Андреа Креймър
Вълче биле (18)

17

Лъч жълта светлина се процеждаше в коридора от едва открехнатата врата на върха на стълбището, което открих, следвайки миризмата на Ансел. Побутнах я предпазливо и надникнах вътре.

— Ще ме умориш, хлапе — Айзък, обърнат с лице към брат ми, разтърка слепоочията си. — Какво друго да ти кажа?

Почуках на касата на вратата и Айзък се завъртя, а Ансел вдигна глава, само за да я наведе отново, когато ме видя.

— Да ме отмениш ли идваш? — попита Айзък и се приближи до вратата.

Кимнах, без да свалям очи от Ансел, който седеше на ръба на леглото и се взираше в обувките си.

— Радвам се, че дойде — понижи глас Айзък, когато стигна до мен. — Тес я бива много повече в тези работи. Винаги тя се оправя с гостите.

— Не знаех, че в аванпоста има спални — казах, обхождайки с поглед малката, скромно обзаведена стая.

— Понякога на отрядите им трябват няколко дни, за да подготвят мисията си — обясни Айзък. — Това са жилищата, които използват, когато не са в Академията. Освен това Берачите живеят тук.

— Ясно. Той как е?

— Казва, че нищо не го боли. Но определено не е добре. Не можах да го убедя да хапне и залък. Стоплих му малко яхния. На нощното шкафче е — може пък ти да имаш повече късмет.

— Благодаря ти, че остана с него.

— Няма защо — отвърна Айзък. — Е, ако тук всичко е наред, мисля, че ще сляза долу.

— Добре — рекох и го заобиколих, за да вляза.

Приседнах на леглото до Ансел, ала той и сега не продума и продължи да се взира в ръцете си, стиснали нещо, което не можех да видя.

— Значи отказваш да се храниш? — казах и махнах към недокоснатата чиния.

— Ще ям, когато огладнея — промърмори той.

— Опитвала съм храната им — нарочно се постарах да придам небрежно звучене на гласа си. — Кълна се, че не е отровна.

Ансел не се засмя, но все пак разтвори ръце и натъпка онова, което държеше, в джоба си. Стори ми се, че е смачкан лист хартия.

— Какво е това?

— Нищо — той скръсти ръце на гърдите си. — Какво искаш?

— Преживял си много — казах, изоставяйки празните приказки. — Трябва да се грижиш за себе си.

Посегнах към рамото му, но той се дръпна.

— Не ме докосвай.

— Защо? — попитах предпазливо. — Толкова се радвам да те видя, Ан. Липсваше ми.

Ансел се разсмя — отново онзи ужасен металически звук.

— Нима? Никога не бих предположил.

Не знаех какво би могло да облекчи разяждащата болка, която се загнезди дълбоко в мен при тези думи и безжизнения тон, с който бяха изречени.

— Трябваше да си тръгна.

Той не отговори.

— Наистина. Щяха да го убият.

— Те убиха мама — прошепна той.

— Знам — отвърнах задавено. — Но церемонията, Ан… Щяха да ни накарат да убием Шей.

— Колко пъти ще повтаряш едно и също? — тихо попита той. — Сякаш то оправдава случилото се с нас. Нямаш представа какво направиха. Не беше там.

Докато говореше, Ансел прокарваше нокти по китката си и когато се приведох, видях, че е оставил червени бразди върху кожата си. Сграбчих го за ръката и я дръпнах.

— Престани!

Отново онзи ужасен смях.

— И защо?

— Може и да не съм била там, но виждам колко болка са ти причинили.

Той потрепери и се улови за стомаха, сякаш му бе прилошало.

— Струва ми се, че все още усещам как го издърпват от мен. Непрекъснато си припомням как ми го отнеха.

И като понижи глас, прошепна:

— Не мога да живея така.

— Ансел, животът ти не е свършил — взех ръката му в своята. — Все още си си ти… и аз те обичам. Моля те, не се наранявай.

Не бях в състояние да кажа, че няма значение дето му бяха отнели вълка. Това би било лъжа. Знаех, какво означава да изгуби вълчата си природа.

— Ще открием начин да ти помогнем.

— Единствените, които биха могли да ме направят цял, са Търсачите. Те вече казаха, че няма да го сторят. А Пазителите…

— Онова, което са ти сторили, е ужасно, но не бива да се предаваш. Моля те. Бъди силен, заради мен. Заради Брин.

Ансел се намръщи.

— Даже да е жива, за Брин ще е по-добре да стои далеч от мен.

— Не е така.

— Тя заслужава някой, който може да бъде с нея. Остане ли с мен, няма да може да бъде себе си. Трябва й Страж.

— Не е вярно — възразих.

— Откъде знаеш?

— Защото невинаги е било така — отвърнах тихо.

— За какво говориш, Кала? — той ме погледна и в очите му видях гняв, различен от всичко досега.

„Струва му се, че е изгубил всичко, което има значение.“

Нежно стиснах ръката му и обясних:

— Открих, че Търсачи и Стражи са се влюбвали. Не е нужно да си вълк, за да си достоен да бъдеш обичан.

Ансел ме гледаше невярващо.

— Така е. Преди много, много години сме били съюзници… а понякога и нещо повече.

— Преди много, много години… — повтори той и очите му погаснаха — беше готов да се предаде.

— Знам го и защото обичах Шей — продължих, а гласът ми потреперваше. — Още преди да го превърна в един от нас.

Ансел се взря в мен. За миг безжизнената маска на лицето му падна и пред себе си отново видях своя брат.

— Сигурен бях! — той почти се усмихна.

— Знам.

