Андреа Креймър
Вълче биле (11)

10

Зъбите ми се впиха във врата му и прегризаха трахеята. Гореща течност с металически вкус изпълни устата ми и се стече в гърлото ми. Пулсът му се забави. Дълга, ужасяваща пауза следваше всеки удар на сърцето му. Очите му срещнаха моите, устните му се извиха в усмивка и гласът му отекна в ума ми:

—_Добре дошла, Кала._

Отскочих назад и възвърнах човешката си форма. Сковаваше ме студ, усещах, че ми се повдига. Мъртвият Стюарт продължаваше да се усмихва, въпреки разкъсаното си гърло. Нещо ме докосна едва-едва по рамото. Обърнах се рязко и видях жена, чието лице бе озарено от същата усмивка, като тази на убития — дружелюбна, сърдечна, приветлива. Тъмнокестенява коса се спускаше на вълни по гърба й, оловносиви очи, осеяни със сребърни пръски, се взираха в мен, грейнали от радост. Устните й се разтвориха.

— Кала — промълви тя името ми, сякаш изричаше молитва, страстна и изпълнена с надежда.

После сведе тъмни очи надолу и когато проследих погледа им, видях, че в обятията й почива дете. Умиротвореното от съня личице ме накара да направя крачка напред. Приведох се над него и в този миг детето отвори очи. Нощно небе, изпъстрено с проблясващи звезди. Досущ като очите на майка му.

Рен.

Той се взря в мен. От гърдите му бликна ликуващ смях и той плесна от радост, че ме вижда. Мека топлина се разля по тялото ми и сгря сърцето ми. Вдигнах очи към Корин Ларош и усмивката ми угасна. Над нея бе надвиснала сянка, буреносни облаци се скупчваха над главата й, вещаейки разрушение. Отворих уста да извикам, да я предупредя, ала не се чу нито звук. Прозрачни мастиленочерни ивици плъзнаха по шията и раменете й и като пипалата на увивно растение се усукаха около ръцете й. Тя закрещя и изпусна детето от прегръдките си. То проплака уплашено. Хвърлих се, за да го уловя, ала нечии мускулести ръце го сграбчиха преди мен. Корин пищеше, докато призракът изпиваше живота й, черните пипала потъваха все по-дълбоко в плътта й, туптейки в ритъма на мъчителните й конвулсии.

Свлякох се на колене, повалена от ужас. Ехиден смях ме накара да откъсна очи от агонизиращата жена. Емил Ларош се взираше гневно в нея, а бледосините му очи бяха пълни с презрение. Погледът му падна върху ридаещото дете в ръцете му. Раменете му потръпнаха и той поклати глава; мръснорусата му коса се люшна напред и в сянката, която тя хвърли, заостреното му лице заприлича на сатанинска маска. Рен изпищя и устните на Емил се присвиха от отвращение. Той стисна детето още по-здраво и хвърляйки един последен, изпълнен с неприязън поглед към гърчещата се в агония Корин, си тръгна. Ужасените вопли на Рен се сливаха с нечовешките писъци на майка му и образуваха потресаващ хор, който отекваше в ушите ми.

Не можех нито да помръдна, нито да откъсна очи от предсмъртните мъки на Корин. Някаква фигура се изправи зад мен и когато се обърнах, видях Рен да се взира във впримчената от призрака жена. Вече не беше дете, а млад мъж — онзи, за когото трябваше да се омъжа. Наситеносивите му очи, които някога блещукаха като далечна галактика, сега бяха пусти и безизразни. Пропита от пот, тъмната му коса лепнеше върху челото и шията му. Мозайка от лилави, жълти и зелени синини покриваше тялото му. Кървавочервени бразди и белези от изгорено рисуваха гротескна плетеница по ръцете и гърба му. Очите му бавно се плъзнаха по майка му и той се намръщи, сякаш в ужасяващата сцена пред очите му нямаше смисъл. После поклати глава и въздъхна.

— Господи, Рен!

Посегнах към него, но ръката ми мина през тялото му сякаш беше безплътно.

Той продължаваше да се взира в пищящата жена. Не обърна поглед към мен, ала устните му помръднаха едва-едва.

— Къде си, Лили?

Китката му трепна. Нещо улови светлината и хвърли синкави отблясъци — пръстенът ми, надянат на върха на пръста му, се поклащаше като махало, отброяващо времето, с което той не разполагаше.

