Андреа Креймър
Вълче биле (10)

9

Откакто бяхме излезли от стаята, Шей не бе казал нито дума. Не знаех дали да се опитам да го заговоря или пък да го докосна. Как ли бих се чувствала аз, ако току-що бях научила, че единственият ми жив „роднина“ всъщност е всемогъщ демон?

По кожата ми полазиха тръпки. Бяхме разбулили твърде много истини, обърнали бяхме прекалено много камъни, за които ни се искаше все още да криеха ужасите, спотайващи се под тях. Знаех, че господарите ни са жестоки, но сега за първи път бях принудена да се изправя лице в лице със същинската им природа — Пазителите не просто използваха силите на Отвъдното, те доброволно бяха встъпили в служба на неговия мрак. Този призрачен свят раждаше изчадия, които носеха единствено страдание, и именно от неговите ужаси Пазителите черпеха своето могъщество. Могъщество, на което бях посветила целия си живот, за да браня.

Крачех по коридора и само волята тласкаше тялото ми напред. Исках да се свия на кълбо, да затворя очи и да оставя съня да прогони истината далеч от мен. Жадувах Брин да е тук, за да поговорим за онова, което бях научила. Сигурна бях, че тя би намерила начин да се пошегува. Закачките й бяха съвършената противоотрова за моите съмнения. Жизнерадостният й смях облекчаваше напрежението ми, когато се налагаше да вземам трудни решения като алфа. Образът на усмихнатото й лице ме изпълни с огромно чувство на вина. Къде ли бе тя сега? Бяха ли я наранили Пазителите?

— Трябва да си починете — каза Конър. — Ще ви заведа в стаите ви.

— Знам пътя — отвърна Шей, хващайки ме за ръката. — Нямаме нужда от придружители.

— По-внимателно, малкия — скастри го Конър. — Все още си гост тук. Прояви малко уважение.

— Малкия? — наежи се Шей и ме стисна толкова силно, че почти ме заболя. — Та ти си само три години по-голям от мен!

Конър се изпъчи и сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Бас държа, че съм видял много повече, отколкото ти си в състояние да понесеш. Нищо че си Потомъкът.

Не беше трудно да се досетя накъде отиват нещата.

— Престанете и двамата!

Всички бяхме изтощени и изнервени.

— Тя е права — каза Адна. — И без това имахме ужасен ден. Не е нужно съвсем да го съсипете, като си разкървавите физиономиите.

— Така си е — съгласи се Конър, без да сваля ръка от дръжката на меча си.

Опитах да обуздая собственото си раздразнение, като насочих вниманието си към кристалните жилки, които криволичеха по стените. Дори в коридорите, които сега бяха осветени само от треперливия пламък на стенни свещници, те проблясваха ефирно. Докато вървяхме, багрите на Тордис, които покриваха всичко като паяжини от скреж, придобиваха ту розов, ту бледожълт оттенък. Постепенно сложната плетеница от пъстроцветни светлинки започна да трепти и много скоро по стените покрай нас заподскачаха алени и огненооранжеви цветове, сякаш се бяхме озовали в накладена пещ.

Ала цветовете не бяха единственото, което се промени. Въздухът наоколо се стопли, но вместо да ми подейства успокояващо, това още повече засили тревогата ми. Кихнах и тръснах глава в опит да пропъдя странната миризма, която ме лъхна, в същия миг, в който Шей сбърчи нос.

— Какво е това? — попита той.

Невидимата смес, която изпълваше ноздрите ми, съдържаше все познати съставки — черен пипер, градински чай, карамфил и кедър — ала съчетана, миризмата им едва се търпеше. Очите ми запариха и се насълзиха. От топлината, разляла се по тялото ми, ме засърбя — сякаш ме хапеха миниатюрни комари. Шей изръмжа и започна да се чеше по ръцете.

— О! — Конър ни хвърли кос поглед. — Май трябваше да минем през двора.

