Андреа Креймър
Вълче биле (3)

2

Пристъпихме в просторен, добре осветен коридор и аз ахнах. Стените бяха издялани от лъскав мрамор, който отразяваше слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, и покриваше като с искрящо покривало всичко наоколо.

„Къде съм?“

Красотата, която ме заобикаляше, така ме порази, че за миг дори не забелязах, че с Монроу не сме сами.

— Внимавайте!

Подчертано мрачният глас ме накара да подскоча.

Обърнах се, потискайки с усилие желанието да приема вълчия си облик, сърдита, задето се бях оставила да ме изненадат по този начин. Желанието да се преобразя стана още по-голямо, когато разпознах онзи, който се бе обадил.

Итън. Два пъти се бяхме срещали… и сражавали. Първо в библиотеката, а след това — в имението „Роуан“. Оголих кучешките си зъби и свих юмрук пред гърдите си, без да откъсвам очи от него. Стрелите от арбалета му едва не ме бяха убили, преди Монроу да ме прати в безсъзнание с дръжката на меча си. Итън отвърна на погледа ми. Носът му все още бе леко изкривен от удара, с който Шей го бе строшил, ала вместо да загрозява суровата му привлекателност, това му придаваше още по-опасен вид. Мускулите ми потръпваха само като го гледах и едно-единствено помръдване на пръстите му към камата, висяща на кръста му, се оказа достатъчно.

Преобразих се насред скока си, а викът ми премина в страховит вой, докато връхлитах отгоре му, заслепена от гняв.

Глупачка. Глупачка. Глупачка. Две добри думи от Монроу и ето че се бях напъхала право в клопката, която ми бяха заложили.

Итън впи пръсти в козината на гърдите ми и ме отблъсна назад, така че зъбите ми изщракаха във въздуха, без да успеят да се докопат до гърлото му. Порой ругатни се изля от устата му, докато се гърчеше под тежестта ми. Откопчих се от хватката му, но преди да впия зъби в незащитената му плът, някой се стовари върху гърба ми.

Нечии ръце и крака се обвиха около вълчето ми тяло и с всичка сила се вкопчиха в мен, отказвайки да ме пуснат. Изръмжах и опитах да се откопча, извивайки глава назад, за да видя лицето на новия си нападател. Не успях обаче да различа чертите му, нито да сключа челюсти около ръката, която ме притискаше. Победоносният вик, нададен от нечий плътен глас, както и разнеслият се смях, ме накараха съвсем да освирепея. Извила гръб в дъга, подскочих високо и рязко се завъртях, мъчейки се да го отметна от себе си.

Оказа се, че смехът идва от Итън, който бе побързал да се изправи на крака и сега наблюдаваше опитите ми да се откопча, доволно ухилен.

Само така, каубой! Задръж се още осем секунди и златото е твое — каза той. — Вече изкара пет секунди.

Престанете! — Монроу застана между Итън и мен. — Кала, аз ти дадох думата си. Тук нищо не те застрашава. Конър, слез от нея.

Смехът на Конър отекна зад мен и ме накара да се замятам още по-яростно.

— Но Монроу, това е нов рекорд!

Добре дошли на вълчето родео — обади се Итън, който вече така се превиваше от смях, че трябваше да подпре ръце на коленете си, за да не се прекатури.

Казах да престанете!

В гласа на Монроу нямаше и помен от веселие.

Конър ме пусна толкова неочаквано, че в изненадата си продължих да се мятам неистово още няколко секунди и едва не паднах.

— По-полека, спяща красавице!

Обърнах се рязко и видях Конър да се хили насреща ми. Веднага си спомних кой беше — вторият от двамата мъже, които ни бяха нападнали в библиотеката, както и един от Търсачите, нахлули в имението „Роуан“. Именно той бе вдигнал припадналия Шей, както си беше във вълчи облик, и го бе измъкнал от армията призраци, сукуби и инкуби на Боск. Потреперих, както от спомена за страховитата орда, така и заради ужаса, сковаващ ме при мисълта какво ли бе станало с Шей.

За разлика от Итън, по чийто поглед разбрах, че му се иска да забие камата си в тялото ми също толкова силно, колкото аз жадувах да впия зъби в гърлото му, Конър се мъчеше да потисне смеха си, което му придаваше по момчешки привлекателен и дори леко невинен вид. Само че съвсем не бях забравила умението, с което въртеше меча. Две извити саби, като тази на Монроу, висяха на кръста му и в този момент. Оголих зъби насреща му и бавно отстъпих назад.