Дълбоки резки зейнаха върху раменете му и кръвта, рукнала от тях, обля тялото му като алена река. Червени струи като ивици плат се обвиха около ръцете, китките, пръстите му. Той рухна на колене, превил глава. Корин и аз изпищяхме в един глас.

Отворих очи, борейки се за въздух. Кошмарът витаеше в крайчетата на съзнанието ми. Писъците се бяха превърнали в пронизителен вой, който отекваше в ушите ми. С мъка възпрях тялото си да не се замята в леглото и се опитах да успокоя пулса си. Постепенно тягостна скръб измести страха, който ме бе измъкнал от лапите на съня.

Сърцето ми започна да бие нормално, светът се завърна. Бях се събудила заради кошмара, но бях все така уморена — надали бях спала повече от час. В просъница пръстите ми се сключиха около халката, която Рен ми беше подарил в нощта на нашия съюз. Дори и в тъмната стая тя проблясваше, улавяйки бледата звездна светлина, която се процеждаше през стъкления таван. Обърнах се на една страна и затворих очи, ала в мига, в който го сторих, образът на Рен — целият облян в кръв — отново изникна пред мен. Явно нямаше да спя — поне за известно време.

Излязох от стаята, без никаква представа къде отивам. Водеше ме единствено мисълта, че ако се разходя из коридорите на Академията може би ще успея да пропъдя ужаса, с който ме бе изпълнил кошмарът. Погледнах към вратата на съседната стая. Част от мен искаше да отиде при Шей, да му се извини и да потърси утеха в прегръдките му, ала все още бях прекалено объркана, както от това място, така и от битката с Емил. Онова, което се бе разиграло в планината, ме бе разтърсило до дън душа и бе посяло съмнения в мен. Не беше само смъртта на Лидия, но и решенията, които бях взела. Не бях убила Саша. Не бях поискала да я убия. Можех ли тогава да съм полезна на Търсачите в битка?

Докато вървях, въртях халката около пръста си, спомняйки си как бе проблясвала в съня ми. Какво означаваше това, че бях приела този символ на обичта на Рен и все пак го бях изоставила пред олтара? Дали това ме превръщаше в изменница или просто в страхливка?

Мрачните ми мисли бяха прекъснати, когато носът ми изведнъж потръпна. Позната, изкусителна миризма ме помами да се спусна по стълбите. Отново си поех дълбоко дъх, оставяйки плътното, наситено ухание да ме води. Много скоро се озовах в просторна стая, пълна с маси. Няколко лампи хвърляха мека светлина наоколо.

Бързо открих източника на съблазнителната миризма — няколко стъклени преси за кафе почиваха върху една от масите. Търсачите бяха насядали около димящи чаши и отпиваха, докато си приказваха тихичко. Монроу тъкмо допълваше чашата на Тес. Тя вече не плачеше, но лицето й бе изопнато от мъка. С тях беше и Адна, в чийто скут лежеше китара. Конър, който изглеждаше доста посърнал, също бе тук, а до Монроу, както видях с изненада, седеше Сайлъс.

По настроението в стаята ясно личеше, че Търсачите се бяха събрали, за да оплачат своите мъртви. Колкото и силно да ме изкушаваше уханието на кафе, не ми се искаше да ги прекъсвам. Тъкмо се обръщах, за да си тръгна, когато чух името си.

Погледнах през рамо и видях, че Монроу ми прави знак да отида при тях. Приближих се колебливо до масата.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита ме той.

— Не — отвърнах, обзета от неудобство, тъй като всички ме гледаха. — Сънят ми беше неспокоен и усетих миризмата на кафе.

— От горния етаж? — попита Конър.

Кимнах, пристъпвайки от крак на крак.

— Страшен номер!

Той се усмихна и като извади плоска бутилка от джоба си, изсипа съдържанието й в чашата си с кафе. Уиски, ако се съдеше по острия торфен дъх, който се разнесе от кехлибарената течност.

— Не исках да ви преча — казах.

— Не ни пречиш — Тес ми даде знак да седна, напълни една чаша с кафе и я сложи пред празния стол до себе си. — Присъедини се към нас.

— Просто си разказваме истории — обади се Адна, подръпвайки разсеяно струните на китарата. — За Лидия и Грант.

— И ти може да се включиш, ако искаш — каза Монроу. Така почитаме мъртвите и те остават с нас.

