Андреа Креймър
Вълче биле (20)

19

От другата страна на портала беше студено. Свеж зимен въздух щипеше кожата ми и аз си поех дълбоко дъх, оставяйки ледения вятър да изпълни дробовете ми. Мощна тръпка ме разтърси до мозъка на костите и ме накара да се почувствам жива. До болка копнеех да тичам, да вия, да ловувам. Пред очите ми дъхът ми образуваше малки облачета.

Погледнах назад и като през мъгла видях силуета на Шей да крачи напред-назад от другата страна. Дощя ми се да можех по някакъв начин да му вдъхна увереност. Когато Монроу даде заповедта за тръгване, скочих през портала, без да се обръщам, за да не изглежда дори за миг, че имам съмнения за мисията. Сега обаче съжалявах, че не му бях дала нещо — поне усмивка или пък още една целувка. Почувствах се още по-зле, когато осъзнах, че последната, която го бе целунала, е Адна. Тя стоеше до портала с извадени мечове и съвършено спокойно изражение, докато Итън и Конър разузнаваха наоколо.

— Не се ли безпокоиш, че някой може да забележи светлината? — попитах и махнах към проблясващия портал.

— В тази част на улицата няма прозорци — отвърна Адна. — Точно затова избрахме това място.

Думите й не ме успокоиха особено. Макар и не така ярка, както по време на тъкането, вратата все още се забелязваше, като блещукаща коледна украса. Бяхме достатъчно близо до Коледа, за да се надявам, че ако някой я зърне, щеше да я помисли именно за това.

— Чисто е — заяви Итън, изниквайки от тъмната уличка. — Между нас и страничния вход няма никакви препятствия, нито охрана.

Конър мълчаливо оглеждаше сенките наоколо.

— Добре — каза Монроу. — Да вървим.

Двамата с Итън застанаха начело, а аз приех вълчата си форма, стъпвайки безшумно по земята след тях. Последен беше Конър. Сърцето ми биеше бясно и всеки удар бе като думкане на барабан, който отекваше така силно в чувствителните ми вълчи уши, че недоумявах как и Търсачите не го чуват. Никой от тях не говореше, нито поглеждаше към мен. С решителни лица, те мълчаливо крачеха напред.

Когато стигнахме до страничния вход, Монроу вдигна ръка.

— Алармена система?

— Не — отвърна Итън. — Само една ключалка.

— Заемам се — Конър извади метален предмет от джоба си и отиде до вратата, а Итън зае неговата позиция, за да пази гърба ни.

Много скоро се чу изщракване и вратата се отвори с тихо стенание. Монроу и Конър начаса прекрачиха прага и приклекнаха в очакване на атака.

Такава не последва.

Те се спогледаха, но все пак ни кимнаха да ги последваме.

Щом се озовахме вътре, Итън затвори вратата зад нас и ние тръгнахме по коридора. Стомахът ми се сви, когато си припомних как бях вървяла по същия този коридор на път към кабинета на Ефрон. Къде ли беше господарят на Бейн сега? Вдигнах муцуна и подуших въздуха. В клуба вонеше на спарена пот, примесена с натрапчивия, задушаващо сладък дъх на сукубите. Потърках носа си с лапа в безуспешен опит да се отърва от отвратителния мирис.

Доколкото можех да преценя, в клуба не се долавяха нови миризми, нито каквото и да било движение. Думкането на баса и водопадът от разноцветни светлини бяха отстъпили място на тишина и мрак. Нямаше нито танцуващи хора, нито предизвикателно облечени сукуби, нито Стражи. Единственото, което се чуваше, бяха приглушените стъпки на Търсачите, докато се прокрадвахме предпазливо през сенките. Като че ли бяхме съвсем сами, но това изобщо не ме успокои. Подобно мъртвило никак не подхождаше на място като „Едем“, което живееше от пулса на кръв и похот.

— Ето ги стълбите — прошепна Конър и спря пред вито стълбище от ковано желязо.

Надникнах над перилата и проследих с поглед как тясната метална спирала се губи в бездна от непрогледен мрак.

— Светлина? — попита Итън.

— Още не — отвърна Конър и заслиза по стъпалата.

Те се спускаха все по-надолу и по-надолу. Много скоро усетих, че започва да ми се вие свят от резките завои; от обгърналата ме тъмнина изпитах чувството, че съм затворила очи и се въртя ли, въртя.

