Андреа Креймър
Вълче биле (9)

8

— Оръжие? — макар и тих, във въпроса на Шей нямаше и помен от страх.

— Строго погледнато са две оръжия — безгрижно уточни Сайлъс. — Но се предвижда да бъдат използвани заедно. Като обща сила.

— Две оръжия? — повторих аз.

— Да — все така тихо отговори Монроу. — Два меча.

— Меча? — намръщи се Шей.

— Кръста на елементите — каза Сайлъс. — Единият меч — от земя и въздух, а другият — от огън и вода. Ако се вгледаш по-внимателно в татуировката, ще забележиш, че двете пресичащи се линии са заострени в единия край. Това са върховете на мечовете.

— Мечове — повтори Шей. Звучеше подразнен и мъничко разочарован.

— Какво има? — попитах го и той се намръщи, свел поглед към ръцете си.

— Шей? — Монроу сбърчи чело и се приведе напред.

— Просто е толкова… предсказуемо — промълви Шей. — Изобщо не си представях, че ще трябва да се бия с мечове. Особено сега, когато съм вълк.

Приятна топлина се разля по тялото ми при последните му думи и трябваше да извърна очи от лицето му, за да успокоя ускореното биене на сърцето си.

„Може би все пак разбира какво означава да си Страж.“

Ако беше така, Шей можеше да ми помогне да поведа глутницата си, което в моите очи струваше повече от всяко оръжие.

— Това не са обикновени мечове — обясни Монроу. — Ти си единственият, който може да си служи с тях.

Единственият? Това беше впечатляващо. Погледнах към Шей — изражението му беше заинтригувано, но в същото време — предпазливо. Беше сплел пръсти и отново бърчеше чело.

Изведнъж се разсмях, разбрала най-сетне недоволството и съжалението му.

— Сигурна съм, че няма да е толкова зле, Шей, макар и не така вълнуващо колкото камшик… или пикели.

— Пикели? — Конър наостри уши.

Шей кимна, ала не вдигна очи.

— Обзалагам се, че сега ти се иска да беше прочел повечко от онези комикси за нинджи, нали? — продължих аз през смях.

Адна местеше неразбиращ поглед между мен и Шей.

— За какво говорите?

— Детските мечти на Шей — обясних, усмихвайки се широко. — И любимите му материали за подготовка.

— Мечовете изглеждат толкова… обикновени — поклати глава той.

— Ако ще търсиш вдъхновение из комиксите, най-добре опитай „Пътят на убиеца“ или „Воин шаман“ — предложи Сайлъс. — В тях има страшно много битки с мечове, включително и с два меча — умение, което ще трябва да овладееш. Мога да ти услужа с моята колекция.

Лицето на Шей се поразведри и той дори се усмихна на Сайлъс.

— Ще продължим с обучението, което започна в Академията тази седмица — каза Монроу. — Това няма да е проблем. Конър ще се погрижи.

— Аз също мога да помогна — Адна хвърли мрачен поглед на баща си и той се намръщи.

— Права е — обади се Конър. — Знам, че не е Нападател, обаче Адна страшно я бива в битките.

И като й смигна, добави:

— Можеш да бъдеш сигурна, че всички ще дойдем да видим първия ти двубой с Потомъка.

Адна му се усмихна широко.

— Видя ли, Монроу?

— Много добре — въздъхна той. — Адна ще помогне с подготовката ти.

— Разбира се, преди този въпрос изобщо да възникне, ще трябва да съберем и четирите части на кръста — напомни Сайлъс.

Въпреки гнева ми в главата ми се гонеха мисли. Части на кръста. Шей беше споменал, че в текста на Пазителите имало четири карти. Ами ако Халдис беше една от частите? Но коя точно? Не ми приличаше на никое от оръжията, които бях виждала някога, освен ако… Кръстът на елементите се състоеше от два меча. Очевидно бе, че цилиндърът, който бяхме открили в пещерата, не е острие, но определено можеше да бъде нещо друго. И аз знаех какво е то. Особено след като Шей бе единственият, който можеше да си служи с мечовете. И само той можеше да докосва Халдис. Трябваше да е това.