— Да се включа? — сбърчих чело, но все пак се настаних до Тес и обвих пръсти около топлата чаша.

— Виждала си Грант повече, отколкото ние — Сайлъс вдигна поглед от тетрадката пред себе си. — Не може да нямаш някоя история, която да споделиш с нас.

Замислих се за господин Селби. Какво можех да кажа? Той беше добър учител, но да изтърся нещо от рода на „Велики идеи беше любимият ми предмет“ ми се струваше глупаво.

— Съжалявам — отвърнах тихичко. — Май нямам какво да разкажа.

— Няма проблем — рече Конър, отпивайки от подсиленото си кафе. — И без това не съм в състояние да понеса нито една сърцераздирателна история повече.

— Не се дръж като говедо — обади се Сайлъс, който отново пишеше нещо в тетрадката си. — Прояви малко уважение.

— Лидия беше роден боец — възрази Конър. — Щеше да ни помисли за глупаци, задето седим тук, увесили носове заради нея.

— Конър — скастри го Монроу и хвърли поглед към Тес, ала тя поклати глава и се усмихна.

— Конър е прав. Предполагам, че страшно би се разочаровала да ни види в подобно състояние.

— Никога не би могла да я разочароваш — Адна се протегна и я докосна по бузата.

Очите на Тес овлажняха, но тя продължи да се усмихва.

Адна също се усмихна, ала на нещо друго.

— Хей, сънливецо, да си чувал за гребен?

Обърнах се и видях как Шей побърза да прокара пръсти през бъркотията от меки къдрици на главата си, макар и без особен ефект. Беше надянал дънки и тениска, но иначе по всичко личеше, че току-що бе станал от леглото.

— Съжалявам — каза той. — Сънувах лоши сънища и не можах да заспя отново. А после ми замириса на кафе…

— Като две капки вода — подметна Конър.

Хвърлих поглед към Шей, чудейки се дали все още е ядосан. Той се настани на стола между мен и Адна и когато ми се усмихна смутено, разбрах, че съжалява, задето се бяхме скарали. Също като мен. Приведох се към него и го целунах по бузата.

— Аз също не можах да спя.

Той ме прегърна през раменете.

Сайлъс не сваляше очи от нас.

— Какво? — попитах, тъй като изпитателният му поглед изобщо не ми се нравеше.

— Претеглях две противоположни теории за Потомъка — каза той. — Не мога да преценя дали това, че си го превърнала в Страж, е увеличило способностите му или ги е отслабило.

— Какви способности? — поиска да узнае Шей.

— Вродените умения, които си наследил.

— Които съм наследил? — намръщи се Шей. — Имаш предвид всичко онова с рицарите и демоните, за което говорихте преди?

— Имам предвид баща ти, разбира се — Сайлъс наклони глава на една страна и го изгледа с присвити очи, преди да започне да дращи яростно в тетрадката си.

Аз се изпънах в стола си.

— Да не би да си водиш бележки за него?

— Разбира се — отвърна Сайлъс, без да вдига глава.

— Престани! — сопнах се и избих химикалката от ръката му.

Сайлъс ме зяпна.

— Знаеш ли — ухили се Конър насреща ми, — мисля, че те обичам.

— Просто записвах наблюденията си — каза Сайлъс и вдигна химикалката. — Такава възможност се удава веднъж в живота.

— Аз не съм възможност — разгорещено заяви Шей. — Аз съм човек.

— Ти си Потомъкът — поправи го Сайлъс. — Жизненоважно е да знаем точно какъв потенциал притежаваш, преди да предприемем следващия си ход. Аника ми възложи да преценя способността ти да изпълниш необходимите задачи.

Монроу въздъхна.

— Съмнявам се, че е имала предвид да си водиш записки за всяко негово действие, Сайлъс.

— Аха — Конър допи кафето си и отново си напълни чашата. — Защо винаги се държиш толкова налудничаво?

— По-добре, отколкото да съм слабоумен дръвник като теб — Сайлъс си седна и го погледна свирепо.

— Все още не разбирам какво искаш да кажеш с това за наследството — каза Шей, докато си сипваше кафе. — Дори не си спомням баща си. Умря, когато бях само на три години.

Сайлъс го погледна, сбърчил вежди.

— През последните шестнайсет години Боск Мар ме мъкнеше къде ли не по света — продължи Шей. — По-рано днес го нарекохте Предвестника, значи не може да ми е вуйчо. Защо баща ми да е толкова важен?