— Май сме малко кисели веднага щом се събудим? — подсмихна се Конър. — Обещавам, че ще ти намерим нещо за закуска, вълчице. Но не и Итън, става ли?

— Кала — каза Монроу и се приближи към мен, клатейки глава, — ние не сме ти врагове. Моля те, нека ти го докажа.

Срещнах тъмните му очи — напрегнати и леко уплашени, а после хвърлих поглед към Итън и Конър. Макар и на няколко крачки зад Монроу, те бяха застанали като стражи от двете му страни, ала никой от тях не бе извадил оръжие. В мен се бореха противоречиви импулси. Всичките ми инстинкти крещяха да се хвърля в атака, но пък Търсачите бяха действали единствено в самозащита, а и сега не се опитваха да ме наранят.

Възвърнах си човешкия образ, макар и неспокойна.

— Така ми харесва много повече! Не си ли съгласен? — тихо подметна Конър и хвърли кос поглед на Итън, който само изсумтя.

— Те какво правят тук? — попитах Монроу, посочвайки другите двама. — Нали каза, че с теб ще бъда в безопасност.

— Част са от моя отряд. И ти ще трябва да си сътрудничиш с тях. Можеш да им имаш същото доверие, каквото и на мен.

Сега бе мой ред да избухна в смях.

— Как ли пък не! Тези двамата са се опитвали да ме убият неведнъж.

— Никакви схватки повече, след като сме от един отбор — обади се Конър. — Честна скаутска.

— Сякаш някога си бил скаут — каза Итън с усмивка, която трая само миг. — А и тя току-що се опита да ми прегризе гърлото!

— Итън! — Монроу го изгледа строго.

Само че враждебността на Итън ми действаше далеч по-успокояващо, отколкото обещанията на Монроу или подигравките на Конър — заплахите му бяха разбираеми. Те бяха Търсачи, а аз — Страж. Какво друго можехме да очакваме един от друг, освен кръвопролития?

— Кала — Монроу отново насочи вниманието си към мен. — И нашият, и твоят свят се променят по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за нас. Можем да си помогнем взаимно. Всички искаме едно и също.

Не отговорих, чудейки се какво ли искам аз според него.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той. — Ще изслушаш ли онова, което имам да ти кажа?

Откъснах очи от лицето му и се огледах наоколо. Нищо не ми бе познато. Побегнех ли, нямаше да имам представа къде отивам. Но пък можех да си отварям очите за някакъв път за бягство, докато следвах Монроу натам, накъдето ме водеше.

— Добре — казах най-сетне.

— Чудесно! — изсмя се Конър. — Никакви битки повече! Това сигурно означава, че сега сме първи приятели. Да го ознаменуваме с една прегръдка, а?

И той неприкрито изгледа гърдите ми.

— Та тя е вълчица! — сприхаво подхвърли Итън. — Това е извратено.

— Не и в този момент — отвърна Конър, без да отклонява погледа си, и дори направи няколко крачки към мен.

Когато се приближи, усетих мирис на кедрово дърво и теменужки, примесен с уханието на кафе. Тази миризма ми беше позната и ме накара да отскоча назад, оголила зъби. Нова вълна от неясни спомени се надигна в главата ми.

— Сигурен ли си, че е алфа? — попита Конър, притискайки ме още по-здраво, когато се размърдах. — На мен не ми изглежда толкова опасна.

— Ти да нямаш избирателна памет, глупако? — сопна се Итън. — Само защото сега е привлекателна блондинка, не означава, че вълкът в нея си е отишъл.

— Просто гледам на нещата от хубавата им страна, човече — разсмя се Конър. — Живея за момента. А точно в този момент държа едно страхотно момиче в прегръдките си.

— Престанете да говорите за нея така, сякаш не съм тук! — изрева Шей.

— О, ужас на ужасите! Май ядосах Негово величество — каза Конър. — Дали някога ще ми прости!

— Не предизвиквай момчето, Конър — намеси се Монроу. — Почти стигнахме мястото на срещата.

— Извинявай, малкия — подсмихна се Конър.

— Е, сега вече прекали! — изръмжа Шей.

Разнесе се тропот на крака.