— Не — тихичко възразих. — Трябва да открием само три от частите.

В стаята се възцари тишина, всички погледи се насочиха към мен.

— Моля? — проговори Сайлъс най-сетне.

— Двамата с Шей влязохме в пещерата Халдис. Частта, която е скрита там, е у него.

Шей пребледня.

— Ъъъ, аз още не им бях казал за Халдис, Кал.

— Знам — отвърнах, а погледът, който му отправих, красноречиво говореше какво мисля за това решение. — Дръжка е, нали? Дръжка на меч?

— Да… така е — потвърди Монроу и се обърна към Шей. — Защо не си ни казал за Халдис?

Шей бръкна във вътрешния джоб на якето си.

— Съжалявам. Просто не бях сигурен дали можем да ви имаме доверие. Но сега вече това е без значение.

И той извади проблясващия златистожълт цилиндър.

Тишината в стаята стана толкова плътна, че почти можех да се протегна и да я докосна.

— Кога го направихте? — промълви Монроу накрая, без да откъсва очи от странния предмет.

— Двамата с Кала решихме да влезем в пещерата през октомври — отговори Шей, като търкаляше цилиндъра между дланите си.

Колкото повече гледах съвършения начин, по който пръстите му пасваха около цилиндъра, толкова по-ясно ми ставаше всичко.

— Точно тогава Шей използва пикелите — добавих. — Пазителите бяха оставили един огромен паяк да охранява Халдис и Шей го уби.

— С пикели? — очите на Конър се разшириха.

Шей потрепери.

— Беше ужасно.

— Не знам — поусмихнах се аз, припомняйки си битката. — Успя да се справиш с чудовището без особени затруднения.

— С пикели? — Конър се взираше в Шей така, сякаш го виждаше за първи път.

— Да — отвърна Шей, който изведнъж бе придобил леко болнав вид, и още по-здраво стисна проблясващия цилиндър.

Сайлъс изсумтя, наведе се напред и започна да рови в една кожена чанта, полускрита под купищата хартии на бюрото. Малко по-късно се изправи, надянал чифт дебели кожени ръкавици, и посегна към Халдис.

Понечих да кажа нещо, но после затворих уста и се загледах. В мига, в който пръстите му докоснаха гладката повърхност, той извика и отскочи назад, тръскайки ръка. Останалите Търсачи го зяпнаха стреснато.

— Странно — каза той и отново посегна към цилиндъра.

— Ако бях на твое място, не бих го направила — обадих се тихичко. — Всеки следващ път болката става по-силна.

Начаса всички очи се извърнаха към мен, но аз не трепнах и предизвикателно отвърнах на всеки един от погледите.

— Знаеше, че ще ме заболи? — гласът на Сайлъс клокочеше от ярост.

— Не знаех. Поне не със сигурност. Мислех си, че може би само Стражите не са в състояние да се допират до него. Но очевидно единствено на Шей е позволено да го докосва.

Очите на Сайлъс замалко не изскочиха от орбитите си.

— Дори и с магически ръкавици?

Този тип беше луд.

— Решил си, че някакви ръкавици биха ти позволили да пипнеш Халдис?

Той се почеса по главата.

— Е, имах една теория…

Монроу простена и зарови лице в ръцете си.

— Сайлъс, не ни каза, че е само теория. Кълнеше се, че щяло да се получи. И на Аника казахме, че ще се получи!

— Идиот! — изсумтя Конър и направи крачка към Шей, за да разгледа Халдис по-добре, макар че внимаваше да се държи на безопасно разстояние.

— Какво не е наред? — сбърчи чело Шей при вида на покрусените им лица.

— Сайлъс състави плановете за най-скорошните мисии на Нападателите — тънка усмивка изви устните на Адна, докато обясняваше. — Няколко отряда от Нападатели се опитват да се доберат до свещените места с надеждата да съберат частите на кръста — искахме да ги съхраняваме на сигурно място до появата на Потомъка.