Шей се закашля и го изгледа обвинително.

— Не се тревожете — каза Адна. — Почти я отминахме.

— Какво сме отминали? — попитах, закрила носа и устата си с ръце, но това не помогна особено и аз се разкашлях сякаш бях вдишала пушек.

— Намираме се в Пиралис и в момента минаваме покрай тяхната Аптека — обясни Адна и махна към една двукрила врата, която доста приличаше на тази в Тактическата зала на Халдис, само че триъгълниците, издялани тук, бяха съвсем обикновени и върховете им сочеха нагоре.

— Съжалявам — измърмори Конър. — Не ми дойде наум, че ще ви подейства.

— Защо на вас двамата ви няма нищо? — все още си поемах въздух на съвсем малки глътки, въпреки че след като отминахме вратата, парливата миризма бе започнала да отслабва.

— Аптеката изработва магическите смеси, които използваме, за да направим оръжията си по-ефективни против… — Адна се сепна и погледна към мен.

— … Стражите.

Прокарах език по кучешките си зъби, които изведнъж се бяха издължили.

Омагьосани стрели; надявам се, че ти харесва.

Добре, че Итън бе останал в Чистилището. Ако беше до мен сега, когато гърдите ми се стегнаха при спомена за отровата на Търсачите, разляла се във вените ми, надали бих устояла на изкушението да откъсна парче месо от тялото му.

— Аха — добави Конър. — Най-добре стойте далеч от Пиралис. Посещенията тук никога няма да са приятни.

— Благодаря за съвета — промърмори Шей и пусна яката на ризата, която бе вдигнал над носа си.

Разбрах, че сме стигнали в Халдис, когато огнените оттенъци по стените отстъпиха място на успокояващо полюшващи се вълни от тъмни багри, каквито можеше да има единствено пръстта. Острите изпарения на Пиралис изчезнаха и аз поемах дълбоко дъх, наслаждавайки се на облекчението, което свежият въздух разливаше в парещите ми гърди. Сърбежът също отмина, макар че и по моите, и по ръцете на Шей се виждаха дълги червени бразди — спомен от кратката ни разходка покрай Аптеката.

— Значи всяко от крилата отразява елемента, залегнал в основата му? Земя, въздух, огън и вода? — попитах, чудейки се как ли изглежда водната част от Академията — единствената, която все още не бях виждала.

— Аха — отвърна Адна.

— Бива си го, нали? — каза Конър. — Приятно местенце за живеене.

— Благодаря — ухили му се Адна през рамо.

— Ъ? — сбърчих чело аз и Конър се разсмя.

— Тъкачите изтеглят нишките през сградата. Но Адна реши да си припише цялата заслуга.

Смехът на Конър прогони мъничко от напрежението, легнало върху раменете ми — той отново беше себе си. Моменталният ефект от закачките му бързо ме убеди, че фаталистичното му чувство за хумор можеше да бъде страшно полезно на съюзниците му. Макар и често пъти да бе доста дразнещо.

— Нишки? — повтори Шей.

— Това е в основата на способността ни да местим Академията — обясни Адна и разтърка слепоочията си. — Обаче главата ми направо ще се пръсне — може ли да ви смая с поразяващите си умения някой друг път?

Тя спря пред една врата:

— Ти си тук, Кала.

Конър ми отправи лукава усмивка.

— Моята стая е съвсем наблизо, вълчице. В случай че ти се присънят кошмари. Леглото ми е достатъчно голямо за двама, стига да не хапеш… твърде силно.

Успях да сграбча Шей, преди да се нахвърли отгоре му.

— О, я гледай по-леко на нещата! — изръмжа Конър, поклащайки глава при вида на стиснатите му юмруци.

— За Бога, Конър — простена Адна. — Боли ме главата, забрави ли? Не можеш ли поне тази вечер да ни спестиш коментарите си?

— Извинявай.

Бях като поразена. Никога досега не го бях чувала да се извинява за шегите си. Той се приближи до нея и отмахна кичур коса от очите й.