— По-полека! — чух да казва Итън и го видях да застава пред мен. — Не мога да ти позволя да го направиш, хлапе.

— Достатъчно — отсече Монроу. — Ето го порталът. Влизайте.

Опитах се да помръдна и присвих очи, мъчейки се да видя къде съм. Въздухът сякаш засия, топлина измести студа. Ръцете на Конър се сключиха още по-здраво около мен и аз отново изгубих съзнание.

Докато гледах дяволитата усмивка на Конър, осъзнах, че съм я виждала и преди, колкото и неясен да беше споменът. Той отвърна на погледа ми, с очи, в които играеха пакостливи искрици. Свих ръка в юмрук, чудейки се дали щеше да ми достави по-голямо удоволствие да го ударя в стомаха или малко по-ниско. Ако искаше да избегне спречквания с мен, щеше да му се наложи да обуздава езика си в мое присъствие.

Монроу обаче ме изпревари.

— Престани, Конър. Дай й малко време, за да свикне с всичко това и с твоето изчанчено чувство за хумор.

— Слушам, сър! — Конър отдаде чест по войнишки, ала се смееше.

Недоумението ми се завърна. Итън изсумтя, без да сваля недоверчив поглед от мен, но остана на мястото си. Очевидно не се опитваха да ме провокират. Тъй като при предишните ни срещи неизменно бях правила всичко по силите си, за да ги убия, сега ми беше трудно да разбера странните им, безгрижни закачки. Кои бяха тези хора?

— Аника ни очаква в Тактическата зала — каза Монроу и се прокашля, мъчейки се да прикрие, макар и не особено успешно, собствения си смях. След това се обърна и пое по коридора. — Да вървим.

Буквално бях принудена да подтичвам, за да не изостана от него. Конър и Итън вървяха след нас, което все още ме караше да се чувствам неспокойна, и трябваше да повикам на помощ цялата си воля, за да не ги поглеждам през рамо час по час, ако не за друго, то за да изръмжа заплашително насреща им.

Колкото по-дълго вървяхме, толкова повече нарастваше объркването ми. Коридорът се извиваше дъгообразно и макар да минахме покрай много врати, не срещнахме нито един ъгъл или остър завой. Каквото и да бе това място, то очевидно бе кръгло и пълно със слънчева светлина, която ставаше все по-силна, докато утрото отстъпваше място на деня. Светлина, която блещукаше във въздуха и ме караше да примигвам. Дори стените искряха. Миниатюрни жили от пъстроцветни кристали набраздяваха мраморните стени и пода, същински реки от багри, които се сливаха с лъчите на слънцето и изпълваха коридора с фантастични дъги. Цялото ми внимание бе погълнато от омагьосващата игра на светлината, затова едва не се блъснах в Монроу, когато той най-неочаквано спря.

Бяхме стигнали до просторна галерия, от която можеше да се тръгне наляво или надясно. Наляво, там, където трябва да се намираше центърът на сградата, отвеждаше не коридор, а мраморен мост, до който се стигаше през стъклени врати. Проследих пътеката от дялан камък и онова, което видях, ме остави без дъх. Стените изчезваха, разкривайки огромен двор, който се простираше на поне петнайсет метра под моста.

„Монроу май не ме излъга за прозорците.“

Дворът беше пълен с… оранжерии и градини? Приличаха на градини, но в тях не растеше нищо. От друга страна, сега беше зима. Нали така? Колко дълго всъщност бях останала тук?

Вдигнах очи нагоре и видях, че за разлика от коридора, по който бяхме дошли, дворът няма покрив. От другата страна на стъклените врати ситни снежинки лениво се стелеха над тъмната пръст.

Някой сложи ръка на рамото ми и аз подскочих.

— Първо работата — усмихнато каза Монроу. — Обещавам, че по-късно ще те разведем наоколо.

— Добре — отвърнах, изчервявайки се леко.

Поехме надясно, като на мен не ми оставаше друго, освен да се надявам, че не съм имала твърде поразен вид, докато оглеждах сградата.

Този коридор бе доста по-широк от първия и, за разлика от него, бе съвършено прав. Имаше врати и от двете страни, както и солидна двукрила врата насреща ни. Когато стигнахме до нея, неволно ахнах — върху всяко от крилата беше вдълбан алхимическия символ за „земя“. Същият символ, с който върху страниците на „Войната на всички срещу всички“ бе отбелязана пещерата Халдис.

