Андреа Креймър
Вълче биле (16)

15

Не вярвах, че би могло да ми стане по-студено, но при думите на Монроу, готова бях да се закълна, температурата в стаята сякаш се понижи с няколко градуса.

Най-сетне Шей се прокашля и бавно рече:

— Какво имаш предвид с това, че ще спасим глутницата й? Монроу не отговори.

Шей избягваше погледа ми.

— Неприятно ми е да го кажа, но Рен очевидно си е давал сметка за риска, който поема със своя избор, което означава, че е бил наясно с положението. Бил е готов да се пожертва.

— Да се пожертва?

Ненавиждах колко често думата „жертва“ се появяваше в живота ми напоследък. Майка ми беше принесена в жертва. Брат ми явно мислеше, че би било по-добре, ако го бе сполетяла същата съдба. Не можех да понеса мисълта, че скоро и Рен ще се превърне в една от жертвите на моето решение да спася Шей.

— Не — изгледах ги сурово. — Рен няма да плати с живота си. Отиваме във Вейл, за да го спасим.

Ансел закима, както се поклащаше напред-назад в стола си. Шей все така отказваше да срещне погледа ми.

— И за какво отиваме във Вейл? За да ни убият? Забрави ли колко добре мина предишния път!

— Шей — каза Монроу. — Не можем да оставим младите вълци в ръцете на Пазителите. Би било невероятно жестоко. Спасим ли ги, може да спасим и съюзничеството. Просто няма да стане толкова бързо, колкото се надявахме.

— Не се опитвам да бъда жесток — отвърна Шей, — но самите вие непрекъснато ни напомняте, че това е война. А на война винаги има жертви.

Монроу гледаше към Ансел.

— Те са деца. Това е различно.

— Деца? — изсмя се грубо Шей. — Говорим за другия алфа. Знам, че Кала е съвсем млада, но не бих я нарекъл дете. Нито пък Рение Ларош. Знаел е какво прави. Всичко свърши.

— Как можеш да кажеш подобно нещо! — озъбих се аз. — Грози го смърт само защото се опита да ни спаси!

— Просто съм откровен — хладно отвърна той. — Отидем ли във Вейл, ни очаква кървава баня. Не можеш да поемеш такъв риск. Няма да ти го позволя.

— Няма да ми го позволиш? За кого, по дяволите, се имаш!

Кръвта бучеше в ушите ми, зъбите ми бяха толкова остри, че пронизаха езика ми, докато крещях.

Рязко се обърнах към Монроу:

— Не можем да го изоставим!

Той улови ръката ми.

— Няма да го оставим, Кала. Имаш думата ми.

— Как можеш да го кажеш! — вече и Шей крещеше. — Какво би могло да оправдае подобна самоубийствена мисия!

— Рен обича Кала — тихо рече Монроу. — Вече рискува живота си, за да я спаси. Той няма да й измени. Би умрял за нея.

Чувство за вина ме проряза като нож. Шей изруга под носа си и стисна юмруци до тялото си.

— Няма как да сте сигурни. Той е Страж. Виждал съм на какво са способни. Чел съм историята им. Векове наред са следвали безпрекословно нарежданията на Пазителите. Рен е един от тях.

Монроу се обърна към него, стиснал зъби.

— Рен не е просто Страж. Той е син на Корин. Тя се промени. Той също ще го направи.

— Корин е мъртва — изсъска Шей. — Време е да забравиш любовната си авантюра, старче.

Силен пукот огласи стаята, когато юмрукът на Монроу се заби в челюстта на Шей и го запрати на пода. Адна ахна и коленичи до Шей, а Итън се доближи до Монроу с непроницаем поглед и свити устни.

— Недей, татко — промълви Адна; явно бе разстроена, защото досега не бях чувала да нарича баща си другояче, освен Монроу. — Бъди разумен. Шей просто се бои за Кала. Той също я обича.

Поправка — Адна трябва да беше много разстроена. За първи път признаваше чувствата на Шей към мен. Навярно щях да се почувствам насърчена, ако не бях твърде ядосана на Шей. Даже и да го правеше от любов към мен, нямаше никакво право да ми пречи да помогна на глутницата си.