В стаята като че ли внезапно стана по-студено и дори Сайлъс пребледня, когато Шей спомена Боск Мар.

— Така е, наистина не ти е вуйчо — потвърди Монроу. — Ала баща ти беше Пазител.

Кръвта се оттече от лицето на Шей.

— Благодаря, че ми го напомнихте.

— Това е без значение, Шей — каза Монроу. — Важно е само, че ти си Потомъкът.

— Да не искате да ми кажете, че не съм човек?

Чашата в ръката на Шей затрепери и той ме погледна умолително.

— Разбира се, че си човек… или поне беше, преди да те превърна в един от нас — побързах да го успокоя аз и изгледах сърдито Монроу. — Да не мислите, че не мога да различа един от нас от обикновените хора? Шей не е Пазител.

— И откога си толкова сведуща в познанието за Потомъка? — кипна Сайлъс.

— По-полека, Сайлъс — тихичко се обади Монроу. — Пазителите със сигурност са искали Шей да не знае истината за това кой е — при тези думи той ме погледна. — И несъмнено са я скрили от Стражите. Освен това, Кала, важно е да разбереш, че самите Пазители са хора. Също като нас.

Усетих, че не мога да дишам, ужас плъзна по тялото ми като змия.

— Значи са лъгали — каза Шей. — Не са мистичните, древни създания, за които се представят.

— Лъжите са едно от нещата, които най-добре им се удават — подхвърли Тес.

— Но как е възможно да са хора? — с мъка успях да изрека най-сетне. — Та те не миришат като хора. Нито пък вие, като стана дума. Ами силата им?

— Онова, което усещаш, е употребата на магия, Кала. Далечният повей на нейното могъщество. Търсачите и Пазителите черпят своята мощ от нещо извън самите тях, но въпреки това си оставаме хора. Някога между човеците и земята съществувала много по-здрава връзка. Онези, при които тя била най-силна и които притежавали способността да използват магията на елементите, били на особена почит. Лечители, мъдреци.

— Но как е възможно да са хора! — възразих аз. — Та те са безсмъртни!

— Не, не са — каза Монроу. — Ала начинът, по който използват силата, ви кара да вярвате, че са. Начин, до който ние отказваме да прибегнем, както отбеляза и Тес.

— Какво искате да кажете? — попита Шей.

— Уважение към земята, естествената сила, присъща на сътворението и неговия кръговрат — отвърна Конър с насмешлива усмивка.

— Търсачите вярват, че тленността е нещо хубаво, което не бива да се опитваме да избегнем — заобяснява Сайлъс, без да му обръща внимание. — Ние остаряваме и умираме. Смъртта е част от естествения кръговрат. Пазителите използват силата си, за да се сдобият с противоестествено дълъг живот. Контактите с Отвъдното ги променят и въпреки това те започват живота си като хора и същността им си остава такава. Същото важи и за Стражите. Ето защо толкова рядко се създават нови глутници. От Стражите се изисква да отгледат потомство само когато Пазителите сметнат за необходимо. Нашите летописи показват, че допреди две поколения не са се раждали нови вълци, свързани с Халдис. Тогава Пазителите изведнъж започнали да проявяват интерес към създаването на по-силни семейни връзки между Стражите.

Шей ме погледна. Лицето му пак беше придобило ужасено изражение и аз кимнах в знак на потвърждение.

— Но нали Пазителите имат деца! — възрази той. — Имам предвид, че в училище имаше деца на Пазители. А Лоуган трябваше да поеме глутницата ви.

Сайлъс се подсмихна ехидно.

— Пазителите са изключително тщеславни и ревниво бранят властта си. Ако броят им стане прекалено голям, това неминуемо би довело до разцепление в редиците им, риск, който те не могат да си позволят. Само на най-могъщите измежду тях е разрешено да създадат потомство. Някои от тях живеят във Вейл, както и сами знаете. Останалите са разпръснати по света, съсредоточени близо до източниците на могъщество. Ние, от своя страна, имаме аванпостове близо до тях, за да следим действията им. Ала числеността им, макар и голяма, все още не може да се мери с тази на хората. Ето защо Пазителите използват обикновени хора като пионки в своята игра. Политика, икономика, навсякъде.

— Но как са успели да вземат надмощие?

