Андреа Креймър
Вълче биле (27)

26

Търсачите ни караха да бързаме, колкото можем. Ръцете на Лоуган бяха вързани, всяко негово движение се следеше от четиримата Нападатели, които го съпровождаха. Строгият надзор, под който държаха Пазителя, сигурно би ми вдъхнал увереност, ако не се бяха отнесли по същия начин и с брат ми.

И докато Лоуган вървеше, без дори да се опитва да скрие усмивчицата, която играеше по устните му, Ансел крачеше между въоръжените Нападатели с наведена глава и несигурна стъпка.

— Трябва да спрем това — прошепнах на Шей.

— Знам — отвърна той. — Още щом стигнем в Академията, ще говоря с Аника. Не мисля, че дотогава ще му сторят нещо лошо.

Изгледах го кръвнишки.

— Ансел не го заслужава. И сам видя колко бе съкрушен. Просто не си е давал сметка…

— Знам, Кала — Шей взе ръката ми в своята и с поглед ми каза да понижа глас. — Знам. На твоя страна съм, но преди да можем да ги убедим, че Ансел не представлява заплаха, трябва да разберем какво е станало.

Отскубнах се от него и изтичах при Конър, който вървеше пред нас заедно с Адна.

— Конър, не можеш ли да направиш нещо? — изсъсках. — Ансел не е виновен.

— Не сега — отвърна Конър. — Дори да можех да направя нещо, в момента нямаме никакво време.

Лицето на Адна бе като издялано от камък.

— Адна — започнах, — моля те…

— Конър е прав — рече тя, без да ме погледне. — Сега нямаме време. Трябва да се заемем с това.

При тези думи тя посочи внушителната постройка, която се извисяваше над царевичните ниви. Гледана отвън, Академията бе още по-впечатляваща, отколкото отвътре. Вдлъбнатите, мраморни стени искряха на лъчите на зимното слънце, успели да пробият тежките облаци. Четири тънки кули се издигаха към небето, разделяйки вълнообразната повърхност на сградата на равни интервали. И четирите етажа бяха покрити с прозорци, от което Академията изглеждаше като изпълнена със светлина.

Не можех да откъсна очи от масивната постройка, която сякаш ставаше по-голяма с всяка наша крачка. Как биха могли да преместят нещо подобно?

Когато влязохме, бяхме посрещнати от още Търсачи. Също като горните етажи, и приземният представляваше дъгообразен коридор, опасващ вътрешния двор, само че тук вратите по него бяха разположени по-далече една от друга.

— Отрядът от Халдис? — попита някаква жена; спомних си, че и тя като Монроу беше от Водачите.

Аника, към която бе отправен въпросът, кимна мрачно.

— Все още не сме сигурни какво е станало. Обаче изгубихме Монроу, а щабът в Денвър е в ръцете на врага. Обявете спешно преместване.

— Не говориш сериозно! — ахна другата жена.

— Напротив — каза Аника. — Върви.

— Но Връзките на Айдис още не са довършили…

— Веднага.

Жената хукна, а Аника започна да раздава заповеди:

— Съобщете в Пиралис и Тордис! Преместването ще започне след петнайсет минути. Всички да заемат постовете си!

Търсачите начаса се разтичаха, а Аника се обърна към Нападателите, охраняващи Лоуган и Ансел:

— Отведете ги в затвора. Ще се занимаем с тях по-късно.

— Не!

Няколко от Нападателите вдигнаха оръжия, когато сграбчих Аника за ръката. Тя обаче поклати глава и те отстъпиха.

— Кала, разбирам, че момчето е твой брат, но докато не си изясним истината, трябва да се отнасяме с него крайно предпазливо.

— Дори ако той е издал местонахождението на аванпоста, сигурна съм, че е бил подлъган. Не знаете какво са му сторили.

Аника се освободи от ръката ми.

— Ще науча, когато му дойде времето, но точно сега не мога да отделя повече време за тревогите ти. Съжалявам.

С тези думи тя кимна на Нападателите и те поведоха брат ми нанякъде.

— Ансел!

Понечих да ги последвам, но Шей ме спря.

— Почакай.

— Отнасят се с него като с пленник! — изкрещях, мъчейки се да се отскубна. — Вината не е негова. Измъчвали са го. Трябва да му помогнем!

— Ще намерим начин. Кълна ти се. Но трябва да покажем на Аника, че може да има доверие на глутницата ти. Това е най-важното в момента — едва тогава ще можем да я накараме да промени мнението си за Ансел.

