадената местност: твърдо и меко дърво, нишки от тръстика и сагова палма, косми, пера, глина, семена, зъби. Майсторите са почти изключително мъже — в новогвинейското общество разделението на работата на „мъжка“ и „женска“ е особено стриктно. Жените правят само гърнетата и малък брой други предмети за всекидневна употреба. Ритуалните предмети са изключително мъжка привилегия. Те се съхраняват в мъжкия дом или в специални култови помещения и на жените е строго забранено дори да поглеждат някои от тях.

В рисунките и дърворезбите преобладават изображенията на човешки фигури или глави, понякога силно стилизирани. По-рядко се изобразяват птици (казуар, орел рибар) или крокодили. Има много митологични мотиви, често трудни за разпознаване. Именно тях е важно да проучат и запазят специалистите, защото с комерсиализацията на сепикското изкуство и забравянето на старите легенди маските все повече се пригаждат към вкусовете на купувачите и се опростяват или „нашарват“, като традиционното им съдържание изчезва. Поради нетрайните материали, от които са направени, повечето предмети на изкуството в Нова Гвинея не са по-стари от 150–200 години, а обикновено доста по-малко. В някои райони при приемане на християнството от населението много „идоли“ са били унищожени. За щастие долината на Сепик е била слабо засегната от този бич за традиционните култури. Стотици и хиляди оръжия, украсени с дърворезба с голяма художествена стойност, са били изгорени от чиновниците на администрацията в опитите им да спрат междуплеменните разпри. Ние бяхме свидетели как бързо навлиза съвременният бит и в най-отдалечените райони на горен Сепик и е очевидно, че събирането в музеи на най-добрите образци на папуаското изкуство не търпи никакво отлагане. Още по-наложително е записването на многобройните легенди — „стори билонг тумбуна“, които могат да изчезнат за броени години. Тук важна роля могат да играят образованите новогвинейци, които добре познават местните езици и обичаи и се ползуват с доверието на съплеменниците си.

Една от най-забележителните форми на традиционното изкуство в Нова Гвинея е „монументалната“ — украсата на цели постройки. Някои от тези Хаус тамбаран (Къщи на духовете на прадедите) или Каунсил хаус (Къщи на съвета) са наистина невероятно изписани с всевъзможни фигури, украсени с нашарени дървени статуи, а и самата им форма ги прави истински шедьоври на архитектурата. Прочути са рисуваните триъгълни фасади на Хаус тамбаран в Маприк, високи над 25 метра, както и Домът на съвета в Ангорам. Сега с разпространението на християнството такива къщи почти не се строят освен като туристически атракции. В селата, през които минахме, ритуалните постройки бяха много по-малки, но също така нашарени. Вратите на почти всички колиби бяха нарисувани. На празненствата за ознаменуване на независимостта видяхме великолепни рисувани щитове, но с установяването на по-голяма сигурност и мир такива щитове вече не се правят. Стрели и лъкове продължават да се изработват главно за лов и почти всички стрели в района, където работехме, имаха някаква дърворезба, снопчета пера, боядисани ивици или други украшения. Стрелите се правят от бамбук или „пит пит“ (вид тръстика), като върховете са от твърд бамбук, „черна палма“ или друго дърво. Отрова никъде не видяхме да се слага. Стрелите са много дълги и се наричат на пиджин „сипиа“ (на английски „спиър“ значи копие). Лъковете се правят от много твърдо черно палмово дърво и за да ги опънеш, трябва да си истински Херкулес. Или… новогвинеец. Наричат се на пиджин „банара“. Ритуалните барабани кунду са нашарени със стилизирани геометрични фигури. На езика телефол стрелите с различно предназначение имат различни имена. Три- или четиривърхите стрели за птици се наричат „имак“, а стрелите за свине с коничен връх — „даал“. Общото понятие за стрела е „ун“. Има още „дили“ (бойна стрела) и много други видове. Ние бяхме ги научили на пиджин: „сипия билонг пик“, „сипия билонг капул“ и т.н. При бързия говор на телефоминците за европейското ухо е невъзможно да схване кога казват „ун“, а кога — „уун“ (птица), трудно се отличава „тин“ (пчела) от „тиин“ (око, съответно числото 13). Изобщо добре, че са измислили пиджин, но и него го говорят бързо.

Тук-там в Нова Гвинея и околните острови се откриват петроглифи — рисунки и гравюри върху камък. Една такава гравюра намерихме в Селминум тем заедно с избледнели антропоморфни фигури, останки от въглени и други следи от пребиваването на хора в пещерата. Много рисунки се намират по скалните ниши, обикновено погребални. Тези фигури понякога са странни, някакви гущероподобни същества с „антени“ на главите, истинска находка за привържениците на извънземните контакти. Някои стени на пещери в Чимбу и Истърн Хайлендс са истински картинни галерии. Такава е описаната от Кевин Уайлд Офафунга при Сонофи. Още по-странни са четирите човешки лица с издълбани 5 см дълбоки бразди, които видях при входа на пещерата Умарах в Нова Ирландия.