Умът ми изнемогваше под пороя от информация. Лъжи, всичко е било лъжи.

— Точно така — добави Шей. — Разбирам, че благодарение на силата си те са почти безсмъртни, но в началото не сте ли били равни по брой?

— Горе-долу — смръщи се Сайлъс, който май беше недоволен, че не бяхме занемели от изумление пред ерудицията му.

— Именно тук идва моментът, когато успяват да вземат превес — Конър се облегна в стола си, а раменете му увиснаха.

— Не разбирам — каза Шей.

— Може би ще е най-добре да започнем с това кой всъщност е Шей и да оставим парченцата от мозайката на историята да си дойдат по местата — рече Монроу.

— Ама… — понечи да каже Сайлъс.

— Да не го усложняваме ненужно. Започни с потеклото му.

— Добре — въздъхна Сайлъс. — Потомъкът произхожда от първия Пазител, Ейра и е син на изменника. Именно така Търсачите успяват да го разпознаят. По това и по белега.

— Изменника?

Шей придоби още по-объркано изражение. Самата аз също не разбирах нищо. Никой от Търсачите обаче не беше изненадан — явно отдавна знаеха всичко това.

— Да, да — нетърпеливо потропа с пръсти Сайлъс. — Предзнаменованието за Потомъка гласи, че един Пазител, водещ потеклото си от самата Ейра, ще изостави своите събратя, за да се обърне против тях и неговият наследник ще стане причина за падението им. Детето на този Пазител е Потомъкът.

Когато видя, че Шей продължава да се мръщи насреща му, той прелисти страниците на тетрадката си и я вдигна пред лицето му.

— Пише го ето тук.

— Това е на латински.

— Ти не разбираш ли латински? — не повярва на ушите си Книжникът.

— Не и без речник — сопна се Шей.

— Сайлъс, повечето от нас не се справят с латинския така добре, както ти — скастри го Монроу.

— Може ли да продължим по същество — обади се Конър, който бе уловил глава в ръцете си.

— Почакайте — намесих се, като му се усмихнах извинително. — Казвам ви, даже ако Пазителите са просто хора, подсилени от магия, у Шей нямаше нищо такова. Не долових и най-слаб полъх от тяхната миризма. Познавам Пазителите, но никога не разпознах Шей като един от тях.

— Знам — отвърна Монроу. — Това е защото майката на Шей беше простосмъртна.

— Баща му изменил на Пазителите от любов — обади се Адна.

— Защо? — Шей все още изглеждаше напълно слисан. — Защо е напуснал Пазителите?

— О, стига, Адна, това е такова клише! — каза Сайлъс.

Адна го изгледа свирепо и той невъзмутимо отвърна на погледа й.

— Клише е, защото любовта наистина има значение — рязко рече Тес, а очите й се замъглиха. — Тя е едно от малкото неща на света, които карат хората да рискуват.

Двамата с Шей се спогледахме и аз усетих, че се изчервявам.

— Все едно — в гласа на Сайлъс се долавяше досада. — Тръгнал си, защото, тласкани от жаждата си за власт, Пазителите не позволявали обвързване с обикновени хора. Тристан и Сара избягали и опитали да се скрият. А после… е, всичките знаете за птичките и пчеличките… и бебетата.

При тези думи той посочи Шей.

— Как сте ги намерили? — попитах. — Ако Тристан се е криел, как изобщо сте научили, че изменникът от пророчеството съществува?

— Не ни се наложи да го търсим — обясни Монроу. — Той сам ни откри.

Очите на Шей се разшириха.

— Така ли?

— Да. Търсеше закрила за жена си и детето си. Знаеше кой е, знаеше и че няма да му откажем. За съжаление, това се оказа недостатъчно.

— Пазителите ги намерили? — досетих се.

Монроу кимна.

— На островите Аран^[1]. Мислехме, че сме успели да ги откъснем от света, пазехме мястото в пълна тайна и въпреки това се провалихме. Семейството беше отвлечено, Тристан и Сара — убити, а Шей бе поставен под зорката охрана на Боск Мар. Досега.

Шей се взираше пред себе си с празен поглед; ръцете му продължаваха да треперят.

— И все пак не разбирам защо не е Пазител — казах. — Никакво значение ли няма кой е баща му?

— Има значение за пророчеството — отговори Сайлъс. — Но що се отнася до същността му, до това кой е той, важна е единствено майка му. Винаги е било така.

