Андреа Креймър
Вълче биле (14)

13

Впила пръсти в рамото му, аз се взирах в Ансел, неспособна да проговоря, невярваща на онова, което бях чула току-що. Едва разпознавах уханието на брат си под всички отвратителни миризми, които го обгръщаха — мръсотия, кръв и тръпчивият дъх на страх.

Шей приклекна до нас.

— Здрасти, Ансел. Поеми си въздух. Всичко е наред. Възелът в стомаха ми стана още по-болезнен, когато Ансел избухна в смях. Никога досега не бях чувала по-смразяващ звук. Суров, лишен от капчица радост.

— Нима, Шей? — попита Ансел и ужасната усмивка отново изкриви устните му. — Всичко е наред?

— Ансел, какво има? — попитах и отметнах кичур коса, залепнал на челото му.

Той блъсна ръката ми настрани и опита да се откопчи от прегръдките ми.

— Спри. Просто забрави.

Стиснах го още по-здраво, напълно слисана от странното му държание. Той отново ме бутна, но се отказа, когато аз не помръднах.

Изведнъж очите на Шей се разшириха и той се изправи, бял като платно.

— О, не!

— Какво?

Погледнах го, ала той поклати глава, без да откъсва очи от Ансел.

— Дори не знам дали е възможно, но мисля, че…

— О, ти мислиш, така ли, Избранико! — Ансел го изгледа и по тялото му пробяга тръпка. — Ти знаеш. Разбира се, че знаеш.

Усмивката му се стопи и на нейно място се появи празно, съкрушено изражение.

— За какво говориш? — прошепнах.

— Аз… — очите му потърсиха моите. За миг сивите ириси лумнаха яростно, като буреносен облак, раздиран от мълнии, ала после светлината в тях погасна, изместена от гъста, безнадеждна мъгла.

Монроу предпазливо пристъпи към нас, но Ансел не реагира. Той се взираше пред себе си и сякаш не виждаше нищо. Сбърчил чело, Монроу коленичи до него.

— Ранен ли е?

— Не знам — отвърнах, без да отмествам поглед от брат си. — Ан, моля те. Кажи ми какво има.

— Те го взеха — шепотът му бе толкова тих, че едва го чух.

— Какво са взели?

— Кала — в гласа на Шей отекна предупредителна нотка. — Може би е най-добре да го оставим да си почине. Стига сме го разпитвали.

— Мен — продължи Ансел, все така, без да ме поглежда. — Всичко. Отиде си. Аз съм мъртъв.

— Тук не могат да те наранят — меко каза Монроу. — Сестра ти е права. Вече си в безопасност.

— Няма значение — рече Ансел.

Търпението ми се изчерпа.

— Какво става с теб?

Бутнах го и той се строполи на пода като парцалена кукла.

„О, Господи! Какво беше това?“

В продължение на един миг Ансел остана да лежи неподвижно, а после раменете му се разтресоха и той захлипа, удряйки по пода с юмрук.

Конър зяпна насреща му.

— Всички Стражи ли могат да се подмятат един друг по този начин? Или това е защото си алфа?

— Не!

Отказвах да приема ужасната истина, която се стовари отгоре ми със страшна сила.

Пропълзях до него и внимателно го обърнах към себе си.

— Ансел?

Протегнах ръка, ала той рязко се дръпна.

— Не ме докосвай!

— Защо не можеш да ми противостоиш?

Всъщност и сама знаех отговора, но всичките ми инстинкти се съпротивляваха срещу него.

Ансел ме изгледа гневно, долепил юмруци до тялото си.

— Нали ти казах. Те ми го отнеха.

— Трябва да ми обясниш, Ан. Не те разбирам.

Истината бе, че разбирах. Просто не можех да го повярвам.

Гласът на Шей се разнесе съвсем близо зад мен:

— Той вече не е Страж.

Обърнах се, за да го погледна. Все още беше блед като платно, но сега лицето му бе придобило зеленикав оттенък.

— Не е възможно.

„Не, не, не.“

— Напротив — тихичко се обади Монроу; застанал на разстояние, той гледаше как брат ми се полюшва напред-назад от мъка.

— Не, не е! — извиках, отказвайки да повярвам онова, което виждах с очите си.

— Така, както могат да бъда създавани — продължи Монроу, — Стражите могат да бъдат и унищожавани.