— Трябва да поспиш.

— Твърде е рано за сън — каза Адна и на мен ми се стори, че потръпна. — А дори и да не беше, съмнявам се, че тази вечер ще успея да заспя.

— Можем да поговорим тогава — предложи Конър и този път в държанието му нямаше и помен от обичайната му закачливост.

Адна го изгледа в продължение на няколко секунди, без да каже нищо, а после кимна.

— И сам можеш да намериш стаята си, нали Шей? — попита той, без да откъсва очи от Адна.

— Ако не бъркам, вече ти казах, че мога — отвърна Шей. — Преди има-няма десет минути.

— Аха — разсеяно каза Конър и като обви раменете на Адна с ръка, я поведе по коридора.

Загледах се след тях, чудейки се на необикновените им отношения, които приличаха на влакче в увеселителен парк.

Шей се прокашля и отвлече мисълта ми от Конър и Адна.

— Къде е твоята стая?

Той пъхна ръце в джобовете си и хвърли поглед надолу по коридора, избягвайки очите ми.

— Съседната на твоята, но си мислех дали…

Сърцето ми заби учестено, а бузите ми пламнаха; думите на Конър изведнъж отекнаха в главата ми.

— Искаш ли да влезеш? — попитах.

Шей се усмихна и вдигна обнадежден поглед към лицето ми.

Улових го за ръка и в мига, в който пръстите ни се докоснаха, разбрах, че усеща трескавия ми пулс. В стаята ми беше тъмно, но все пак успях да различа легло, писалище и няколко кресла. Приличаше на нещо средно между общежитие и луксозен хотел. Не беше зле.

Какво обаче да направя? Навлязла бях в непозната територия. Двамата с Шей бяхме сами и не трябваше да се крием.

Тук нямаше кой да ни хване. Бяхме в безопасност… поне на теория. Усещах, че треперя, преливаща от желание и усещане за свобода.

„До леглото ли да го отведа? Ами ако е прекалено бързо? Трябва ли да се преструвам на срамежлива? Господи, изобщо не ме бива в това!“

Шей пристъпи зад мен, обви ръце около кръста ми и ме привлече към себе си.

Топлината, която ме изпълни, когато устните му се спуснаха по шията ми, бе като копринени пипала, плъзнали по цялото ми тяло. Облегнах се на него и почувствах как ме залива вълна на облекчение. Напрежението ми се изпари, мускулите ми се отпуснаха. Бяхме сами, далеч от изпитателните погледи на Търсачите, които, въпреки че ме бяха посрещнали толкова добре, все още ме смущаваха. Но макар и да не се чувствах напълно като у дома си в тази нова обстановка, поне и двамата с Шей бяхме живи. Отдадох се на насладата от това, че сме в безопасност, и затворих очи под допира на ръцете му. Дори през дрехите усещах топлината на кожата му и тя ми действаше невероятно успокояващо.

— Е, какво мислиш? — попита Шей. — За Търсачите. Доколкото мога да преценя, те са добрите.

— Така изглежда — съгласих се, намествайки се в прегръдките му. — Странно, малко ми напомнят на Стражи.

— Не е толкова странно. И те, и вие, сте бойци. Бойци, които трябва да правят жертви заради войната — при тези думи той дръпна яката на ризата ми и ме целуна по рамото.

— Жертви — повторих, потрепервайки при лекото докосване на устните му.

Неволно се сетих за Лидия. За господин Селби. В името на какво ли бяха дали живота си те? Все още имаше толкова много, което не знаех за Търсачите.

— Те са невероятни воини — казах, припомняйки си онова, което се бе разиграло в планината. — Въпреки че не са вълци.

— Понякога е за предпочитане да бъдеш човек.

— Кога например?

— Например ако сега и двамата бяхме вълци, бих могъл единствено да те близна.

Разсмях се и понечих да се обърна към него, но той ме задържа и ме целуна по шията.