— Ъ? — сбърчих вежди аз.

Тес се усмихна.

— Защото силата на сътворението почива в жените.

— Фукай се колкото си искаш, Тес. Аз поне ще запазя стройната си фигура — подхвърли Конър и поглади плоския си корем.

— Ако оставим войната между половете настрана — продължи Сайлъс. — Тес има право. Природата на майката винаги взема надмощие и предопределя природата на детето. Ето защо си го възприела като човек — във всички отношения той е точно това. Единственият белег за смесения му произход е знакът.

— Какво искате да кажете с това, че природата на майката винаги надделява? — попитах. — Да не би да се е случвало и преди?

— С Пазителите — не — отвърна Сайлъс. — Създаването на потомство извън собствените им редици е табу за тях и никой освен Тристан не се е осмелявал да го престъпи. Знаем колко е важна същността на майката благодарение на Опустошението.

— Но това е било просто една война — възразих, недоумявайки какво общо би могла да има тя с раждането на деца.

— Съюзи се сключват по много причини — тихо каза Монроу и извърна невиждащ поглед от нас.

Сайлъс кимна.

— В годините преди бунта на Стражите, между Търсачи и вълци се създали изключително здрави връзки и то в най-различни отношения. От летописите знаем, че децата, родени от обвързването на Търсач и Страж винаги наследявали същността на майката. Ако бащата бил Страж, детето ставало Търсач, а ако бащата бил един от нас, детето си оставало вълк.

Очите ми се разшириха.

— Търсачи и Стражи са създавали деца?

— Много, много отдавна — отговори Монроу, без да ни поглежда, стиснал здраво зъби. — Пазителите направиха всичко по силите си, за да заличат тяхното потомство от лицето на земята и завинаги да разкъсат връзките между нас и Стражите.

Ръцете ми трепереха.

— Но жените от моята раса не могат просто да имат деца…

Не довърших, усетила как по шията ми плъзва червенина.

Не бях възнамерявала да кажа това. Думите бяха изскочили от само себе си. Толкова много тайни за живота ми бяха излезли наяве, ала това бе нещо, което предпочитах да запазя скрито.

Казаното от мен явно извади Шей от мислите му, зареяли се кой знае къде, и той ме изгледа остро:

— Какво?

Аз се взирах в масата.

„Не. Не. Не искам да говоря за това.“

Беше прекалено лично. И прекалено ужасно.

Монроу се прокашля.

— Един от начините, чрез който Пазителите упражняват контрол над глутниците, е като регулират връзките и създаването на деца сред Стражите. Започнали да го правят веднага след Опустошението. Използват силите си, за да спират и пускат репродуктивния цикъл на женските вълци, така че да могат да забременяват само когато техните господари изберат подходящия партньор и подходящия момент.

— Мили Боже! — прошепна Шей.

Трудно ми беше да дишам.

„Какво ли ще си помисли за мен сега?“

— Вината не е твоя, миличка — прегърна ме Тес. Вдъхнах успокояващото й ухание, ябълков цвят и мед, и лекичко се облегнах на нея, благодарна за неизменната й подкрепа. — Ама че кучи синове.

— Именно Опустошението поставя началото на тази практика — преди въстанието Пазителите не обръщали особено внимание на тези неща — обади се Сайлъс.

— Майка ти беше простосмъртна жена, Шей — Монроу ми хвърли мимолетен, изпълнен със съчувствие поглед. — От нея си наследил човешката си природа, която Кала е усетила.

— Значи това, че баща ми изменил на Пазителите, предвещава, че аз съм Потомъкът? — попита Шей.

Побързах да се намеся, доволна, че говорим за друго и твърдо решена да се отдалечим колкото се може повече от предишната тема:

— Както и белегът. Само че той не може да го види — при тези думи махнах към Шей. — Когато му казах за татуировката, той и представа си нямаше за нея.

— Върху знака лежи защита, която го крие — обясни Сайлъс. — Той не е нито белег по рождение, нито татуировка, а мистичен символ.

— Значи хората не са в състояние да го видят? — попитах.

Сайлъс извъртя очи към тавана и махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха.

— Приложена е много по-изкусна магия. Пазителите страшно ги бива в почти незабележимото манипулиране. За тях то е като изкуство. Татуировката внушава на онзи, който я види, да не й обръща внимание. Самите ние използваме подобен метод, за да попречим на хората да се натъкнат на Академията. Те просто поглеждат на другата страна и престават да мислят за нея. Така че на никого да не му хрумне да се доближи до Шей и да го попита къде си я е направил.