— Явно си е подготвила домашното — подхвърли Конър. — Сайлъс ще остане доволен.

Монроу и Итън не му обърнаха внимание, а аз прехапах устни, напомняйки си, че с нищо не бива да издавам какво се върти в главата ми. Ала всичките ми усилия отидоха на вятъра, когато Монроу отвори вратата и ние прекрачихме прага на просторно помещение, с една-единствена маса в средата. Кръгла и масивна, тя бе като извадена от някоя легенда за крал Артур. Стените бяха покрити с книги — стари и подвързани с кожа, досущ като онези, в които се бяхме ровили в имението „Роуан“. Приликата бе достатъчна, за да ме накара да настръхна.

С ъгълчето на окото си видях, че пред една от етажерките стоят двама души и тихичко разговарят, докато разглеждат заглавията на книгите. Един от тях бе някой, когото познавах. И обичах.

Наклонил глава на една страна, Шей слушаше какво му говори момичето до него. Тя изглеждаше на моите години и имаше влажни, кафяви очи, полузакрити от няколко кичура махагоновочерна коса, изплъзнали се от дебелия кок, пристегнат с метална шнола на тила й. За първи път виждах Търсач, който да не е въоръжен до зъби, ала въпреки това дрехите й, досущ като на останалите, имаха суров вид — протъркани кожени панталони, ботуши с дебели подметки и тясна туника от небоядисан лен. Всъщност, същите дрехи като онези, с които бях облечена и аз. От широкия колан, който опасваше хълбоците й, висяха два причудливи метални шипа. Нямах никаква представа за какво служат. Дълги около шейсетина сантиметра, те приличаха на тесни, сребърни траверси, заострени в единия край. В ръката си държеше няколко навити на руло листа, с които ритмично удряше по бедрото си.

Другата й ръка, забелязах аз и мигом настръхнах, почиваше върху рамото на Шей. Ревността ме сграбчи в железните си лапи и ме стисна в задушаваща прегръдка. Не исках никое друго момиче да го докосва. Той беше само мой.

Шей вдигна глава, сякаш бе доловил мислите ми, но когато се обърна, разбрах, че всъщност бе усетил миризмата ми и от това по гръбнака ми пробягаха тръпки. Втурнах се към него, хвърляйки заплашителен поглед на тъмнокосото момиче, докато минавах край него.

Кала! — възкликна Шей и протегна ръце към мен. — Добре ли си?

Сърцето ми биеше лудешки, едва си поемах дъх. Толкова се бях страхувала, че никога вече няма да го видя. Че никой от нас няма да преживее това изпитание.

Понечих да кимна, но в този миг краката ми се подкосиха. Шей обаче бе тук и обви ръце около кръста ми, преди да съм паднала. Вкопчих се в него — сега той бе също така силен, както и аз. С едната си ръка нежно ме притисна към гърдите си, ушите му докоснаха косата ми.

Шей. Поех дълбоко дъх и уханието му — ухание на пролет, топло и изпълнено с надежда като слънчевите лъчи, в които се къпеше стаята — нахлу в мен.

Зарових пръсти в косата му и притеглих лицето му към моето. Почувствах изненадата му, сладостна и ослепителна, когато го целунах. Сладостта отстъпи място на топлина, а после на изпепеляваща жар, когато устните му се плъзнаха по бузата ми.

— Кала — прошепна той, улавяйки крайчето на ухото ми между зъбите си — вълчи жест, който ме накара да заровя лице във врата му.

„Мой. Той е само мой.“

— Ужасно се измъчвах, че не мога да бъда с теб — каза той и лекичко се отдръпна, за да ме погледне. — Господи, страхотно е отново да те видя!

Конър подсвирна, а в очите на тъмнокосото момиче припламнаха дяволити искрици. Въпреки облекчението от това, че отново съм с Шей, не можех да не изругая вътрешно, задето бях допуснала тази моментна липса на предпазливост. Та ние не бяхме сами! Всяко наше движение се следеше. Шей ужасно ми беше липсвал, копнеех до болка да го докосна още от мига, в който го видях, ала не беше нужно Търсачите да го научават. Заповядах си да се стегна и се освободих от прегръдката му.

— Добре съм, Шей — казах, опитвайки се да не обръщам внимание на болезненото чувство за загуба, обзело ме, когато той ме пусна. — В общи линии. Малко съм объркана.