— Видя ли — много по-приятно, отколкото да те оближа.

Лудешкото биене на сърцето ми и изпепеляващата горещина, разляла се във вените ми, красноречиво говореха, че настина е много по-приятно.

Устните му отново докоснаха ухото ми, а ръцете му се плъзнаха по хълбоците ми и още по-плътно ме притиснаха към него.

— А съм сигурен, че можем да измислим и други, още по-приятни неща.

Преди Шей да успее да ми попречи, аз се обърнах към него, нетърпелива да почувствам устните му върху своите. Когато това се случи, усещането бе сякаш пламтяща стрела бе прокарала изпепеляващ път до дълбините на съществото ми. Целувката му беше нежна, едва загатната и ме изпълни с болезнен копнеж за още. Зарових пръсти в меките му къдрици и го целунах настойчиво. Когато улових долната му устна между зъбите си, Шей изръмжа от наслада. Една от ръцете му почиваше върху кръста ми, докато другата се пъхна под ризата ми, търсеща, нежна.

— Липсваше ми — прошепна той и отново ме целуна. — Ужасно ми липсваше.

— Ти също — отвърнах и едва се сдържах да не изохкам, когато устните му проследиха линията на челюстта ми. Кожата ми сякаш оживяваше под пръстите му, всеки допир разпращаше искри от електричество по тялото ми.

Шей се засмя.

— Това ти се струва смешно? — успях да попитам, макар и с усилие, тъй като бях останала без дъх.

— Не — промълви той до устните ми. — Просто ми е доста по-лесно да се оправя с тези дрехи, отколкото с онези целомъдрени доспехи, които носеше предишния път, когато се целувахме.

И сякаш в потвърждение на думите му, пръстите му ме накараха да потреперя.

— Имаш предвид сватбената ми рокля? — наложих си да се съсредоточа, за да успея да говоря свързано. — Тези са по-удобни, наистина, но е малко странно да нося дрехите на враговете си.

Те вече не са ти врагове. А дрехите ти отиват — усмихна се Шей, все така на милиметри от устните ми. — Особено ми харесват тесните кожени панталони.

Ръцете му отново се раздвижиха и краката ми едва не се подкосиха.

— Искаш ли да продължим оттам, където спряхме в моята стая? — попита той. — Имам предвид, там, където спряхме, преди да ни се наложи да си спасяваме живота с бягство.

Сърцето ми прескочи един удар, но едновременно с това в главата ми прозвуча глас. Глас от нощта, в която трябваше да спасяваме живота си с бягане.

Обичаш ли го?

Въпросът на Рен отекна в ушите ми и аз затворих очи, борейки се с връхлетелите ме чувства.

Става въпрос единствено за любов.

Плътният му глас бе така близък, така реален. Рязко отворих очи, почти очаквайки да го видя пред себе си — тъмна коса, искрящи оловносиви очи, предизвикателна усмивка и устни, полуотворени, за да ме поздравят.

Здрасти, Лили.

Ала от отсрещната стена в мен се взираха единствено стъклописани прозорци. Отдръпнах се от прегръдките на Шей, макар и неохотно.

„Защо винаги става така?“

Не само че не можех да избягам от спомените за Рен, ами те ставаха все по-натрапчиви.

— Не мисля, че е добра идея — гласът ми беше дрезгав, а краката ми все още трепереха, макар и да не бях сигурна дали е от докосването на Шей или от образа на Рен, нахлул неочаквано между нас.

Направих крачка назад и Шей въздъхна.

— Какво не е наред?

Не исках да му кажа, така че се улових за другата мисъл, която не ми даваше покой.

— Битката днес беше тежка. Лидия загина, за да мога аз да се върна обратно. Умря заради мен. Трудно ми е да повярвам, че Търсачите не ме мразят.

— Мисля, че Итън те мрази — направи физиономия Шей.