— Е, предполагам, че и това е нещо — въздъхна той. — Нали ти казах, че бих избягал заради Брин. Може би сам съм си виновен.

Крайчетата на устните му започнаха да се извиват, ала изведнъж той се намръщи.

— Някога обичала ли си Рен? Мислех си, че може и да е било така. Имам предвид, че между вас двамата очевидно съществуваше някаква връзка. Само защото сте алфи ли беше?

Болезнени, плашещи чувства полазиха по тялото ми и ме накараха да потреперя.

— Аз…

Образи заиграха пред очите ми, връхлетяха ме спомени за смеха на Рен, за лицето му, за допира му. Бях признала любовта си към Шей едва когато мислех, че ще го изгубя. Сега Рен бе този, когото грозеше смъртна опасност. Дали неудържимото желание да го спася също бе породено от любов?

И ето че сякаш го видях до себе си. Почти можех да почувствам дъха му, докато шепотът му изпълваше стаята.

Става въпрос единствено за любов.

— Няма значение — поклати глава Ансел, когато не му отговорих, и се опъна върху леглото. — Е, имаш ли им доверие?

— На Търсачите ли?

— Аха.

— Така мисля — отвърнах.

„Но не толкова, колкото бих искала.“

— И сега какво? Какво ще правиш, ако утре се събереш с глутницата?

— Ще помогнем на Шей — отвърнах, все още потънала в мисли за Рен.

— Ще му помогнете за какво?

— Да спаси света.

— Само това? — Ансел се разсмя и този път смехът му беше истински.

— Аха — усмихнах се. — Само това.

Двамата се умълчахме за няколко минути. В тишината на стаята биенето на сърцето ми бе оглушително.

— Ансел, смятам, че трябва да опитаме.

— Да опитаме какво?

— Да те превърна в Страж. Пазителите непрекъснато лъжат. Може да са излъгали и за това.

Видях как мускулите на гърлото му се напрегнаха, когато преглътна мъчително.

— Наистина ли мислиш така?

И сама не знаех какво мисля, но с цялото си същество се надявах да са излъгали.

— Те непрекъснато лъжат — повторих шепнешком.

Ансел обърна глава към мен. Цялото му тяло трепереше.

— Добре.

Когато приех вълчия си образ, той се сви. Колко ли му бе трудно да наблюдава моето преобразяване, така естествено и леко, когато неговото умение да стори същото му бе отнето!

Ансел се надигна и седна на леглото, без да откъсва очи от мен. С потрепващи уши, аз приближих муцуна до мишницата му. Погледнах го и когато го видях да кимва, забих зъби, дълбоко и здраво. Той си пое рязко дъх и острият мирис на страха му изпълни ноздрите ми.

Възвърнах си човешката форма и повдигнах брадичката му, така че очите ни се срещнаха, а после протегнах ръка.

— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.

Докато чаках, чувах единствено дишането ни, плитко и уплашено. Затворих очи с надеждата да усетя как силата прелива от мен в Ансел и ни свързва. Стискайки клепачи, аз отново проговорих, ала този път гласът заплашваше да ми изневери.

— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.

Нищо. Никаква магия не изпълни въздуха между нас.

Отворих очи и видях, че Ансел клати глава, здраво стиснал клепачи. По бузата му се стичаше една сълза.

— Bellator silv…

— Спри — дрезгаво се обади той и зачервените му очи срещнаха моите. — Недей.

Не знаех какво да кажа. Наистина го бяха направили. Вълкът у него си бе отишъл и аз не бях в състояние да го върна. Никога не бях изпитвала по-силна ненавист към Пазителите, отколкото в този момент.

— Нека ти дам да пиеш от кръвта ми — думите ме задавиха и чак тогава си дадох сметка, че и аз плача. — Все още кървиш.

— Не — Ансел свали ризата си и я уви около раната на ръката си. — Не я искам.

— Ан… — посегнах към него, но яростта в погледа му ме накара да се вцепеня.

— Не я искам!

И той отново се отпусна върху леглото. По лицето му вече не се четеше абсолютно нищо, но това безучастно изражение бе по-страшно от гнева му.

— Върви си — каза той, взирайки се в тавана. — Трябва да поспиш преди мисията.

— Няма да те оставя сам.

Той бръкна в джоба си и извади смачкания лист.

— Ансел, какво е това? — попитах, опитвайки се да го видя по-добре.

— Остави ме на мира.

Очите му се спряха за миг върху зацапаното листче, преди той да го притисне до гърдите си.

— От Брин е, ясно? Успях да го задържа, докато бяхме разделени.

— О!

Сигурно му беше написала стихотворение. Сърцето ми се сви, очите ми запариха. Дали и тя имаше у себе си нещо негово? Брат ми и най-добрата ми приятелка, чиято любов бях искала да скрия от Пазителите. Може би за тях щеше да е по-добре, ако бяха избягали заедно. Дори това надали би довело до нещо по-ужасно от случващото се в момента.

Ансел се обърна на една страна, с гръб към мен.

— Просто си върви.

Продължих да седя на ръба на леглото, подпряла брадичка на коленете си. Когато по дълбокото му, равномерно дишане разбрах, че е заспал, легнах до него, като много внимавах да не го докосна. Положих глава на една възглавница и се загледах в спящия си брат.

След известно време той започна да хленчи тихичко, като животинче, раздирано от болка. Много скоро конвулсии започнаха да разтърсват тялото му, ала макар да трепереше неудържимо, не се събуди. Най-сетне и аз се унесох в сън, заслушана в хлиповете, които кошмарът изтръгваше от гърдите на брат ми.