Андреа Креймър
Вълче биле (26)

25

Лежах по гръб и се взирах в мътносивото небе над себе си. Снежинки от пепел се рееха във въздуха, падаха върху кожата ми и се топяха.

Топяха се?

Поех си дълбоко дъх и усетих как в дробовете ми нахлу леденостуден въздух. Ситен снежец продължаваше да се сипе безшумно; тихо шумолене се носеше навсякъде около мен. Спиращата дъха горещина на пламъците я нямаше, нямаше го и задушаващият дим. Обърнах се по корем и приклекнах, опитвайки се да разбера къде съм.

Тънки, бледожълти колони се възправяха към небето в прави редици, които сякаш нямаха край — равномерна безконечност, която се губеше в необхватния хоризонт.

Какво, по дяволите… Под ръката си почувствах изсъхнала обвивка, почиваща върху замръзналата земя.

Царевица. Царевични стъбла. Сведох поглед надолу. Пръстта под краката ми бе скована от зимния мраз, но дори под рехавия снежец, който я покриваше, виждах тъмната, плодородна почва. Нива.

Недалеч от себе си чух как някой се мъчи да си поеме дъх. Адна се завъртя на една страна и лицето й се изкриви в гримаса.

— Добре дошли в Айова.

— Къде сме? — попитах и тръснах глава, тъй като ушите ми пищяха.

— В парка на Академията — отвърна Адна.

Шей простена и разтърка корема си.

— Мисля, че се разминах на косъм от това да бъда набучен върху едно царевично стъбло. Защо не сме в самата Академия?

— Не исках да рискувам, в случай че някой ни проследи — каза Адна и се изправи. — Не се бой, не е далеч.

— Хей! — викът на Конър привлече вниманието ми.

Мейсън и Сабин бяха във вълчия си образ и ръмжаха, а Брин, застанала встрани от тях, се опитваше да задържи Ансел, който се дърпаше от нея.

Нев бе коленичил и с всичка сила притискаше към земята нещо, от което Мейсън целият бе настръхнал, готов да се хвърли в атака. Не, не нещо… Някого.

— Какво, по дяволите… — Итън, който все още държеше припадналата Сабин, ги гледаше недоумяващо.

— Кала, какво им става? — попита Конър.

Приближих се още малко и различих златисти кичури.

„Не може да бъде!“

До ушите ми достигнаха думи, излизащи с усилие от гърлото на онзи, когото Нев бавно душеше.

— М… моля те — давеше се Лоуган. — Т… Тук съм… тук съм… за да… ви… помогна…

— Нев, почакай — сграбчих го за ръката аз. — Какво казва?

— Не ме интересува — изръмжа Нев.

Лоуган започваше да посинява. Взирах се в тях, парализирана от нерешителност. Трудно ми бе да виня Нев задето искаше да убие Пазителя. Лоуган остана прикован до земята, съпротивлявайки се напразно, докато бавно се задушаваше. С разкривено от ярост лице, Нев го стискаше все по-силно и по-силно.

— Кой е този? — попита Конър, който също се бе приближил.

— Пазител — обясних. — Синът на Ефрон Бейн.

— Какво, по дяволите, прави тук? — Конър примига изумено насреща му. — И как е успял да намери това място?

— Нямам представа.

Лоуган безуспешно се опита да свали ръцете на Нев от гърлото си и погледна към Конър.

— Спасете… ги… — изхриптя той. — Тристан… не… са… мъртви…

— Какво?

Конър се хвърли напред и като избута Нев, се надвеси над Лоуган, стъпил на гърдите му с тежкия си ботуш. Давейки се, младият Пазител си пое дъх и вдигна ръце към насиненото си гърло.

Конър го разтърси.

— Какво каза току-що?

— Искам убежище — закашля се Лоуган. — Ако ме изпратите обратно, те ще ме убият.

— Ние ще се погрижим за това вместо тях — изръмжа Нев, приклекнал наблизо. — Не е нужно да ходиш никъде.

— Защо ни е да даваме убежище на един Пазител? — попитах, взирайки се в лицето на Лоуган.

Нямах му никакво доверие. Той и баща му олицетворяваха всичко ужасно, което се бе случило във Вейл. Именно по тяхна вина Рен…

Мисълта за Рен ми подейства като удар с чук. Бях го изгубила завинаги. А най-лошото бе, че заради моята измяна той бе обречен на живот, управляван напълно от Пазителите. Олюлях се, сълзи изпълниха очите ми. В този миг исках единствено да издера очите на Лоуган, да разкъсам плътта му, за да прогоня смазващата болка.

Шей побърза да се приближи и да ме прегърне, ала с това сякаш наля сол в раната на угризенията ми.

— Недей — казах и се отскубнах.

Итън се взираше в Лоуган с безстрастен поглед.

— Убий го.

Конър кимна и извади меча си.

Адна рязко си пое дъх, когато Лоуган неочаквано избухна в смях:

— Какво двуличие! А аз мислех, че Търсачите са благородни. Глупави, разбира се, но въпреки това — благородни.