— Чувството е взаимно — по устните ми пробяга унила усмивка. — Имах предвид останалите. Монроу е сдържан, но не и груб, а Конър е направо страхотен.

— Разбирам — процеди Шей през зъби.

— Нямах предвид това. Просто е свестен и забавен. Като Адна.

В моя глас също се прокрадна остра нотка — не само той можеше да проявява ревност.

Шей обаче или не я забеляза, или не й обърна внимание.

— Да, тя наистина е страхотна. Цялата седмица прекарах с нея.

— И какво правихте? — попитах, потискайки надигналото се в гърдите ми ръмжене.

— Толкова си сладка, когато ревнуваш — помилва ме по бузата Шей, но побърза да си дръпне пръстите, когато понечих да го плесна закачливо през ръката. — Нали знаеш, че имам очи само за теб.

— Щом казваш — в смеха ми все още се долавяше едва загатнато ръмжене.

— Честна дума.

Топлотата в гласа му ме накара да срещна погледа му, а когато се наведе и ме целуна по върха на носа, едва не се разтопих, почувствала, че наистина го мисли.

— Просто ме разведе наоколо — обясни Шей. — Освен това потренирахме малко. Те много държат на тренировките.

— Какво тренирахте?

Пръстите ми се плъзнаха по рамото му, задържайки се върху стегнатите мускули на ръката му.

— Бойни умения — Шей стисна челюсти, а бицепсът му се напрегна под пръстите ми.

— О! И как беше?

Остър смях се откъсна от устните му.

— Предполагам, че вече мога да се бия по-добре.

— И преди доста си те биваше.

— Почакай само да видиш на какво съм способен сега, бейби — ухили се той.

— Да не съм те чула да ме наричаш така! Иначе ще ти се наложи да използваш новопридобитите си бойни умения.

— Добре, добре! Никакви подценяващи и умилителни обръщения — той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Учих и за Академията и за това как се подготвят Търсачите, но що се отнася до бъдещето и до това какво очакват от мен, все още съм в пълно неведение.

— Шей… защо едва днес им показа Халдис?

Нещо в тази тайна ме човъркаше, макар и сама да не знаех какво.

— Не исках да им казвам нищо, преди да съм сигурен, че мога да им имам доверие. Преди ти да си се върнала — отвърна той и от усмивката му по вените ми се разля топлина, която се спря дълбоко в тялото ми. — Мисля, че вече им вярвам.

— Значи през цялото това време сте си мълчали, така ли?

— Горе-долу — засмя се Шей. — Исках да се уверя, че наистина са сериозни за съюзничеството и че няма да ти сторят зло, когато дойдеш на себе си.

— Благодаря ти — отвърнах, макар и все още учудена, че ги беше заблудил. — Шей, ти знаеше, че ще се опитаме да намерим глутницата ми. Защо не ни спря?

— Но ти искаше да отидеш! — възропта той, но усещах, че всъщност се опитва да избегне отговора.

— Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе отново да бъда с тях. И през ум не ми мина, че патрулирането може да е преустановено… не и докато не открихме и помен от тях.

Шей не успя напълно да скрие усмивката, повдигнала едва-едва крайчетата на устните му.

— Ти си знаел! — изръмжах. — Знаел си, че няма да ги намерим.

— Не знаех. Само предполагах.

— Защо не каза нищо? — Изненадата ми бързо отстъпи място на гняв. Двама души бяха мъртви! — Аз бях напълно завладяна от инстинкта си на алфа, докато търсех Ансел и останалите. Не можех да мисля за нищо друго. Ти обаче можеше.

— Исках да бъдеш в безопасност — каза Шей, а върху раменете му легна напрежение. — Мислех си, че така би могла да докажеш на Търсачите на какво си способна, без да се изложиш на опасност.

— Само че опасността все пак ни намери, нали? — изръмжах, бясна, задето смяташе, че може да ме защити и при това се бе опитал да го стори с лъжа. — Умряха хора. Добри хора.