— Само че никой от тях няма да може да ги докосне — казах аз.

Вярата ми в Търсачите се поразколеба. Дали наистина бяха в състояние да помогнат на глутницата ми, при положение че допускаха подобни грешки?

— Това не го знаехме — Конър хвърли свиреп поглед на Сайлъс. — А десетки Нападатели вече загинаха, мъчейки се да стигнат до свещените места.

Неволно извърнах очи — днес бяхме направили съвсем същата грешка.

„Не мога да ги виня. Всички правим каквото можем.“

Сайлъс изглеждаше леко смутен.

— Сигурен бях, че ще сработи.

— Защо сте съсредоточили усилията си върху тези части? — попитах. — Какво им е толкова специалното?

— Кръстът на елементите е единствената сила в света, която е в състояние да прогонва призраци — гласът на Монроу беше ужасяващо тих. — С тях Потомъкът може завинаги да ги пропъди от земята, да победи слугите на Отвъдното. Дори самия Боск Мар. Нищо друго не е в състояние да го стори.

Шей се взря в Монроу, бял като тебешир.

— Мога да се бия с призраци?

— Да — отвърна Монроу и сложи ръка на рамото му. — Можеш и ще го направиш. Когато му дойде времето.

Сайлъс, който очевидно се бе съвзел от моментното си унижение, се обади:

— На всяка цена трябва да съберем частите на Кръста. Само така ще победим Пазителите.

Кимнах, мъчейки се да си представя силата, която би могла да съкруши Боск Мар и неговите пълчища.

— Защо го скри от нас? — в очите на Монроу проблеснаха гневни искрици.

Шей огледа посърналите им лица и въздъхна.

— Съжалявам. Но все още не бях сигурен, че вие сте добрите. Нямах намерение да ви се доверя, преди Кала да го е сторила.

Думите му ме накараха да прехапя устни — бях му благодарна, ала едновременно с това съжалявах, че мълчанието му беше струвало толкова скъпо на Търсачите.

— Както и да е — рязко каза Монроу и скръсти ръце на гърдите си. — Поне знаем, че след като оръжието се озове у Шей, Пазителите не могат да му го отнемат.

— Добре е, че Халдис е у теб, Шей — обади се Адна. — Това ще ни спести едно пътуване.

— Предполагам, че е така — усмихна се той и погледна към Сайлъс. — Е, коя беше жената?

— Жена? — повдигна вежди Книжникът.

— Жената в пещерата. Тя запя, а после светлината угасна и Халдис се озова в ръката ми.

— А! — усмихна се Сайлъс. — Била е Киън.

— Кой? — погледна го недоумяващо Шей.

— Пророчица. Воин — отвърна Сайлъс. — Единствената причина да сме тук днес.

— Тя е първият Търсач — добави Монроу. — Както и твоя пра-пра-пралеля. Родословието на Потомъка започва с праотците на Ейра и Киън.

— Коя е Ейра? — попитах аз.

Лицето на Монроу помръкна и той погледна към Шей.

— Твоята пра-пра-прабаба. Сестра на Киън и първата Пазителка.

— Нейна сестра? — очите на Шей се разшириха. — Как е възможно?

Сайлъс се прокашля.

— Разказвай, ако ще разказваш! — изсумтя Конър и най-безцеремонно се изтегна на пода, използвайки една купчинка с книги като възглавница.

— Историята не е чак толкова дълга — промълви Сайлъс, ала Конър не отвори очи. — А и си я бива — почти умолително добави той.

— Бива си я? — при тези думи Конър все пак повдигна клепачи. — Истинска катастрофа, ето какво е.

— Имах предвид, че е вълнуваща — поправи се Сайлъс.

— О, да, животът ни е съсипан, а ти наричаш това литературен триумф.

— Просто го остави да разкаже историята, Конър — сопна се Адна и кимна на Сайлъс. — Преди много, много години…

Сайлъс грейна.