— Виждам, че бяхме дотук с разумните доводи — изръмжа Шей и разтърка челюстта си, докато Адна му помагаше да се изправи.

— Съжалявам — Монроу бавно поклати глава, взирайки се в ръцете си, все така свити в юмруци.

Конър хвърли един поглед към изражението ми и побърза да застане между нас с Монроу, и Адна и Шей.

— Вижте — каза той. — Последното, от което се нуждаем, е да се изпокараме. Нали сме от един отбор.

— Нима? — промърмори Шей.

— Не се пали толкова, Избранико — подсмихна се насмешливо Конър. — Ако наистина искаш да промениш нещата и да направиш света по-добро място, не можеш да възразяваш против това да освободим Стражите. Животът им е ад и трябва да им помогнем. Монроу е прав. Успеем ли да спасим дори само неколцина от тях, това би могло да е първата крачка към ново съюзничество. Все отнякъде трябва да започнем.

Монроу кимна.

— Итън — каза Шей. — Подкрепи ме.

— Знам, че ти си Потомъкът и всичко останало, хлапе — отвърна Итън, — но мисля, че Монроу и вълчицата са прави. Трябва да отидем и то колкото се може по-скоро.

— Ти си последният, от когото бих очаквал да се включи в Сдружение за етично отношение към Стражите — разсмя се Конър.

Итън му се усмихна за миг, преди да погледне към Ансел, който все още седеше прегърбен и нещастен, като ту свиваше, ту разпускаше юмруци.

— Възможно е да съм ги преценил погрешно.

— И как точно предлагаш да им помогнем, без да изгубим всичките си хора? — поиска да узнае Шей, разтривайки натъртената си челюст.

Сърцето ми прескочи един удар, когато погледите на Търсачите се насочиха към мен. Проговори обаче Адна:

— Аз.

— Какво? — Монроу излезе от скръбния си унес и я погледна разтревожено.

— Незабелязано извеждане малко преди зазоряване. Това ни дава няколко часа, за да се подготвим. Ще вземем съвсем малък отряд, а аз ще отворя вътрешен портал.

Монроу пребледня.

— Не!

— За да бъде назначен, всеки Тъкач трябва да докаже, че е в състояние да отваря вътрешни портали. Взех си всички изпити и ти го знаеш — документите ми са у теб. Мога да го направя.

— За какво става дума? — сбърчи чело Шей.

Итън се усмихна на Адна.

— Умно момиче.

— Не — повтори Монроу и направи крачка към дъщеря си. — Вътрешните портали се използват само в случай на крайна нужда. Не са предвидени за нападения.

— Какво е вътрешен портал? — попитах аз.

Адна се обърна към мен с грейнали очи.

— Така наричаме врата, отворена в място, което Тъкачът никога не е виждал. Създаваме я въз основа на въображаемата си представа за мястото, използвайки единствено откъслечната информация, с която разполагаме.

И като погледна към баща си, добави:

— В този случай тя ни предлага съвършения елемент на изненада — точно каквото ни трябва.

— Това е в разрез с правилата — не отстъпваше Монроу. — Няма да го позволя.

— Правилата са глупави. Мога да вкарам отряда и да го изведа оттам. Не е като да имаме друг избор — при тези думи в очите й припламнаха сърдити искри. — С подобна тактика може би нямаше да изгубим Стюарт и Кайл.

Едно мускулче върху лицето на Монроу потръпна, но той не отговори.

— Рискът е голям, хлапе — Конър обгърна раменете й с ръка. — Сигурна ли си, че ще успееш?

Тя кимна, ала Монроу поклати глава.

— Забранявам да го обсъждаме повече. В никакъв случай. Безопасността на Тъкача е най-важният приоритет на всеки отряд.

От устните на Адна се откъсна презрителен смях.

— Само допреди няколко секунди беше готов да рискуваш всичко. Изобщо не става дума за правилата, а за мен. Откажи се, Монроу. Знаеш, че това е единствената възможна стратегия.

Монроу я изгледа напрегнато.

— Моля те — понижи глас Адна. — Мога да го направя. Нека им помогна.

— Права е — обърна се Итън към Монроу. — Това е единственият начин, по който бихме могли да успеем. И дори така резултатът сигурно ще е катастрофален.