— Знам — отривисто каза той; забелязах, че започва да се ядосва не по-малко от мен. — И съжалявам за това. Кала, не казах нищо, защото мислех, че около Халдис няма да има никакви вълци. Откъде да знам, че ще дебнат в засада?

„Защото в това най-много ни бива.“

Прехапах езика си, тъй като не исках да избухвам повече. В очите ми напираха сълзи, налегна ме сковаваща умора, от която чак костите ме заболяха. Отидох до леглото и приседнах. Измъчвах се не само заради загубите, които Търсачите бяха понесли. Собственото ми разочарование притискаше гърдите ми като мъчителна, угнетяваща тежест. Бях се хвърлила в тази мисия с главата напред, тласкана от надеждата да се събера с глутницата си, а ето че сега нямах никаква представа какво ще се случи и дали някога отново щяхме да бъдем заедно.

Опънах се върху матрака и отпуснах глава на възглавниците. Затворих очи и няколко самотни сълзи се стекоха по бузите ми. Миг по-късно усетих как леглото хлътва лекичко под тежестта на Шей, когато той се намести до мен и ме целуна по тила. Ала аз вече не бях в стаята с него. Бях се върнала във Вейл, при своята глутница. Сблъсъкът с Емил не само ми бе показал срещу какво смятах да се боря, но и ми бе напомнил какво бях изгубила. Ненавиждах алфата на Бейн, но не и сина му.

Идваш да молиш за прошка? Боя се, че може да се окаже твърде късно.

Бягството ми бе донесло свобода, ала Рен все още беше във Вейл. Той бе излъгал, за да ни помогне да се спасим. Как ли бе реагирал Емил на измяната на своя син? Щяха ли Пазителите да му простят някога? Беше ли изобщо жив?

Пръстите на Шей се плъзнаха по бедрото ми, привличайки ме към него.

— Престани, Шей. Недей — гласът ми потрепери, докато се отдръпвах от него. — Просто… не мога.

Желаех го, ала морето от чувства, което бушуваше в мен, ме правеше напрегната и неспокойна.

Шей обви ръка около кръста ми.

— Защо не?

Отне ми секунда, докато успея да отговоря:

— Знаеш защо.

Гърлено ръмжене се откъсна от гърдите му.

— Ако не си забелязала, него го няма тук. Съюзът ви, онова със задължението ти като алфа — всичко свърши. Вече няма нужда да се държиш така, сякаш той има някаква власт над теб. Просто ми се иска…

Шей и представа си нямаше колко греши. Рен бе тук. Незнайно как, той все още бе с мен, следейки всяко мое движение. Съюз или не, като алфи между нас съществуваше невероятно силна връзка. Беше там от деня, когато го видях за първи път, а бъдещият ни съюз беше оповестен. Тази връзка, тази вярност продължаваше да ме тегли към Вейл и към него. Единственото, което ме бе накарало да се усъмня дали наистина двамата с Рен сме предопределени един за друг, бе онзи, който лежеше до мен сега. И изобщо не бях сигурна, че знам какво означава това.

Шей мълчеше, но с цялото си същество усещах сърдития му поглед, вперен в тила ми.

— Не разбирам — проговори той най-сетне. — Вече си свободна, Кала. И го искаш.

Прав беше. Действително го исках, ала желанията не бяха единственото, което ръководеше постъпките ми.

— Не, не съм. Не съм истински свободна — въздъхнах и се обърнах, за да го погледна. — Съжалявам, но докато не се уверя, че глутницата ми е в безопасност, не искам да вземам повече решения, които ме карат да се чувствам така, сякаш ги изоставям.

Почувствах колко верни са думите ми в мига, в който ги изрекох. Не само Рен не ме оставяше на мира, но и изборът, който бях направила.

Суха, невесела усмивка изви устните на Шей.

— Значи да ме обичаш означава да предадеш глутницата си? След всичко, което се случи, все още си готова да се обвържеш с Рен заради тях?