— Не! Не е вярно!

И като скочих на крака, застанах пред брат си, сякаш някой щеше да го нападне.

— Монроу е прав — Сайлъс оправи ризата си. — Стражите са престъпление против природата. Пазителите знаят как да манипулират създанията си според собствените си интереси.

И без дори да трепне, когато изръмжах насреща му, добави невъзмутимо:

— Това е самата истина.

— Млъкни, Сайлъс! — Конър го плесна по тила.

— Ау! — извика Сайлъс и разтърка удареното. — Какво? Просто обяснявах…

— Стига! — скара се Монроу.

— Защо? — приклекнал до брат ми, Шей го наблюдаваше изпитателно. — Защо са ти причинили това?

Ансел се намръщи и го изгледа свирепо.

— За назидание.

Усетих как устата ми пресъхна и с мъка успях да процедя:

— За назидание на кого?

Ансел се обърна рязко и аз неволно се дръпнах назад, облягайки си на ръцете си. Как можеше родният ми брат да ме гледа по този начин?

— На глутницата ти — изсъска той. — Или след като си намери нови приятели, забрави за нас?

— По-спокойно — Шей застана между мен и Ансел. — Вината не е на Кала. Тя го направи единствено за да спаси живота ми. Ако ще обвиняваш някого, обвинявай мен.

Ансел му се усмихна, студено и безжизнено.

— Поздравления. Ти си вълкът, който аз никога няма да бъда. Тя те създаде за себе си, а нас заряза.

— Не беше така! Ансел, те щяха да го убият!

Очите ми горяха, сълзи се стичаха по бузите ми.

— По-добре него, отколкото нас — той отново се взираше в пода. — Много скоро всички от глутницата ще бъдат мъртви.

— Не! — прошепнах едва-едва.

Нямаше да го сторят, нали? Да убият младите вълци? Всички до един? Зави ми се свят, с цялото си същество отказвах да приема тази възможност. Ала Пазителите и преди бяха екзекутирали Стражи, въстанали против тях. Възможно ли бе с бягството си да бях подписала смъртната присъда на своята глутница?

Изведнъж Монроу се приближи до нас и положи ръце върху раменете на Ансел.

— Чуй ме внимателно. Можем да ти помогнем, на теб и приятелите ти, но трябва да знаем истината. Проследиха ли те?

Ансел вдигна очи и се изплю в лицето му. Адна ахна, ала Монроу я възпря с жест.

— Знам, че те боли — гласът му беше тих, без следа от гняв. — Но трябва да ми повярваш. Ние не сме ви врагове. Сестра ти е в безопасност при нас. Също като теб.

Трудно ми беше да дишам. Сълзи мокреха бузите ми и капеха по ключицата ми. Какво бях направила! Вихрушка от лица се завъртя пред очите ми. Брин. Мейсън. Рен.

Усетих нечия ръка върху своята.

— Кала — промълви Шей. — Не си…

— Недей! — прекъснах го, издърпвайки пръстите си от неговите. — Разбира се, че съм виновна.

Ансел си пое накъсано дъх.

— Изхвърлиха ме в центъра на града от една кола. Казаха само, че ако имам късмет, може и да открия сестра си.

— Итън? — Монроу скочи на крака.

— Беше сам — отвърна Итън. — Никой не го следеше, нямаше и други Стражи.

— Най-вероятно е просто предупреждение — обади се Конър. — Те си падат по такива неща.

Адна потрепери и той обви ръка около раменете й.

— Сигурно си прав — каза Монроу.

Адна направи крачка напред.

— Трябва да му помогнем да се пооправи. Ще му намеря чисти дрехи.

— Просто ме оставете на мира — промълви Ансел, ала гневът се бе изпарил от гласа му.

Аз пропълзях до него.

— Позволи им да помогнат, Ан. Те наистина могат да ни помогнат.

— Не трябваше да ти наговарям онези неща — той потрепери и когато най-сетне срещна погледа ми, видях, че очите му са безжизнени и пълни с тъга. — Радвам се, че не си мъртва.

Засмях се през сълзи.

— Благодаря.

— Защо ни изостави?

— Не можех да допусна Шей да умре. Просто не можех — отвърнах задавено. — Не исках да ви напускам. Толкова съжалявам.

Ансел облегна глава на рамото му, потръпвайки, когато го прегърнах.

— Аз също.