— Именно затова сме тук — обади се Монроу и пристъпи към нас. — Шей, ти си добре, нали?

— Сега вече — да.

Шей не сваляше очи от лицето ми и, без да обръща внимание на опитите ми да го задържа на разстояние, отново ме притисна до себе си.

— И аз се радвам, че Кала се оправи напълно — каза Монроу. — Щеше да е истинска трагедия, ако я бяхме изгубили.

Изсмях се рязко.

— Да ме изгубите? Ако не греша, той ме простреля — при тези думи хвърлих обвинителен поглед към Итън, който дори не трепна, а после отново се обърнах към Монроу. — А ти ме нокаутира с меча си.

Монроу кимна и се усмихна извинително.

— Трябваше да научим повече за теб, преди да се уверим, че би могла да бъдеш наш съюзник.

Изгледах го подозрително.

— Пък и сторихме всичко по силите си, за да се оправиш възможно най-бързо.

Шей изсумтя.

— Сякаш имам някакво доверие на вашите лечители!

Обърнах се, за да го погледна.

Лечители?

Спомените ми за времето между битката в „Роуан“ и пробуждането ми тази сутрин бяха в най-добрия случай объркани, а в най-лошия — ужасяващи. Нещо очевидно ме беше излекувало, ала изобщо не помнех кой се бе погрижил за раните ми.

Не знаех какво са ти сторили — отвърна Шей и изгледа сърдито Монроу, който сви рамене.

Стрелите я приспаха за известно време — обясни той. — Това им е предназначението. Нашите лечители се погрижиха да прочистят кръвта й от отровата им. Не би трябвало да има никакви странични ефекти.

Изревах и се опитах да отида при него. Всяка стъпка ми причиняваше нечовешка болка. Стрелите все още стърчаха от гърдите ми, кръвта в дробовете ми бавно ме задушаваше.

Когато стигнах до Шей, приех човешката си форма и като трових ръце в гъстата му козина, го разтърсих.

— Шей! Шей! — повиках го, усещайки как силата бавно ме напуска.

— Омагьосани стрели; надявам се, че ти харесва — разнесе се дрезгавият глас на Итън и когато се обърнах, видях, че е насочил арбалета си към мен. — Ти ли го превърна в един от вас?

Гърдите ми горяха, зрението ми бързо се замъгляваше. Кимнах и се свлякох на пода.

Усетих, че не ми достига въздух при спомена за това как стрелите потъват в тялото ми и вдигнах ръка към сърцето си. За известно време?

— Колко дълго? — прошепнах.

— Какво? — попита Шей, докато преплиташе пръсти в моите.

— Колко дълго бях в безсъзнание? Колко време мина, откакто напуснахме Вейл?

— Около седмица — отвърна Шей.

Седмица. На пръв поглед не изглеждаше чак толкова много, ала замислех ли се за всичко, което би могло да сполети глутницата ми за една седмица, за няколко часа дори, след като бягството ми беше разкрито, имах чувството, че е минала цяла вечност.

Ами Рен? Какво ли бяха сторили с него? Беше излъгал, за да можем двамата с Шей да се изплъзнем от преследващата ни глутница на Бейн, и изобщо не виждах как би могъл да скрие измяната си от Пазителите.

Усетил, че треперя, Шей ме прегърна още по-здраво, но в мислите си аз бях в обятията на друг.

Съвсем ясно чух гласа на Рен:

— Как да ти повярвам! Как да повярвам на всичко това! Какво друго ни остава? Нали затова сме на този свят.

— Това не означава, че е правилно. Знаеш, че никога не бих изоставила глутницата, ако имах избор — тихо казах аз. — Ала това е единственият начин да им помогна.

Очите му срещнаха моите, напрегнати и пълни с несигурност.

— Нямаме много време — продължих. — Как успя да изпревариш другите?

Той хвърли поглед натам, откъдето беше дошъл.

— Настана голяма бъркотия, когато открихме тялото на Флин, но аз надуших дирята ти и поех по нея. Останалите още се прегрупират. Глутницата на баща ми. Възрастните Бейн.

Рен се напрегна и аз се вледених.

— Ами вълците на Найтшейд?

— Задържани са за разпит.

— Какво стана във Вейл? — попитах и се отдръпнах от Шей, за да се окопитя.