В това време Аника се бе обърнала към Конър.

— Можеш ли да ми обясниш какво се случи?

— Не съвсем — промърмори той и извади един плик от джоба на якето си. — Обаче Монроу ме помоли да ти дам това, в случай че не се завърне.

Аника грабна плика от ръцете му.

— Тръгнал е на мисия, с мисълта, че няма да се завърне? И как успяхте да намерите младите Стражи? Бях останала с впечатлението, че не знаете къде са.

— Положението не търпеше отлагане, Аника — каза Конър, избягвайки погледа й.

Аника присви очи.

— Да не искаш да ми кажеш, че Монроу е оглавил набег във Вейл без необходимото одобрение?

— Да.

Тя поклати глава.

— А ето че сега той е мъртъв, а Денвър — изгубен.

— Но пък доведохме вълците — намеси се Итън, поглеждайки към неподвижното тяло на Сабин. — Или поне част от тях.

— Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно — тя се извърна, ала не преди да зърна сълзата, търкулнала се по бузата й. — Нуждаехме се от Монроу.

— Знам — гласът на Конър също бе глух.

— Водачите ме очакват — каза Аника. — Ще говорим за това след преместването. Ако успеем.

— Ако успеем? — повторих аз, но Конър не отговори.

— Кала?

Обърнах се и видях Итън, който дори сега държеше припадналата Сабин в прегръдките си.

— Тревожа се, че може да има вътрешни наранявания. Трябва да я заведа при Еликсирите.

— При кого? — попита Шей.

— Нашите лечители — обясни Адна. — Помещават се в Убежището на Айдис.

— Може да се нуждае от кръвта на глутницата — казах и се вгледах в Сабин.

Не кървеше, нито имаше видими наранявания, но понякога най-смъртоносните рани са онези, които не можем да видим.

— Ще отида с тях — обади се Нев, който също се въртеше наоколо. — Ще й дам да пие от мен, ако се наложи.

— Добре.

Брин и Мейсън се приближиха предпазливо. Убедил се най-сетне, че няма да се втурна след Ансел, Шей разхлаби прегръдката си и аз се отдръпнах от него. Знаех, че се опитва да бъде разумен, но не понасях мисълта, че не мога да сторя нищо за брат си.

— А сега какво? — попита Мейсън.

— Сега ще дойдете с нас — отговори Конър.

Внезапно звук като от безброй камбанки изпълни въздуха. Академията запулсира от енергия, звукът бързо се усилваше. Макар и оглушителен, кристалният звън образуваше хипнотизираща мелодия, от която дори стените сякаш трептяха. Изведнъж осъзнах, че те наистина трептят — плетеницата от цветове, покриваща стените на мраморните коридори, се вълнуваше при всяка звънка нота.

Адна се хвърли към стълбите.

— Трябва да заема поста си.

— Какво става? — попита Брин и когато улови ръката ми, усетих, че трепери.

Конър ни поведе след Адна, макар и не тичешком като нея.

— Тъкачите се готвят да преместят Академията.

— Как е възможно? — този път въпросът дойде от Шей.

— Изисква много точна координация — обясни Конър. — Тъкачите отварят врата над сградата.

— К-к-какво правят? — заекнах аз.

Конър обаче не отговори. Бяхме стигнали до четвъртия етаж и там, застанала между онази част, в която се намираха стаите ни, и онази, в която се помещаваше тактическият център на Халдис, заварихме Адна с двете си ками в ръце. Затворила очи, тя стоеше съвършено неподвижно и дишаше бавно и ритмично.

— Адна… — Шей понечи да отиде при нея.

— Шт! — Конър му препречи пътя. — Адна трябва да се съсредоточи.

Огледах се по коридора и на около двайсет крачки от Адна зърнах една жена. Обърнах се на другата страна и там, на същото разстояние, видях млад мъж.

— Другите Тъкачи — обясни Конър, проследявайки погледа ми, после отново насочи вниманието си към нас. — Може би ще е по-добре да седнете за онова, което предстои. Усещането може да бъде малко екстремно, когато го преживявате за първи път.

Всички го зяпнахме, но никой не седна.

— Както искате — сви рамене той и се обърна към Адна.