— За някой, който всеки момент ще умре, дрънкаш прекалено много — каза Конър и допря острието на меча си до гърлото му.

Лоуган се напрегна, но продължи да се усмихва.

— Имах предвид само, че ако не бяхте приютили друг като мен, всичките ви надежди отдавна да бяха станали на пух и прах, не е ли така?

— За какво говори? — попита Брин, която слушаше внимателно, макар че все още се държеше близо до Ансел.

Брат ми непрекъснато се дърпаше от нея, но тя неотклонно го следваше, мъчейки се да го задържи напук на съпротивата му.

— За баща ми — тихичко отговори Шей. — Говори за баща ми.

— Знаех си, че неслучайно си Избрания — подхвърли Лоуган. — Каква наблюдателност!

— Ти не си Тристан — сопна се Итън.

— Не, но мога да ви помогна да го спасите — рече Лоуган.

— Какво? — Шей се стрелна напред. — Какво искаш да кажеш?

— Онова, което се опитвам да ви кажа, откакто се промъкнах при вас — отвърна Лоуган. — Родителите ти са живи.

— Лъжеш!

Мечът в ръката на Шей започна да трепери.

— Не и когато от това зависи животът ми. Тристан и Сара Доран са живи. Все още можете да ги спасите.

— За какво, по дяволите, дрънка? — изкрещя Нев и застана до Конър. — Няма ли най-сетне да убиеш това копеле! Не мога да го гледам повече.

Мейсън също пристъпи напред, козината по гърба му бе настръхнала.

— Не! — Шей му препречи пътя и отново се обърна към Лоуган. — Какво означава това, че все още можем да ги спасим? Къде са?

Бавна усмивка плъзна по устните на Лоуган.

— Ако искате да научите, първо трябва да ми обещаете, че няма да пострадам.

— Лъже! — изсъска Нев. — Накарайте го да замълчи. Отрежете му езика.

— Почакайте — думите не искаха да излязат от гърлото ми, но не можех да отрека, че Шей има право, поне донякъде. — Ако Лоуган наистина знае нещо за родителите на Шей, най-малкото, което можем да сторим, е да разберем какво.

— Защо не опитаме така — ако не ни кажеш, ще ти отрежа езика? — каза Конър и прибра меча си в ножницата, след като Итън му подхвърли една кама.

Усмивката на Лоуган се изпари.

— Варварин.

— От твоите уста това си е комплимент. Е, какво решаваме?

— Престанете! — Сайлъс се приближи с куцукане и доста поопърлен вид. — Ако действително разполага с информация, ще проведем официален разпит.

— Не помня да съм ти искал мнението — каза Конър.

— Такива са правилата — заяви Сайлъс. — Аника ще побеснее, ако не ги спазиш. А ако това наистина е синът на Ефрон Бейн, той може да се окаже не само полезен източник на информация, но и безценен заложник.

— Многознайкото има право — обади се Итън.

Адна се втурна напред с кама в ръка.

— Изобщо не ме е грижа за тъпите правила! Баща ми и Айзък са мъртви заради Пазителите. Трябва да плати с кръвта си!

Конър отблъсна ръката й в последния момент, когато острието на камата бе вече на сантиметри от бузата на Лоуган.

— Пусни ме! — изпищя Адна, хлипайки.

Лоуган цял трепереше, докато с разширени очи гледаше как Адна размахва двете си ками.

— Кълна се, че разполагам с информация, която ще ви е от полза. Освен това, ако исках да ви навредя, нямаше ли вече да съм призовал призрак?

Никой не му отговори. Колкото и да ми беше неприятно да го призная, всичко, което Лоуган казваше, звучеше логично.

Конър свали крак от гърдите му и той се подпря на лакти, което от своя страна накара Търсача да опре камата си в гърлото му.

— Ако ви разкрия нещо — рече Лоуган, — ще ме заведете ли при Стрелата?

— Стига да преценим, че информацията си заслужава — промърмори Конър, без да изпуска от поглед съпротивляващата се Адна. — Твоите хора вече ни отнеха предостатъчно за един ден. И това е само днес.

— Мога да ви кажа, че сред вас има изменник. Ще ви го предам в знак на добра воля.

Треперенето на Лоугън отстъпи място на усмивчица, от която почувствах, че се вледенявам.

— Изменник? — повтори Конър и прокара тъпата страна на камата по гърлото на Пазителя.

— А как иначе ви открихме според теб? Преследваме ви от години. Да не мислиш, че днес най-случайно ни излезе късметът?

— Някой ви е издал местонахождението на щаба в Денвър — досети се Конър.

— Някой, на когото имате доверие. Някой, когото върнахте от мъртвите.

— Не — изръмжа Шей. — Лъжеш.

И той пристъпи напред, сякаш искаше да ме защити от нещо, от което дори не знаех, че трябва да се страхувам. За какво говореше?

Лоуган се подсмихна.

— Дори твоите сили, Потомъко, няма да са достатъчни, за да я спасят от това.

