Андреа Креймър
Вълче биле (19)

18

— Кала — прошепна Шей и нежно ме побутна по рамото.

Звукът ме изтръгна от сънища, населени с викове на болка и пъплещи сенки, които заплашваха да ме погълнат.

За миг не можах да си спомня къде съм. Чувах единствено топлия глас на Шей и долавях изкусителния повей на уханието му. Привдигнах се, жадувайки за близостта му. Учудване се изписа по лицето му, когато проследих с пръст линията на челюстта му.

— Помолиха ме да те събудя. Време е.

Сладостта на момента се изпари, сякаш ми бяха ударили шамар. Начаса си припомних къде се намирам и какво ми предстои. Примигах няколко пъти, за да прогоня съня, и рязко седнах в леглото, но веднага съжалих за това, тъй като Ансел се размърда. Той обаче не се събуди и продължи да стене в неспокойния си сън, който не го бе оставил на мира през цялата нощ. Почувствах се дори по-ужасно, когато си припомних безуспешния си опит да му помогна.

— Хайде — каза Шей. — Другите ни чакат долу.

И ние безшумно излязохме от стаята.

— Как е той? — попита Шей, когато заслизахме по стълбите.

— Опитах се да го превърна във вълк — при тези думи ме връхлетя такава болка, че трябваше да се подпра на перилата, за да не падна.

— Наистина ли? По лицето ти се досещам, че не се е получило.

Кимнах и той ме прегърна през раменете, а устните му докоснаха слепоочието ми.

— Хубаво е, че си опитала, Кал. Съжалявам, че не е станало.

— Аз също.

— Той ще се оправи ли?

— Не знам — отвърнах, хвърляйки поглед към тъмния коридор зад нас. — Изглежда… прекършен.

— Така е — Шей потрепери. — Мога да се преобразявам от съвсем скоро и въпреки това то е такава важна част от мен. Не мога да си представя какво би било да го изгубя.

Кимнах и го погледнах. Вярно ли бе това? Наистина ли връзката между Шей и вътрешния му вълк бе толкова силна? Или просто съчувстваше на Ансел?

— И аз би трябвало да дойда с вас — каза той.

— Не. Търсачите са прави. Ти си твърде важен, за да се изложиш на такъв риск.

Той свали ръка от раменете ми и бръкна в джобовете си.

— Все още смяташ, че не ме бива в сраженията.

— Знам, че не е така — възразих. — Неведнъж съм те виждала да се биеш. Ти си роден воин. Не там е проблемът.

— Мога да помогна — заяви той и ми хвърли кос поглед. — Убеден съм, че мога.

— Този път няма значение колко добре се биеш — поклатих глава. — Насреща си ще имаме призраци. Докато Кръстът не е у теб, не можеш да ги победиш.

— Нито пък вие — изръмжа той и изострените му кучешки зъби уловиха светлината.

— Знам.

Смазваща тежест легна върху гърдите ми като скала.

Самоубийствена мисия.

Рискувахме твърде много, а дори не бях сигурна, че останалите от глутницата са живи. Че Рен е жив. Ами ако вече ги бяхме загубили?

До ушите ми достигна шумът, който Търсачите вдигаха в празното преддверие. Когато стигнахме до последното стъпало, Шей ме улови за раменете и ме обърна към себе си. Преди да разбера какво става, устните му намериха моите. Притиснах се в него и отворих уста, приветствайки целувката му. Дланите му се плъзнаха по ръцете ми, пръстите му потънаха в кожата ми. Усещах страха му и се поколебах дали не трябва да се отдръпна — с всяка милувка той попиваше мъничко от моята тревога. Тялото ми затрепери, както от огъня, който лумна във вените ми, когато целувката на Шей стана по-настойчива, така и от внезапното осъзнаване, че ако нещо във Вейл се обърка, може би никога вече няма да усетя устните му върху своите.

Той пръв се откъсна от целувката и долепи чело до моето.

— Може би е по-добре да не отиваш. Ансел има нужда от теб. Нека Монроу заведе Търсачите. Те могат да осъществят мисията и без теб.

— Трябва да го направя — отвърнах и лекичко го отблъснах от себе си. — Единствено аз съм в състояние да убедя глутницата, че на Търсачите може да се има доверие.

— Ако ти се случи нещо…

— Ето ги — Адна се появи на стълбите и изцъка с език. — Никакви дълги сбогувания. Не чухте ли? Романтиката умря. Губим време.

— Съжалявам — казах и се откъснах от прегръдката на Шей — боях се, че ако остана до него дори още само един миг, ще се предам на страха, изоставяйки всяка надежда, че бих могла да спася глутницата си.

„Все още си тяхната алфа, Кал. Глутницата се нуждае от теб. Знаеш коя си.“

Вкопчена в тази мисъл, прекосих преддверието и видях, че Итън и Конър ме чакат.

Конър ми кимна:

— Айзък ще наглежда брат ти, докато ни няма.

— Както и аз — Шей се приближи зад мен.

— Благодаря — отвърнах.

Не смеех да го погледна — страхувах се от нов пристъп на страх, породен от себичното ми желание да бъда с него.