Дори с моята вълча способност да виждам на тъмно, спускането здравата обтегна нервите ми и флуоресцентната светлина, която най-сетне изникна пред нас, ме изпълни с благодарност. Тя постепенно ставаше все по-ярка, придавайки зеленикавосив оттенък на всичко наоколо. Спираловидното стълбище продължаваше да ни отвежда все по-навътре в недрата на клуба, докато не започна да ми се струва, че вървим от цяла вечност. Колко ли дълбоко под земята бяхме стигнали?

— Трябва да е тук — обади се Конър, когато най-сетне остави зад себе си и последното стъпало.

Беше се озовал в квадратно помещение, което някога трябва да е било боядисано в бяло, ала с течение на времето бе затънало в паяжини. Конър тъкмо бе направил още една крачка навътре, когато от сенките под стълбището изскочи тъмен силует и го събори на земята, избивайки меча от ръката му.

Чух как зад мен Итън изруга и като се преметна през перилата, скочи в стаята, а аз се втурнах покрай Монроу, за да се нахвърля върху вълка. Докато Итън изпращаше дъжд от стрели срещу Стража, който бе приковал Конър към циментовия под, зъбите ми се впиха в незащитения му хълбок. Вълкът изръмжа и яростно тръсна глава, когато стрелите потънаха дълбоко между плешките му. Оголил зъби, той щракна с челюсти към мен, ала аз ги избегнах с лекота и като приклекнах, се приготвих за втори скок.

Възползвайки се от отклоненото внимание на Стража, Конър извади един от катарите, заби го в корема му и го завъртя. От гърдите на вълка се откъсна скимтене, което бързо се превърна в задавено клокочене. Миг по-късно той рухна безжизнено върху Конър, който побърза да го махне от себе си. С вдигнат арбалет, Итън се огледа наоколо.

— Само един? — попита Монроу и се приближи с мечове в ръце.

— Засега — отвърна Итън и свали оръжието си.

— Имаме късмет — Конър избърса кръвта от ръцете си, а аз отидох до него и се надвесих над мъртвия вълк в краката му. Беше един от възрастните Бейн, ала не го виждах за първи път. Беше някой, когото познавах — бащата на Сабин. Току-що бяха убили бащата на Сабин.

Възвърнах си човешката форма и поклатих глава.

— Добре ли си? — попита Конър.

— Нещо не е наред — отвърнах, обхождайки с поглед малката стая; чувствах се неспокойна в човешкия си облик, когато опасността бе толкова близо. — Този вълк не би трябвало да е тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита Монроу. — Бих се изненадал, ако наоколо нямаше Стражи. Всъщност, учуден съм, че заварихме само един.

— Не — поясних, мъчейки се да потисна неприятното усещане в стомаха си. — Става въпрос точно за този вълк. Познавам го… тоест, познавах го. Той не е от охраната на Ефрон. Това е един от Стражите, които патрулират в планината. Като вълците от моята глутница.

— Не е ли възможно да са променили задълженията? — предположи Итън.

— Това никога не се случва. Не и с планинските глутници.

— Обзалагам се, че доста неща не са същите след твоето офейкване — промърмори Конър.

— Може би — отвърнах; чувствах се ужасно несигурна, докато се взирах в мъртвия вълк.

„Не би трябвало да е тук. Знам, че не би трябвало да е тук.“

— Ще бъдем нащрек, Кала — увери ме Монроу, отвеждайки ме по-далеч от тялото. — Но трябва да продължим — отне ни повече време да стигнем тук, отколкото очаквах. Не бива да губим нито минута. Съжалявам, че се оказа някой, когото познаваш.

Зад спираловидното стълбище имаше врата. След като опита бравата, Конър извади шперц и предпазливо отвори. От другата страна започваше тесен коридор със същото жужащо флуоресцентно осветление. Имаше шест врати — по една в двата края и по две отляво и отдясно. Страничните врати бяха плашещи на вид метални правоъгълници, в които на нивото на очите зееше неголям отвор.

— Какво сега? — попита Итън.

— Сега започваме да ги отваряме една по една — отвърна Монроу. — Всички знаем как се отключват врати — избирайте си по една и започвайте…

— Почакайте — улових го за ръката аз. — Просто ме последвайте.

Отново се преобразих и започнах да душа, долепила муцуна до пода. Когато стигнах до последната врата вдясно, изскимтях и задрасках с нокти по здравия метал.

— Тази? — попита Монроу.

Отново изскимтях, нетърпелива да проникна от другата страна. Сърцето ми се блъскаше като чук в гърдите, докато Монроу отключваше вратата, а когато я отвори, дъхът ми почти спря.