— Светът на духовете не бил скрит от човеците. Общностите по земята черпели от природните сили, както и от тези на Отвъдното. Мнозина наричат това „магия“, но то е много повече.

— В смисъл? — попита Шей.

— Връзката със силата на елементите е нещо естествено и идва заедно с живота на тази планета. Всичко е част от едно цяло, една и съща енергия. Различните хора притежават в различна степен способността да черпят от тези природни сили, но тя присъства у всеки един от тях.

— Какъв е проблемът тогава? — сбърчи чело Шей. — Ако магията е просто част от хората?

— Не само от хората — поправи го Сайлъс. — От животните, растенията, земята, небето, камъните. От всичко.

— Проблемът не е в силата на елементите, Шей — тихичко се обади Монроу. — Ала магията на земята не е единствената, която се докосва до нашия свят.

— Имаш предвид Отвъдното? — попитах и усетих как по гръбнака ми плъпват ледени пръсти. — Там, откъдето идват призраците и сукубите?

Монроу кимна.

— Не е зле, вълчице — подсмихна се Сайлъс. — Отвъдното съществува като един вид противодействаща сила на земята. Не е част от този свят, но е неизменно до него. Като два влака върху успоредни линии.

— Или като злия близнак на този свят — засмя се Адна, ала това беше невесел смях.

— Съвсем вярно — кимна Сайлъс. — Когато повече хора черпеха от света на духовете, някои решиха, че би било разумно да се опитат да впрегнат силите на Отвъдното за собствените си цели.

— Защо нищо от това не е описано в историята? — попита Шей. — Въпреки че хората винаги са знаели за Отвъдното.

— Съжалявам, но не се ли предполагаше да си образован? — сопна се Сайлъс. — Никога ли не си отварял историческа книга?

— Разбира се, че съм!

— Е, ако беше внимавал малко повечко, щеше да забележиш, че до средата на деветнайсети век хората непрекъснато говорят за вещици, демони и чудовища.

— Мислех, че това са просто суеверия — смръщи се Шей.

— И тогава на сцената се появяват научната революция и модернизмът — ухили се Сайлъс. — Аплодисменти за Пазителите!

Двамата с Шей се спогледахме недоумяващо.

— Избързваш, Сайлъс — промърмори Монроу.

— Да, да, извинявайте — побърза да каже Книжникът. — Суеверието е съвременно изобретение. Целта му, разбира се, е да обясни всички вдъхващи страх и трудни за контролиране създания, които съществуват открай време. Както току-що ни демонстрирахте, то се оказва много полезен похват и има невероятен успех в пренаписването на историята.

— Шегуваш се! — не вярваше на ушите си Шей.

— Ни най-малко — хладно каза Адна.

— Е, какво се е случило в действителност? — попитах, борейки се със стената от лъжи, която ме бе обграждала през целия ми живот.

— Както вече споменах, в това да се използва силата на елементите няма нищо лошо, но онези, които се набъркали в Отвъдното, навлекли неприятности както на себе си, така и на своите ближни. Създанията от Отвъдното не се сработват особено добре с хората.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шей.

— Нали и сам видя — отвърнах аз. — Ние сме тяхната храна. Призраци, сукуби, инкуби. Те се хранят с най-страшното от нашия свят. Пируват с нашето страдание.

Лицето на Адна беше придобило пепелив цвят, ала въпреки това тя се дръпна рязко, когато Монроу се приближи и понечи да вземе ръката й в своята.

— О! — измърмори Шей. — Така е. Съжалявам.

— Няма нищо — махна нехайно Сайлъс. — Много отдавна някои достойни люде се нагърбили със задачата да обуздаят присъствието на Отвъдното в нашия свят. Те ограничили практиката на безотговорните хора, които не си давали сметка, че си играят с огъня, и отблъснали обитателите на Отвъдното, които се били заселили на земята.

— Но призраците не могат да бъдат отблъснати — възразих аз.

— Призраците са тук отскоро — каза Монроу. — Е, сравнително отскоро — от около петстотин години.