— Ти, безсърдечно копеле! Престани още сега или ще…

— Какво ще направиш? — попита Лоуган. — Ще ме убиеш, за да прикриеш истината? Може ли думите ми да са престъпление, когато целта им е да предпазят съюзниците ти?

— Какво се опитваш да кажеш, Пазителю? — Конър се наведе над него, притискайки камата си в плътта му. — Търпението ми е на изчерпване.

— Брат й — рече Лоуган, задавян от натиска на острието. — Братът на Кала сключи сделка с баща ми и Лумин.

— Не — прошепнах.

Мейсън изръмжа, риейки пръстта с лапа.

Лоуган не сваляше очи от мен.

— Вярно е. Той ви предаде.

Отчаяно потърсих Ансел с поглед и го открих да трепери, свит зад Брин, която бе приела вълчата си форма и ръмжеше, сякаш за да го защити, ако някой се нахвърли отгоре му. Мейсън изтича до нея и също зае отбранителна позиция.

Господи!

— Трябва да се боите от него много повече, отколкото от мен — изсъска Лоуган.

Конър махна острието на камата си от врата му и ме погледна.

— Кала?

Гърлото ми се бе свило. Извърнах се от Конър и се втурнах към Ансел. Брин оголи зъби насреща ми, ала аз сграбчих брат си за раменете и го разтърсих.

— Ансел, моля те. Трябва да им кажеш истината. Кажи им, че не си го направил!

Лоуган лъжеше. Не може да не лъжеше.

Кръвта се бе отцедила от лицето на Ансел, очите, които срещнаха моите, бяха ужасяващо празни.

— Казаха, че отново ще ме превърнат във вълк.

Брин изскимтя, а Мейсън излая и неспокойно започна да обикаля около Ансел, без да ме изпуска от поглед.

Отстъпих разтреперана назад. Исках да побягна, да се скрия някак от страшната истина. Само че нямаше къде да отида.

Конър поклати глава.

— Най-добре да изясним цялата тази бъркотия с Аника.

— Съгласен съм — рече Итън и намести тялото на Сабин в ръцете си.

Очите му срещнаха моите за миг, ала не можах да разбера дали е ядосан или тъжен.

Откъм лабиринта от царевични стъбла около нас се разнесе остро изсвирване, последвано от още няколко. Въоръжени до зъби Нападатели наизлязоха измежду стъблата и ни обградиха.

Другите от глутницата ми се скупчиха един до друг и заръмжаха срещу новодошлите.

— Почакайте! — извиках и се хвърлих между вълците и приближаващите воини.

За моя изненада Итън застана до мен, все още със Сабин на ръце.

— Долу — Аника излезе от редиците на новодошлите.

Нев, Брин и Мейсън бавно отстъпиха назад, без да свалят очи от воините, настръхнали в очакване да видят какво ще се случи. Ансел се сви зад нас, без да издава звук, сякаш се опитваше да изглежда възможно най-малък и незабележим.

— Благодаря ви — каза Аника.

Погледът й се спря върху Итън и едната й вежда подскочи, ала той още по-силно притисна Сабин към гърдите си. Аника се обърна към Конър и когато проговори, гласът й режеше като нож:

— Какво означава това непланирано посещение? При това — в компанията на Стражи. Имате късмет, че не ви нападнахме в мига, в който се появихте.

Конър не трепна.

— Нямахме друг избор.

— Ще очаквам подробен доклад — Аника издаде неодобрителен звук. — Къде е Монроу?

— Мъртъв е — отвърна Адна. — А Пазителите удариха щаба в Денвър.

— Как? — ахна Аника. — Какво стана?

Конър ме погледна, но не й отговори.

— Братът на алфата се обърна срещу нея — обади се Лоуган и опита да се надигне, но Конър го блъсна обратно на земята.

— Кой си ти? — Аника пристъпи към него.

— Казвам се Лоуган Бейн — той изгледа свирепо Конър. — Тук съм, за да ви предложа помощта си, ако главорезите ви не ме убият преди това.

— Бейн? — повтори Аника. — Пазител?

— Да, Пазител съм. Но се отказах от баща си и останалите като мен. Мястото ми не е там, а тук, сред вас.

— Как ли пък не! — изръмжа Конър.

— Ще допуснете огромна грешка, ако откажете предложението ми — сопна се Лоуган. — Мога да ви дам родителите на Потомъка.

— Тристан и Сара? — Аника коленичи до него. — За твое добро се надявам да казваш истината.

— Това правя.

— Не го слушай — намеси се Адна, отблъсвайки Конър, който се опита да я спре. — Той е Пазител. Аника, баща ми е мъртъв!

— Не може ли да решим по-късно? — Сайлъс се приближи до Аника с куцукане. — Не съм сигурен с колко време разполагаме.

Раздърпаният му вид накара Аника да сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Аванпостът в Денвър падна. Ето защо се върнахме непредвидено. Ако враговете ни са успели да сложат ръка върху информацията, която държахме там, преди сградата да изгори, ще разберат къде е Академията.

Кръвта бавно се отцеди от лицето на Аника.

— Не.

— Да — каза Сайлъс. — Академията трябва да бъде преместена. Още сега.