Вътре, облегнати на две срещуположни стени, имаше двама млади мъже. Тежки окови не им позволяваха да стигнат един до друг и ограничаваха движенията им. Затворили очи, те седяха неподвижни. По телата им висяха останки от дрехи — разкъсани панталони, съдрани ризи. Лицата и на двамата бяха изранени и подпухнали, покрити със синини в най-различни цветове — зелени, лилави, червени, сякаш някой бе изрисувал върху кожата им дъга, от която ми прилоша.

Светлината над главите им непрестанно примигваше и караше килията да трепти пред очите ми.

Втурнах се вътре.

При влизането ми Мейсън повдигна клепачи и бавно завъртя глава, примижал насреща ми.

— Не може да бъде!

Нев простена, ала не отвори очи.

— Просто ми кажи, когато свърши.

— Кала? — Мейсън се приведе напред, потръпвайки от болка.

Близнах го по лицето и побързах да си възвърна човешката форма, за да мога да говоря.

— Мейсън, аз съм. Тук съм, за да ви спася.

— Сериозно? — Мейсън ме гледаше така, сякаш бях плод на въображението му.

— Кала? — Нев най-сетне бе отворил очи.

— Искаш да кажеш, че не ми се привижда? — Мейсън се протегна, при което оковите му издрънчаха върху циментовия под, и докосна лицето ми. — Мили Боже!

— Можеш ли да вървиш? — Монроу се приближи до нас и приклекна пред Мейсън.

— Кой си ти? — смръщи вежди Мейсън. — Хей! Ти си Търсач! Какво, по дяволите…

— Всичко е наред, Мейсън — казах и взех ръката му в своята. — Те са на наша страна.

— Търсачи? На наша страна? — разсмя се Нев. — Може би все пак ни се привиждаш.

— Не ви се привиждам — побързах да кажа, тъй като не биваше да губим нито миг. — Моля те, отговори му. Можеш ли да вървиш?

— Така мисля — отвърна Мейсън и изпъна крака. — Отдавна не съм опитвал. Е, ще ни кажеш ли как се озова тук? И защо Търсачите ти помагат?

— Не и преди да сме се махнали от Вейл — намеси се Конър. — Разказите могат да почакат.

— Той е прав. Обещавам, че всичко ще ви се изясни по-късно.

— Честно казано, не държа всичко да ми се изясни, стига само да се махнем от това проклето място — каза Нев и закри очи.

— Не знам дали ще имате някаква полза от нас — каза Мейсън. — Откакто ни хвърлиха тук, не мога да се преобразявам.

— Заради оковите е — отвърнах, докосвайки желязото около китката му. — Щом ги махнем, ще можете да се преобразите.

— Конър, освободи го от веригите — нареди Монроу и посочи Нев, докато самият той се зае с Майсън.

— Не знам дали идеята е добра — обади се Итън, хвърляйки неспокоен поглед към двамата оковани Стражи.

— А ти какво предлагаш да направим? Да ги застреляме? — сопнах се аз. — Забрави ли защо сме тук?

— Спасителите ни искат да ни убият, а? — подметна Мейсън, забелязал, че Итън се е прицелил в гърдите му.

— Е, това се връзва чудесно с всичко, което се случва напоследък — рече Нев. — Ще излъжа, ако кажа, че съм изненадан.

— Няма да ви убият — уверих ги и изгледах сърдито Итън, който бавно свали оръжието си.

— Ами ако… — започна той.

— Ами ако е номер? — довърших вместо него. — Погледни ги само. Как мислиш, че ще се бият в това състояние? Повече се боя, че няма да успеем да ги изведем оттук невредими.

— Не си само ти — обади се Конър. — Пък аз се надявах, че ще се сдобием с вълчи подкрепления.

— Ако се наложи да се сражаваме, ще го сторим — изръмжа Нев.

Веригите му издрънчаха на пода и само след миг на негово място се появи ръмжащ вълк, който се отправи с куцукане към Монроу.

Итън изруга и като отстъпи назад, отново вдигна арбалета.

— Престани! — сопнах се аз. — Те не са ти врагове.

В мига, в който го освободиха, Мейсън също се преобрази. Двамата вълци започнаха да обикалят в кръг, като се душеха, ближеха и побутваха с муцуни, черпейки сила от присъствието на другия. Копнеех да се присъединя към тях, но не го сторих, тъй като не исках да се намесвам в първите им мигове заедно.

— Леле! — тихичко възкликна Итън, когато Мейсън впи зъби в рамото на Нев и започна да пие рукналата кръв.

— Всичко е наред — прошепнах. — По този начин ще се излекуват още сега и после ще могат да се бият заедно с нас.

Нев взе кръв от гърдите на Мейсън; дори от другия край на стаята усещах мощта на връзката им, вливаща нови сили в телата им.