В какво се бях превърнала? Нима това, че се бях отдала на любовта си към Шей, ме бе направило слаба? Имах чувството, че не ми е останала никаква сила, нищо от онази, която вярвах, че съм. Желязна решителност, независимост — всички качества, които толкова ценях, като че ли ме бяха напуснали през последната седмица. Отчаяно се нуждаех отново да открия себе си. Да докажа на Ансел и на глутницата си, че не съм ги изоставила. Не го ли сторех, не бих могла да живея със себе си.

В този миг Монроу се появи откъм кухнята.

— Какво е положението?

— Всички са налице — отвърна Конър, втъквайки една кама в ботуша си.

Монроу кимна.

— Адна ще отвори портал в една задънена уличка до клуба на Ефрон. Ще се промъкнем през страничния вход и ще проникнем в затвора.

— Какво ще прави Адна, докато вие сте вътре? — попита Шей. — Сама ли ще я оставите при портала?

Монроу кимна.

— Ами ако я нападнат? — намръщи се Шей. — Нека ида с нея. Ще стоя при портала, просто за да сме сигурни.

— Абсолютно не. Ти няма да участваш в битката при никакви обстоятелства — лицето на Монроу се обтегна, но той се усмихна решително на дъщеря си. — А дори да нападнат портала, тя знае как да се защити.

Адна се сепна, очите й се разшириха.

— Благодаря ти.

— Май ще се разплача — каза Конър и зарови лице в рамото на Итън.

— Я се разкарай — изръмжа Итън и намести арбалета си. — Нищо чудно до час всички да сме мъртви. Може би дори по-скоро.

— Още една причина да се възползваме от всеки миг — Конър се престори, че бърше очите си.

— Адна, може ли да поговорим насаме за момент? — попита Монроу.

— Забрави — поклати глава тя. — Да не мислиш, че ще те оставя да ми държиш някоя сълзлива бащинска реч, само защото можело да умрем. Просто ме остави да си върша работата.

— Нямах това… — започна Монроу, ала Адна вече му беше обърнала гръб.

Той я погледа как сваля камите от кръста си, а после повика Конър, като му даде знак с глава да се отдалечи от малката ни групичка:

— Конър, трябва да обсъдим нещо.

Конър смръщи чело, но го последва в един тъмен ъгъл на помещението.

— А, да — ухили се Итън. — Май ще има дърпане на уши.

Адна хвърли поглед към Шей.

— Нали няма да скочиш през портала в мига, в който го отворя? Обмислям дали да не те накарам да се закълнеш.

— Не си го и помисляй — обади се и Итън. — Вече го обсъждахме. Няма да рискувам живота си, ако не съм сигурен, че ти си в безопасност тук. Всъщност, защо не вземеш да си легнеш?

— След като тръгнете, ще се кача при Ансел — увери го Шей, но в гласа му се долавяше далечно ръмжене. — Нямам намерение да се преструвам, че нищо не се случва.

— Както решиш — сви рамене Итън. — Ако бях на твое място, аз бих си отспал.

— Очевидно Шей е истински джентълмен, за разлика от теб — каза Адна и като обви ръце около врата му, го целуна по бузата. — Благодаря ти за загрижеността, Шей, но всичко ще бъде наред.

Внезапно аз бях тази, на която й идеше да заръмжи.

— Дяволски си права, че не съм никакъв джентълмен — подхвърли Итън. — Ако беше прегърнала мен по този начин, определено нямаше да те оставя да се измъкнеш само с една целувка.

Шей се изчерви и намръщено разтърка врата си, а Адна се изкиска на реакцията му.

Погледът ми се спря върху Монроу и Конър. Не можех да чуя за какво говорят, но и двамата бяха твърде оживени. Устните на Монроу се движеха бързо, а ръцете му стискаха нещо. Пликове? Конър крачеше напред-назад, като клатеше глава и час по час прокарваше пръсти през косата си. Какво ли се случваше между тях?

Най-сетне Монроу сграбчи Конър за раменете и тикна листовете хартия в гърдите му. Видях как раменете на по-младия мъж се отпуснаха, сякаш се предаваше с въздишка. Той взе пликовете от Монроу и ги пъхна в джоба на якето си. Монроу го стисна благодарно за рамото, преди да се насочи към нас, а аз побързах да извърна очи, объркана от онова, което бях видяла.

— Почти е готова — каза Итън, когато Монроу се приближи.

Обърнах се и открих, че Адна бе потънала в екстаза на тъкането. Въпреки че и преди я бях виждала да отваря портали, и този път не можех да не се удивя на искрящите плетеници от светлина, които се вихреха пред нея.

Изведнъж се сепнах, усетила нечие присъствие. Конър бе застанал до мен и безмълвно наблюдаваше как Адна тъче. По лицето му нямаше и помен от веселие, то беше бледо и изопнато от напрежение. Хвърлих поглед към Монроу и отново се почудих какво ли се бе разиграло между двамата.

В този миг образите от другата страна на блещукащия портал се изясниха и кръвта забуча в ушите ми. Видях тъмна уличка със снежни преспи от двете страни, а в далечината една улична лампа хвърляше мътна светлина върху затворените магазини на Вейл.

У дома.