Андреа Креймър
Вълче биле (22)

21

Брин ме улови за ръка, облягайки се лекичко на мен, докато излизахме от килията.

— Толкова ми липсваше, Кал. Мислех, че никога вече няма да те видя.

— Ти също ми липсваше — отговорих, макар да смятах, че не съм достойна за обичта й. Беше преживяла толкова много в очакване да се върна. Те всички бяха преживели много.

— Ще се чувствам по-добре на четири крака — каза тя и ми се усмихна, преди да се превърне във вълчица с бронзова козина и да се присъедини към останалите вълци, които подтичваха плътно един до друг, побутвайки се с муцуни и махайки с опашки.

Итън и Конър гледаха как младите Стражи възстановяват връзките в глутницата, а по лицата им се четеше объркване. Навярно се мъчеха да проумеят как е възможно заклетите им врагове да са способни на такава привързаност, лоялност и дори игривост — все качества, които те свързваха със себе си, не с нас. Единствено Монроу не изглеждаше изненадан от държанието на вълците. Тласкан от една-едничка цел, той крачеше напред.

Прекосихме Залата и се насочихме към северното крило. Олтарът се изправи пред нас и миризмата на проливана с години кръв се усили. Острият дъх на агония, който тегнеше навсякъде, връхлетя сетивата ми като приливна вълна. Олюлях се, а в гърлото ми се надигна жлъчка, докато се приближавахме до издигнатите камъни. Насилието, на което това място бе ставало свидетел, сякаш се бе просмукало в стените и пода. Наведох глава и ми се прииска да запуша уши. Стори ми се чувам писъците на майка си и Конър трябваше да ме улови за лакътя, за да не падна.

— Дръж се — прошепна той.

Кимнах, мъчейки се да не поглеждам към кървавите петна върху ужасяващия подиум.

Монроу отключи вратата към северното крило. Още не я бе отворил докрай, когато нещо потрепна в периферното ми зрение. Беше точно като преди — мимолетно неопределено движение в сенките.

— Почакай! — възпрях го аз и сграбчих ръката му.

— Какво има, Кала?

Вдигнах очи към мястото, където ми се бе сторило, че долавям движение. И тогава го видях.

Гаргойл.

Сега не помръдваше и изглеждаше досущ като статуя, издялана върху каменния фриз на тавана, ала всеки нерв в тялото ми крещеше, че не е така.

— Итън — прошепнах и му посочих създанието. — Застреляй го. Веднага.

— Но това е само една статуя — намръщи се той. — Страшничка е, но не мога да си хабя стрелите.

— Просто го застреляй!

Той ме изгледа в продължение на един миг и се прицели. Изстрелът му бе точен и Итън не можа да сдържи ругатнята си, когато, вместо да рикошира от издяланото чудовище, стрелата потъна дълбоко в месото му. Каменният гаргойл оживя с писък.

— Какво, по дяволите…! — Конър отскочи назад, когато чудовището се отдели от издатината и литна към нас с пронизителен крясък, от който тъпанчетата ми едва не се пукнаха.

Брин изръмжа и се метна високо, за да го посрещне във въздуха. Изненадан от нейното безстрашие, гаргойлът изпищя сърдито и опита да спре, ала зъбите на Брин откъснаха едно от крилата му. Гнусното създание падна на земята, обляно в гъста, сивкава кръв. Сабин се нахвърли отгоре му и го прикова към олтара. Брин го захапа за гърлото и яростно разтърси глава. Силен пукот огласи стаята, когато вратът на гаргойла се прекърши.

— Наблюдавал ни е през цялото време — прошепнах.

— Има ли още? — попита Конър и рязко се завъртя в кръг, оглеждайки тавана.

— Не, но Кала е права. Несъмнено е следил движенията ни, откакто се появихме. Боя се, че току-що задействахме алармата.

Думите на Монроу ни накараха да замръзнем по местата си. В отговор на нашето мълчание някъде в далечината отекна нисък, настойчив звук, наподобяващ едва доловимо думкане на барабани, последван от дращене на нокти върху ковано желязо и бързи стъпки, слизащи по стълбите. Много скоро думкането на барабаните стана оглушително, докато враговете ни все повече се приближаваха.