— Радвам се, че успяхме — също като мен, Конър явно бе усетил как напрежението в килията се разсея, — но трябва да се махаме.

— Я чакай — намръщи се Итън.

— Какво? — попита Конър.

— Това с кръвта може да е проблем — при тези думи той се обърна към мен. — Как, по дяволите, ще убиете другите?

— За какво говориш? — сбърчих чело аз.

— Ако се сбиеш с някой вълк и започнете да се хапете, няма ли само да изцерите раните си, когато преглътнете кръвта?

— Не действа така — каза Монроу.

Погледнах го слисано, макар че като се имаше предвид ролята му в планираното въстание на Стражите, май не би трябвало да се учудвам, че бе открил как се лекуваме.

— Сама по себе си кръвта ни не е достатъчна, за да лекува рани — обясних и измерих Итън със сърдит поглед, сложила ръце на хълбоците си. — Тя трябва да бъде дарена. Иначе си е най-обикновена кръв.

— Дарена? — Итън се взря в мен.

— Кала е права — намеси се Мейсън, който междувременно бе приел човешкия си образ. — Кръвта не може да бъде взета насила. Трябва да бъде дадена доброволно, за да се задействат лечебните й свойства.

Синините по лицето му не бяха изчезнали напълно, но бяха избледнели значително.

— Така е много, много по-добре — той разпери усмихнато ръце и аз се хвърлих в прегръдката му. — Радвам се, че си невредима. Бях почти сигурен, че си мъртва.

— Дарена — повтори Итън тихичко; по лицето му се четеше смесица от объркване и удивление.

Все така във вълчия си образ, Нев не се отделяше от Мейсън, сякаш за да го пази, но размаха опашка, когато му се усмихнах.

— Конър и Итън, запознайте се с Мейсън и Нев. Онзи, който командва, пък е Монроу. Той и преди е помагал на Стражите.

Мейсън повдигна вежди, но аз поклатих глава.

— Както казах, ще ви обясня по-късно. Къде са останалите?

— Не знам — отвърна той. — Доста ни местиха насам-натам. Непрекъснато ни разделяха и пренареждаха. Но винаги бяхме по двойки.

Той замълча и преглътна мъчително, преди да продължи:

— Сигурно са си мислели, че ще се прекършим по-лесно, ако гледаме как хвърлят някой от глутницата на призраците.

Двамата с Нев сме в една и съща килия от известно време, но не съм сигурен точно колко. Не знам и кога за последно съм видял някой от другите.

— Смяташ ли, че все още са живи? — попита Монроу.

— Да — въздъхна Мейсън. — Пазителите не си падат по безшумните екзекуции. Ако бяха убили още някого заради случилото се, непременно щяха да ни извлекат навън, за да гледаме.

Тук той обърна тъжен поглед към мен.

— Майка ти, Кала… толкова съжалявам…

— Знам — прекъснах го едва чуто, тъй като в гърлото ми бе заседнала буца. — Ансел ми каза. Той ни намери.

— Добре ли е? — Мейсън изведнъж пребледня. — Онова, което му причиниха…

— Тежко го понася, но поне е в безопасност.

— Каза, че са ви местили — прекъсна ни Монроу. — Къде?

— Тук долу има четири затворнически крила — обясни Мейсън. — Всяко от тях е свързано със Залата.

— Каква е тази Зала? — попита Итън.

— Мястото, където насилието се превръща в зрелище — отвърна Мейсън с мрачна усмивка. — Опитвам се да напиша песен за нея. Наум, за да минава времето. Там убиха Наоми.

Думите му ме накараха да потреперя и той взе ръката ми в своята, преди да продължи:

— Там наказаха Ансел… и Рен.

При произнасянето на това име, очите му, пълни с въпроси, потърсиха моите. Кръвта ми закипя, а пулсът ми се ускори от желанието да го открия.

— Трябва да проверим и останалите крила — гласът на Монроу бе пропит със същото чувство за неотложност, което бушуваше и в мен. — Да вървим.

Конър надникна и в последната килия вляво и когато не откри нищо, се зае с вратата в дъното на коридора.

Вълкът до Мейсън, чиято козина бе смесица от цвят на мед и стоманеносиво, заръмжа.

— Какво му става на твоя пес пазач? — попита Итън.

Мейсън го изгледа сурово и той побърза да добави:

— Не исках да те обидя.

— Тази врата води към Залата — обясни Мейсън, чиито ръце бяха започнали да треперят.

— Има ли друг начин да стигнем до останалите крила? — попита Монроу.

Мейсън поклати глава.

— Отвори вратата, Конър — нареди Монроу.