— Не… не съм сигурна — отвърнах и почувствах, че наистина не знам какво щях да правя. Опитах се да придам ласкаво звучене на гласа си: — С всичко, което се случва, не смяташ ли, че е по-добре да оставим положението неутрално? Много по-важни неща са ни на главата от отношенията между теб, мен и Рен. Не е ли така?

Докато говорех, пръстите ми несъзнателно докоснаха пръстена на Рен, проследявайки очертанията на халката.

Бледозелените очи на Шей потъмняха.

— По-важни неща?

— Като например спасяването на света? Войната, която Търсачите очакват да спечелим? На това аз му казвам важно.

Опитах се да съпроводя думите си със смях, но се провалих безславно.

На Шей също не му беше до смях.

— Едното. Няма. Общо. С другото.

— Знам — уверих го, неспособна да издържа погледа му. — Просто… ами… това няма да ти хареса.

— Няма значение — настоя Шей. — Искам само да ми кажеш истината.

„Ами ако дори аз не знам каква е истината? Ако чувствата ми се изплъзват като вода между пръстите ми всеки път, когато се опитам да ги задържа?“

— Още не е свършило — с мъка успях да прошепна най-сетне.

— Кое?

— Това между мен и Рен.

— Как можеш да кажеш подобно нещо! И с какво всъщност си играеш там?

Смразих се, когато погледът му се спря върху ръката ми.

— Какво е това?

— Нищо.

Опитах се да скрия длан под една от възглавниците, ала Шей я сграбчи и се взря в лъскавия метал и наситеносиния сапфир.

— Кала — бавно каза той. — Какво е това?

Прокашлях се, мъчейки се да запазя спокойствие, въпреки че сърцето ми биеше до пръсване:

— Пръстен.

— Пръстен значи.

В мига, в който пръстите му докоснаха халката от бяло злато, аз рязко дръпнах ръка.

— Той ти го е подарил — изръмжа Шей; почувствах как тялото му, долепено до моето, се напрегна. — Нали?

Кимнах и за миг ми се стори, че ще се преобрази и ще ме ухапе.

— Кога?

Очите му бяха все така сурови.

— В нощта на церемонията.

— Свали го.

— Какво?

Вдигнах една от възглавниците като щит пред себе си.

— Свали го — повтори Шей. — Защо продължаваш да носиш пръстен, който той ти е подарил?

— Не… — гърлото ми бе толкова свито, че ми беше трудно да говоря. — Ако го сваля, може да го изгубя.

— Е, и?

Сведох поглед, без да отговоря.

— С други думи, когато казваш, че нещата между теб и Рен не са приключили, всъщност имаш предвид, че още си сгодена за него, така ли? Затова ли носиш пръстена му?

Въпреки сдържания му тон, знаех, че спокойствието му е привидно. Усещах вихрушката от емоции, която лъхаше от цялото му същество. Гневът му се наслояваше между нас като задушлив пушек, ала под него се криеше още нещо. Гърдите ми се свиха, когато долових едва загатнатото горчиво-сладко ухание на тъга — като прах и повехнали рози.

— Нямах това предвид… Но не мога да бъда с теб. Не и по този начин — гласът ми трепереше. — Той е там и един Господ знае какво се случва с него. Какво се случва с всички тях. Шей, ние ги изоставихме. Как да мислим за нещо друго? Аз не мога. Просто не мога.

— Но това не означава…

— Не.

— О, зарежи! — Шей стана от леглото. — Най-добре заспивай, Кала. Няма да ти преча повече тази нощ.

Стомахът ми се сви на топка, докато гледах как се отдалечава. Потиснах желанието да изтичам след него и като се излегнах по гръб, зареях поглед към блещукащите звезди, които се виждаха през стъкления таван, с надеждата, че рано или късно изтощението ще ме надвие и ще заспя.

„Избягах от Вейл и въпреки че това навярно промени всичко, все още не знам къде е моето място.“