— Идват за нас — каза Монроу и хвърли поглед към вратата, която щеше да ни изведе от затвора и обратно при стълбите.

— Знаете ли друг начин да се махнем оттук? — обърна се Конър към вълците.

Те се спогледаха и Сабин изскимтя, преди да приеме човешката си форма.

— Никой от нас не знае друг изход. Именно през тази врата ни доведоха. Съжалявам.

Докато се извиняваше, очите й потърсиха Итън.

— Значи сме хванати в капан — каза той, без да откъсва поглед от нея, сякаш претегляше в ума си как би искал да прекара последните мигове от живота си.

— Останалите от глутницата трябва да са в това крило — рече Монроу. — Ако успеем да ги освободим, току-виж се оказало, че сме достатъчно силни, за да им дадем отпор. Може дори да се измъкнем.

— Надали всички ще се спасят — каза Конър.

— Нямаме друг избор — възрази Монроу.

— Той е прав — Итън зареди арбалета си. — Удари часът на последната съпротива. Знаех си, че рано или късно ще дойде и този миг.

— Не — заяви Сабин. — Няма да умра тук. Няма да доставя това удоволствие на Ефрон.

Тя отново се преобрази и нададе силен вой. Останалите от глутницата вирнаха муцуни и се присъединиха към бойния й вик. В отговор някъде над нас се разнесе воят на приближаващите Стражи, които отвръщаха на предизвикателството ни.

Воят на вълците сякаш вдъхна нов живот на отчаялите се Търсачи.

— Мога да запуша ключалката — Конър се хвърли към вратата. — Ако това наистина е единственият вход, ще спечелим малко време.

— Добра идея — каза Монроу. — Итън, вие с Конър и вълците останете тук. Кала, ти ела с мен.

С един последен поглед към останалите от глутницата ми, наобиколили Конър и Итън, които се занимаваха с ключалката на източната врата, аз последвах Монроу в северното крило. Поех си дълбоко дъх и потреперих, доловила под острия металически мирис сладкото ухание на горящи дърва.

— Какво има? — попита Монроу.

— Той е тук.

Силен вой проехтя зад нас и отекна в коридора. Косъмчетата по тила ми настръхнаха — разпознала бях зова за помощ на Мейсън. Миг по-късно чух и воя на Нев. Монроу ме погледна. Разнесе се дращене на нокти върху камъни, последвано от лай и ръмжене.

— Стражите. Успели са да проникнат в Залата.

— Намери го. Нека знае, че идваме. Аз ще кажа на другите да държат битката по-надалеч оттук, а после ще се върна за теб и останалите от глутницата. Кълна ти се.

Кимнах, преглъщайки страха си, и Монроу се втурна обратно в Залата с мечове в ръце.

Миризмата ме отведе до последната врата вляво.

„Моля те, бъди отключена. Моля те!“

Натиснах бравата и вратата се отвори. Тази килия беше по-голяма от останалите. Бръмчащи флуоресцентни лампи по тавана осветяваха яркия метал, който проблясваше тук-таме из нея. Топлият аромат на сандалово дърво, примесен с дъх на кожени дрехи, накара сърцето ми да се свие. Без дори да се замисля, се втурнах към фигурата, приклекнала в далечния ъгъл.

— Рен!

Обвих ръце около раменете му и го привлякох към себе си.

— Кала — промълви той; челото му почиваше върху шията ми, ръцете му ме прегръщаха през кръста.

— Ранен ли си? — прошепнах, без да го пускам, преливаща от облекчение, че е жив.

— Не.

— Слава Богу! — при тези думи се отдръпнах лекичко и опитах да овладея дишането си; сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах собствения си глас. — Не разполагаме с много време. Сега не мога да ти обясня, но трябва да се махаме оттук.

Рен ме погледна и изведнъж усетих, че ме придърпва към себе си. Трескавите му устни откриха моите и опариха кожата ми. Заля ме дъжд от спомени, които заплашваха да ме удавят в порой от чувства.