Той погледна към Шей и в очите му се появи горчиво одобрение.

— Ако някой я види, просто ще си помисли, че си забравил да си измиеш врата както трябва след някой ръгби мач или нещо такова. Малко кал, нищо повече.

— Но нали аз я виждам — възразих.

— Ти не си човек. Ти си…

— Извращение — прекъснах го и оголих зъби насреща му. — Знам. Как бих могла да го забравя.

Сайлъс побърза да дръпне стола си назад. Шей се намръщи и предпазливо докосна тила си.

— Страхотно. Значи аз съм Избраникът, но очевидно ми липсват елементарни умения за поддържане на лична хигиена.

Крайно изненадваща усмивка огря лицето на Сайлъс.

— Точно така!

Адна се изсмя и метна драматичен поглед към Шей.

— Помогнете ми, Оби-Уан, вие сте единствената ми надежда… но може ли първо да се изкъпете? — И тя изпърха с мигли насреща му. — На драго сърце ще ви помогна да си измиете гърба.

Бледото лице на Шей почервеня като домат. Хвърлих укорителен поглед на Адна, но тя се бе обърнала към Конър, който преспокойно си доля уиски в кафето.

Все така ухилен, Сайлъс се приведе в стола си, взирайки се изпитателно в Шей.

— Ала сега, когато гаджето ти те превърна във вълк, би трябвало да можеш да я видиш. Магията не действа на Стражите.

— Не съм му гадже — сопнах се и потръпнах, когато Шей се изчерви още по-силно. Търсачите изненадано се взряха в мен. — Така де, наистина не съм — довърших неловко.

Чувствах се хладна и хлъзгава като мрамор и изобщо не бях в състояние да погледна Шей. И все пак бях казала истината. Обичах го, но не знаех какво сме един за друг. Всичко в живота ни непрекъснато се променяше и не можех да намеря стабилна основа, на която да стъпя.

Шей улови главата си в ръце.

— Мислех, че ще ми бъде по-лесно, ако науча истината, но изобщо не е така. Не мога да повярвам, че единственият близък, когото съм познавал някога, е изчадие на Отвъдното.

— Не просто какво да е изчадие на Отвъдното. Той е по-могъщ от всеки друг враг, против когото някога сме се изправяли, а ти си ключът към запазването на властта му — каза Монроу. — Предвестникът не би могъл да повери защитата ти единствено на своите слуги. Както виждаш, те се провалиха и съм сигурен, че някой е платил жестока цена за твоето бягство.

Думите „жестока цена“ ме накараха да се разтреперя неконтролируемо.

„Какво ли става с глутницата ми?“

— Случвало се е и преди, нали? — попита Шей. — Четохме за последния път, когато Стражите опитали да се разбунтуват.

— Имаш предвид Опустошението? — отвърна Сайлъс. — Това е величав момент в нашата история. Никога не сме били по-близо до победата. Ала всичко завърши трагично.

— Не — изпънах рамене аз и погледнах към Монроу — той разполагаше с отговор на въпросите, които ме изгаряха. — Това не е най-скорошното въстание.

Монроу се дръпна.

— Не.

— Престани, Лили — Адна ме измери с обвиняващ поглед. — Това не те засяга.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така? — изръмжах.

— Не и докато реагираш по този начин. Радвам се да видя и нещо човешко у теб. Цялото това желязно вълче самообладание ми действа изнервящо.

Погледнах я изумено.

„Познавам това момиче по-малко от ден, а ето че за нея съм като отворена книга. Как е възможно?“

— Адна е права — Конър се приведе към мен и усетих дъх на уиски. — Да не зачекваме тази тема.

— Не! Искам да знам какво се е случило в глутницата на Бейн. Как е умряла Корин Ларош?

— Казах да престанеш — Конър стовари юмрук по масата.

— Я по-полека! — изръмжа Шей насреща му.

— Монроу? — промълви Тес, поглеждайки неспокойно към Конър.

— Всичко е наред — тихичко отвърна Монроу. — Имат право да знаят.

Конър поклати глава и изсипа остатъка от съдържанието на шишето в кафето си.

— Явно не сме приключили със сърцераздирателните истории за тази вечер.