Нов звук изпълни коридора. Нисък и плътен, като звън на огромна камбана, той отекна из Академията и ме прониза до мозъка на костите. Потреперих и Шей ме улови за ръката, а аз преплетох пръстите си с неговите. Звънът се разнесе за втори път и Адна потрепери като мен, без обаче да отвори очи. Третият звън се сля с ехото на предишните два — ниските тонове се бяха наслоили толкова плътно във въздуха, че почти можех да усетя как се разливат по кожата ми.

Когато звънът отекна за четвърти път, Адна се раздвижи. Приведе се изящно напред, сякаш се покланяше. На двайсетина стъпки от нея, другият Тъкач направи същото. Адна повдигна глава и започна да описва вълнообразни движения с двете си ръце, докато тялото й се извиваше грациозно. Нова мелодия се промъкна сред плътния звън, водейки със себе си и цветове. Кристално ясна и весела, тя погали стените като песента на камбанки, разлюлени от вятъра, и ги накара да оживеят — ярките им багри заискриха, хвърляйки безброй дъги по пода и по телата ни.

Движенията на Адна се ускориха, тя подскачаше и се извиваше в онзи танц, който свързвах с отварянето на портали. От двете й страни другите Тъкачи се въртяха в съвършен синхрон с гъвкавото й тяло. Дишането й се учести, пот обля челото й, ала тя нито веднъж не се поколеба или обърка ритъма. Звънливите ноти около нас се усилваха, докато накрая станаха толкова пронизителни, че трябваше да запуша уши. Многобройните дъги по пода и стените започнаха да хвърлят искри и да избухват като фойерверки. Ярките цветове ставаха все по-ослепителни, подът сякаш се люлееше под краката ми. Паднах на колене, все така запушила ушите си с ръце, и притиснах лице към бедрата си. Почувствах, че Шей ме прегръща, за да ме предпази от оглушителния водопад от звуци и взривовете от светлина.

Усетих докосване на козина и чух изскимтяване, после още едно. Брин и Мейсън се бяха преобразили и сега се гушеха до мен, опитвайки се да пъхнат муцуни под ръцете ми, за да допрат носове до лицето ми. Мелодията беше станала толкова силна, че май нямаше никакво значение дали ушите ми са запушени или не. Боях се, че всеки момент ще закрещя.

И тогава се възцари тишина.

Повдигнах глава и бавно си поех дъх. Силна, непозната миризма изпълни ноздрите ми — смесица от сол, тучна зеленина и… риба? Поех още една глътка въздух — все същият непознат мирис, но този път ми се стори, че долавям и дъх на лимони.

— Добре ли сте? — Конър ни гледаше изпитателно.

Шей се изправи и разкърши рамене.

— Така мисля.

— Нали ви казах, че може да е доста екстремно — ухили се Търсачът.

— Без майтап — Адна се насочи към нас със залитане, сякаш бе пияна, и непохватно се блъсна в Конър, който побърза да я улови.

— Добра работа, хлапе — похвали я той и докосна челото й с устни.

— Благодаря — промълви Адна. — А сега мисля да поспя… поне една седмица.

Мейсън, който междувременно си бе възвърнал човешката форма, се приближи до високите прозорци на външната стена, през които се процеждаше златистоалена светлина. Погледна навън и ахна.

— Това… това океанът ли е?

Двете с Брин също отидохме до прозорците. Докато се взирах в залязващото слънце, усетих как дъхът ми секва. Академията почиваше върху стръмен, терасовиден склон, който се простираше на мили. Под нас се разстилаха грижливо поддържани редици от ниски дървета с криви клони, сред чиито тъмнозелени листа проблясваха слънчевожълти петънца. Лимони.

В далечината, издадено над суровия терен, зърнах малко селище. Други селца бяха накацали по скалите, надвиснали над морето.

Морето. Водите му миеха брега, а залезът придаваше на набраздената му от вълнички повърхност наситен виолетов цвят, осеян тук-таме с бледорозово. Съзерцавайки безбрежността, ширнала се пред мен, изведнъж разбрах защо някога хората вярвали, че океанът отвежда до края на света.

Едва когато Шей ме прегърна през раменете, забелязах, че бях започнала да треперя.

— Досега не го бе виждала, нали? — попита той, взирайки се през прозореца.

Поклатих глава, все още вцепенена от преместването и смутена от начина, по който това ново място се докосваше до най-дълбоките кътчета на душата ми.

— Да, това е океанът — каза Адна. — Освен ако не сме се приземили не където трябва.

— Къде сме? — попита Брин.

— Чинкуе Терре^[1] — отвърна Конър и тя сбърчи чело.

— Къде?

— Италия.