Рен.

Това бе онзи Рен, когото познавах от толкова отдавна. Мъжът, за когото трябваше да се омъжа. Младият алфа на Бейн. Моят съперник и приятел. Онзи, с когото заедно щяхме да поведем новата глутница. Воин като мен. Вълк като мен.

Отвърнах на целувката му, а очите ми се наляха със сълзи. Приливната вълна на миналото ме повлече и аз се притиснах до него. Не знаех какво би трябвало да мисля или да изпитвам. Знаех единствено колко прекрасно бе отново да бъда до него. Докато бях в прегръдките му, мисълта ми се върна към онова, което ми бе предначертано, но не се бе сбъднало. Към едно време, когато не подозирах, че лъжите са лъжи. Когато вярвах, че знам къде е мястото ми в света. Частица от мен копнееше за тази увереност, за живота, който бих могла да имам, ако светът ми внезапно не бе потопен в хаос.

Рен се отдръпна и съзерцавайки ме, бавно проследи очертанията на лицето ми. Другата му ръка намери моята и пръстите му докоснаха халката от бяло злато, която ми бе подарил.

— С мен — прошепна той. — Мястото ти е с мен.

Буцата, заседнала в гърлото ми, бе прекалено болезнена, за да мога да кажа каквото и да било, даже и да бях в състояние да намеря подходящите думи. Колко обещания бях дала, само за да ги наруша след това? Колко много му бях отнела, като избягах?

Той отново ме целуна — много по-леко и нежно от първия път. Устните му се плъзнаха по линията на челюстта ми и се спуснаха по шията ми. Притегли ме към себе си и прошепна в ухото ми:

— Казаха, че ще се върнеш. Не им повярвах, ала ето че си тук.

Вихрушката от завладелите ме емоции утихна, думите му ме върнаха с трясък на земята.

Казаха, че ще се върнеш.

Вдигнах лице и се вгледах в него. Той беше в килията — жив и, за разлика от другите, изглеждаше невредим. По лицето му нямаше синини, то не бе изпито от мъчения и постоянен глад. Дрехите му не бяха разкъсани и изпоцапани. Мирисът му бе онзи, който познавах така добре, топъл и мъжествен, непримесен с дъх на повръщано, кръв и мръсотия. Сведох очи към ръцете му. Не беше окован. И беше сам.

Ледените пръсти на страха запълзяха по кожата ми.

— Рен?

Сърцето ми отказваше да приеме смразяващата истина, която умът ми бързо проумяваше.

Рен се приведе напред и ме целуна по ухото.

— Липсваше ми, Лили. Толкова ми липсваше — прошепна той и здраво стисна ръцете ми. — Съжалявам.

Внезапно политнах във въздуха и с всичка сила се блъснах в насрещната стена. Главата ми се удари в камъните и за миг не виждах нищо, докато бавно се свличах на пода. Нечии пръсти се впиха над лактите ми и ме повдигнаха. Почувствах горещия дъх на Рен върху кожата си. Устните му отново се впиха в моите, ала този път вкусих кръв. Отметнах глава настрани и рязко си поех дъх, мъчейки се да си възвърна равновесието и зрението.

— Рен, спри. Моля те! — Ръцете ми откриха раменете му и се опитаха да го отблъснат. — Какво правиш?

Рен се взираше в мен. Ясно видях колко здраво стиска челюсти. Напрежението в очите му. Гневът и тъгата, които изпълваха мрака на ирисите им.

— Не искам това. Никога не съм искал това — промълви той през стиснати зъби. — Ала нямам друг избор. Ти не ми остави друг избор.

Той отново ме блъсна в стената, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Поколеба се за миг, взирайки се в мен с обтегнато от мъка лице, докато ръцете му ме стискаха все по-силно.

— Това е единственият начин — думите го задавиха, сякаш отчаяно искаше да повярва в онова, което изричаше. — Ти си моята партньорка. Мой дълг е да те върна обратно. Да те накарам да останеш. Казаха, че трябва да го направя.

Вперих поглед в него.

— Да направиш какво?

— Да те прекърша.