— Отрядът трябва да е съвсем малък — обади се Конър, без да сваля очи от Адна.

— Колко малък? — намръщи се Шей. — Имам предвид, освен тези, които сме тук?

— Ти няма да участваш — отсече Конър. — Ти си Потомъкът. Умреш ли, всички сме обречени.

Монроу шумно изпусна дъха си.

— Потомъкът няма да идва. Адна, разрешавам ти да отвориш врата близо до „Едем“, но не и вътре.

— Може и да не е достатъчно — възрази тя.

— Вътрешен портал в самия клуб би бил истинско самоубийство. Рискът да се провалим и така да застрашим както Тъкача, така и портала, е прекалено голям — каза той. — А и току-що научихме къде държат затворниците си, което означава, че ще трябва да действаш на сляпо. Няма да го допусна. Ще се появим на отсрещния тротоар или в някоя странична уличка. Ще нанесем удара си оттам — освобождаваме ги и се махаме.

— Кой ще отиде? — попита Шей; не изглеждаше никак доволен, ала гневът си бе отишъл от очите му.

— Само доброволци — отговори Монроу. — Това не е по нареждане на Стрелата. Лично е. Няма да се връщаме в Академията. Ще го направим един час преди зазоряване. Който ще идва, най-добре да си почине или да свърши, каквото му е необходимо, преди отново да се съберем.

Итън се прокашля.

— Аз ще дойда.

Недоверчив звук се откъсна от гърдите ми и той ме погледна със студена усмивка.

— Може и да не те харесвам, вълчице, но съжалявам, че замалко не убих брат ти. Онези копелета отнеха живота на моя брат. Искам поне да опитам да си отмъстя… както и да ги вбеся, като им измъкна затворниците изпод носа.

Монроу се понамръщи и Итън сви рамене.

— Сам го каза, Монроу — това е лично.

— Добре, Итън. И двамата отиваме.

— Само вие двамата? — зяпна го Шей. — Ще отидат само двама души?

— Не — усмихна се Монроу и погледна към мен. — Ще вземем и една алфа със себе си. Това би трябвало да е достатъчно, за да се промъкнем тайно и да освободим пленниците.

— Не и Кала! Те ще се опитат да я убият. Прекалено опасно е.

Подскочих, оголила зъби насреща му.

— Забрави ли коя съм? Не се нуждая от защитата ти!

Яростта ми се стопи в мига, в който срещнах очите му, пълни със страх… и обич.

— Знам — каза той.

— Кала ни е необходима, за да открием глутницата й — обясни Монроу. — Трябва да дойде с нас.

Раменете на Шей увиснаха, ала той кимна.

— И аз идвам — неочаквано се обади Конър. — Ако това ще е последната ни веселба, определено не искам да я пропусна.

— Решено — каза Монроу. — Сайлъс?

— Какво? — попита Книжникът, без да вдига глава от записките, в които бе потънал.

— Мога ли да разчитам, че няма да докладваш на Аника… поне не веднага?

Сайлъс отново започна да пише, но кимна утвърдително.

— Предлагам ви сделка — открийте как са разобличили Грант и аз няма да изтичам при Аника, за да й разкажа всичко. Докладът, който мога да подготвя сега, е твърде непълен.

— Благодаря ти — каза Монроу. — Е, Итън, да обсъдим подготовката. Айзък, ще дадеш ли нещо за хапване на момчето? Конър…

— Заемам се — Конър се запъти към вратата, поглеждайки през рамо към Адна, Шей и мен. — Да вървим, няма да мога да ги пренеса сам.

Потърсих с очи Ансел, ала той отново се взираше в ръцете си, треперейки конвулсивно. Май беше най-добре да го оставя сам. Исках да му помогна, но ако ми предстоеше битка, трябваше да се съсредоточа. Всеки път, когато го погледнех, стомахът ми се свиваше от съкрушения му вид и от образа, който изникваше в съзнанието ми — на окървавеното тяло на майка ми върху жертвеника. Преглътнах горчилката, надигнала се в гърлото ми, и се изправих, за да последвам Конър. Адна вече излизаше от кухнята.

— Какво да пренесеш? — Шей също стана.

— Оръжията — ухили се Конър и прекрачи прага.