Никой не отговори и по гръбнака ми запъпли вледеняващ мраз, досущ като в нощта на нашето бягство.

Ала точно сега не биваше да се поддавам на страха за онова, което може би бе сполетяло останалите от глутницата ми. Непоколебима смелост и желязна решителност — само така можех да се надявам да им помогна.

— Ами битката? Как ни открихте? Убихте ли Боск Мар?

Конър се изсмя.

— Дали сме убили Боск Мар? Никой не е в състояние да убие това нещо.

— Нещо? — веждите на Шей подскочиха. — Какво искаш да кажеш с това?

— Засега никой не е в състояние да убие Боск Мар — каза Монроу и погледна за миг към Шей, преди отново да се обърне към мен: — Все още се опитваме да разберем какво се случва във Вейл.

— Съвсем нищо ли не знаете?

— Мери си приказките, вълчице! — подхвърли Итън и намести арбалета, преметнат през рамото му. — Ако не бяхме ние, кръвта ти щеше да изтече в онази библиотека.

— Ако не бяхте вие, изобщо нямаше да имам рани, от които да ми изтече кръвта! — при тези думи се хвърлих напред, сграбчих Итън за яката и го тръшнах върху масата, а после се приведох над него, оголила вълчите си зъби насреща му. — И никога вече не ми казвай да си меря приказките. Нямаш никаква представа с кого си имаш работа.

— Кала! — Монроу начаса се озова до нас и ме откопчи от Итън. — Моля те, това не е необходимо.

Итън рязко се изправи.

— Дяволите да го вземат, Монроу, няма да е зле да поозаптиш кучето си.

Подсмихнах се.

— Няма да е зле и да престанеш да ме наричаш куче.

Момичето, което бяхме заварили в стаята с Шей, се разсмя.

— Това си го биваше.

— Върви по дяволите, Ариадна — сряза я Итън, който все още изглеждаше бесен.

— Ама че език! — изцъка с език Ариадна.

— Нуждаем се от Кала — каза Монроу, без дори да трепне под сърдития поглед на Итън. — Това не подлежи на обсъждане.

— Така е — обади се Конър и ме изгледа бдително, ала с усмивка на възхищение. — Пък и тя е права — наистина изпратихме цял рояк стрели по нея.

— Я стига! — каза Итън. — Първо преговаряме с това хлапе, а сега и с една вълчица. Какво падение!

— „Това хлапе“ е Потомъкът — Монроу впи твърд поглед в Итън. — А една алфа може да изиграе ключова роля в спечелването на войната.

Итън изсумтя.

— Потомъкът и пръста си не е помръднал за нас, а колкото до това вълците да спечелят войната — как ли пък не! Това си е нашата битка, а те са на противниковата страна!

— Сигурен съм, че всичко ще се промени сега, когато Кала се присъедини към нас — при тези думи Монроу погледна към Шей и очаквателно повдигна вежди.

Шей пъхна ръце в джобовете си.

— Да, предполагам, че е така.

По лицето на Монроу пробяга сянка на недоволство.

— Това не е достатъчно, Шей.

— За какво говори? — поисках да узная.

Шей откъсна намусен поглед от Монроу и се обърна към мен.

— Отказах да им разкрия каквото и да било за Вейл, както и за онова, което научихме в библиотеката, докато не те доведат тук. Здрава и в безопасност.

— О!

Незнайно как успях да не се изчервя, ала усетих как във вените ми се разлива топлина.

Свил ръце в юмруци, Итън закрачи напред-назад.

— Не ме интересува дали е Потомъкът или не. Та той едва сега навлиза в нашия свят. Би трябвало да следва правила, не да поставя условия.

— Мога да си тръгна още сега, ако искате — изръмжа Шей. — Щом смятате, че се натрапвам.

— Вратата е ей там — посочи я Итън.

— Достатъчно! Това е положението, Итън — отсече Монроу. — Отсега нататък ще е така. Ясно?

Итън го изгледа безмълвно, преди да се обърне и да отиде в другия край на стаята.

— Добре тогава — каза Ариадна. — Тъй като едва ли можем да говорим за Вейл, преди Аника да се присъедини към нас, защо не се погрижим за представянето?

И тя пристъпи грациозно напред, усмихвайки се така, сякаш въздухът в стаята не тегнеше от напрежение.

Монроу сбърчи чело.

— Представянето?