— И на това му казваш отскоро?

— Исторически погледнато — да — отвърна Сайлъс. — Призраците дошли с Пазителите. Преди тяхната поява магьосниците можели да призовават единствено сукуби и инкуби — те повече приличат на хората и могат да се движат между двата свята, без това да изисква прекалено големи усилия от страна на призоваващия ги.

— Как са се появили Пазителите?

— Ще стигна и дотам — отговори Сайлъс, без изобщо да се впечатли от нетърпеливия ми тон. — Воините, наели се да бранят моста между този свят и Отвъдното, се радвали на успех. Бдителни, търпеливи и самоотвержени, те успявали да обуздават силите на Отвъдното и да възпират разрухата, която неговите обитатели можели да посеят на земята. Ала през шестнайсети век сред тях се появила жена рицар, красива, магнетична и сякаш непобедима в битка, която съзряла нова цел за останалите като нея. Ейра.

— Какво направила? — гласът на Шей бе тих като въздишка.

— Била амбициозна — каза Сайлъс. — Твърдяла, че воините могат да сторят повече — не просто да бранят света, а веднъж завинаги да прокудят демоните на Отвъдното от земята. Да затворят вратите между двата свята.

— Звучи ми като добра идея — обадих се аз.

— Така е — отвърна Сайлъс. — Ала пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Почти буквално в този случай — промърмори Конър. Той беше закрил лицето си с ръка, но въпреки това видях как мускулите на челюстта му се напрегнаха.

Сайлъс му хвърли презрителен поглед, преди да продължи:

— Ейра решила, че именно тя ще поведе рицарите в тази нова мисия. Ала за да затвори вратите между двата свята, трябвало да научи как са били отворени. Потърсила отговора в Отвъдното и познанието я променило.

— Как? — лицето на Шей бе започнало да си възвръща цвета.

— Открила първоизточника на пътя, по който създанията на Отвъдното идвали на земята. Създание, по-могъщо от всичко, с което хората се били сблъсквали дотогава в мимолетното си докосване до онова мрачно царство. То изпращало свои пратеници в нашия свят, за да черпят сила и да му я носят. По този начин ставало все по-могъщо, а вратите между двата свята се отваряли все по-широко, така че през тях да могат да преминат още и още от неговите изчадия.

По тялото ми пробяга тръпка, имах чувството, че ме бяха издърпали в някакъв тунел — очите ми бяха завързани и се боях от онова, което щях да видя, когато махнат превръзката.

— Могъществото на Ейра било голямо, но амбицията й се оказала по-силна. Повече от всичко друго, създанието се надявало един ден да успее да отвори вратите между двата свята достатъчно широко, за да премине през тях и да завладее нашия свят. Повелител не на едно, а на две царства — Отвъдното и земята. Обещал на Ейра място редом с него, ако му съдейства.

— И тя го сторила — каза Монроу, без да вдига поглед от ръцете си, които бяха започнали да треперят.

— И не била сама — продължи Сайлъс. — Твърде много от воините се били уморили да удържат изчадията на Отвъдното, нерядко — с цената на живота си. Жаждата за власт сред другарите на Ейра се оказала прекалено голяма и тя с лекота успяла да събере огромен брой последователи.

— Пазителите — досети се Шей.

— Сами се нарекли така. Пазители на могъщество, прекалено голямо за повечето хора. Вярвали, че са различни от всички останали, че ги превъзхождат. Че са избрани от съдбата да владеят света, впрягайки силата на Отвъдното на своя страна.

— Но това е лъжа! — каза Шей.

— Дали? — прошепнах аз. — Те наистина владеят света и жънат облагите от своето могъщество.

— Така е — отговори Монроу, зареял съкрушен поглед пред себе си. — Ала това могъщество не им принадлежи и те живеят в постоянен страх да не го изгубят. В края на краищата, те са роби на същото онова създание, което изкуши Ейра. Нашата история му е дала името Предвестника. Вие го познавате като Боск Мар.