— Разбира се — отвърна тя. — Ти май забравяш, че това е големият ми дебют. Покрай цялото вълнение около Шей никого не го е грижа. Ала аз получих нареждане да се явя на служба при теб, Монроу — при тези думи тя го плесна през гърдите с листовете, които държеше. — Вярвам, че ще останеш доволен от завършването на обучението ми в Академията. Вече съм готова да бъда причислена към отряда Халдис.

Монроу въздъхна и взе документите.

— Да, Ариадна. Поздравления за успешно взетите изпити. С радост те приветстваме сред нас.

Ариадна му отвърна с някакво подобие на усмивка.

— Просто Адна. Иначе е направо непроизносимо.

— Щом настояваш. Завърши подготовката си забележително бързо, а с отличните препоръки, които получи от преподавателите си, можеш да бъдеш назначена, където поискаш.

— Знам — присви очи Ариадна.

— Не е нужно да работиш с Халдис.

— Знам — отвърна тя през стиснати зъби. — Вече е решено. Няма да се отървете от мен толкова лесно.

— Знаеш, че не това имах предвид — започна Монроу, ала Ариадна го прекъсна.

— Забрави — при тези думи тя отметна кичур тъмна коса от очите си и се усмихна непресторено на Конър. — Радваш ли се да ме видиш? Ти си в аванпоста от… колко станаха… три месеца?

— По-скоро шест — отвърна той. — През които ти очевидно си успяла напълно да ме забравиш. Нали те видях как правиш мили очи на Потомъка, когато влязохме. Научили сме се да флиртуваме, а?

— Изобщо не флиртувах — каза Ариадна, но когато хвърли кос поглед на Шей, по бузите й пробяга едва забележима руменина… или поне така ми се стори. — Отлично знаеш къде бях и защо трябваше да съм там. Не съм те изоставила.

Шей ме изгледа виновно и аз забих нокти в дланите си. Кое беше това момиче?

— На един мъж му е ясно, когато го зарежат — Конър сложи ръка на сърцето си.

— За това ли се опитваш да минеш тези дни? — подсмихна се Ариадна насмешливо. — За мъж? Аз пък си мислех, че по-скоро за клоун… или пък позьор.

— Не — отвърна Конър. — Определено претендирам да съм мъж. Искаш ли да видиш и доказателството?

— Ще ти бъда задължен, ако отговориш с не, Ариадна — направи гримаса Монроу, ала зад раздразненото изражение, което си придаде, се криеше усмивка.

Тя обаче се изпари миг по-късно, когато Ариадна се сопна рязко:

— Май е по-добре да не питам дали изобщо сте усетили липсата ми.

Монроу се намръщи и Конър побърза да се обади:

— Лично аз си умирам от щастие, че отново те виждам — заяви той и като се приближи, я целуна по бузата. — Тес и Айзък никога не са тук, а Итън е прекалено кисел, за да е добра компания. Пък и не е дори наполовина толкова приятен за очите, колкото си ти.

Погледнах към Ариадна. Беше хубава… прекалено хубава. Беше ли флиртувала с Шей, докато аз бях в безсъзнание?

— Конър се шегува — каза тя и като му обърна гръб, погледна към Шей.

— Изобщо не се шегувам. Не се засягай, Итън.

— Направо съм съкрушен — безучастно подхвърли Итън.

— А това е момичето вълк, така ли? — усмихна ми се Ариадна. — Шей не спря да говори за теб през цялото време.

Аз също й се усмихнах. Дори да беше флиртувала с него, Шей е мислел за мен. Чудесно. Точно така исках да бъде.

— Това е Ариадна — представи я Шей. — Тя ми разяснява как стоят нещата тук.

— Казвай ми Адна.

— Кала — отвърнах и се изпънах, за да се възползвам до краен предел от двата сантиметра, с които я превъзхождах на ръст. Дори ако Шей не проявяваше интерес към нея, държах да й покажа точно как стоят нещата между нас.

В очите й се появиха развеселени пламъчета.

— Така чух и аз. — Страж на име Кала… като цветето. Хубав детайл.

В гърлото ми се надигна стон, който не можах да потисна.

— Аха. Като цветето.

Точно впечатлението, което най-малко исках да направя.

— Страхотно — каза Ариадна и по устните й пробяга усмивка. — Е, приятно ми е да се запознаем, Лили. Тоест, при положение че наистина си на наша страна.