Андреа Креймър
Вълче биле (23)

22

Рен ме прикова към студената стоманена стена и разтвори бедрата ми с крак.

Шокът изцеди и последната капчица сила от тялото ми. Не бях в състояние дори да се преобразя.

„Това не може да се случва.“

— Господи, Рен! Недей — прошепнах с усилие, неспособна да откъсна очи от него.

Вече не разпознавах момчето пред себе си, в чийто поглед бушуваха тъга и лудост и го караха да ме нарани. Връхлетя ме ужас, какъвто не бях изпитвала дотогава. Не исках да повярвам, че е възможна подобна промяна, ала пръстите му се впиваха в китките ми с такава сила, че едва не изкрещях. Усетих вкус на кръв в устата си — зъбите му бяха разранили устните ми.

„Нима Рен се е покорил на Пазителите?“

Цялата треперех, гадеше ми се до болка. Не се бях свлякла на земята само защото той все още ме притискаше към стената. Безумието в очите му ме ужасяваше и красноречиво говореше, че всеки негов избор бе мотивиран от болка и тъга.

— Не е нужно да правиш нищо, Рение — долетя друг глас откъм прага, тих, ала твърд. — Пусни я.

Рен вече бе оголил зъби, когато Монроу бавно пристъпи към нас, свел мечове към земята.

— Имаш избор — продължи той все така ниско. — Избягай от тук, махни се от всичко това. Можеш да дойдеш с нас.

— С вас? С Търсачите? — изплю се Рен.

— Не сме онова, за което ни мислиш. Дойдохме заради теб. Кала е тук, за да ти помогне. Също като мен.

Хвърлих умолителен поглед към Рен, докато се мъчех да се отскубна от болезнено здравата му хватка.

— Моля те, Рен. Това е самата истина. Ела с нас!

— Лъжите ви ми отнеха всичко — Рен бе приковал поглед в Монроу. — Ще те убия, преди да повярвам и дума от онова, което казваш.

Очите му се спряха за миг върху мен и лицето му се разкриви от ярост и тъга така силни, че ме побиха тръпки.

— Надявам се да не се стигне дотам — отвърна Монроу. — Не съм ти враг, но не мога да те принудя да направиш правилния избор. Не е нужно това да е краят, но ако не искаш да дойдеш с нас, поне пусни момичето. Не прави положението още по-лошо.

— Какво би могло да бъде по-лошо от това да приеме протегнатата ръка на едно чудовище? — разнесе се глас и някой излезе от сенките на прага.

Сърцето ми едва не изскочи, когато разпознах Емил Ларош — за разлика от високия си, строен син, той бе широкоплещест и набит, с мускулесто, космато тяло. Алфата на Бейн прикова поглед в мен. Макар самият той да бе в човешка форма, до него имаше трима вълци — Дакс, Фей и Козет. Сърцето ми замалко да се пръсне, когато те заръмжаха, впили очи в мен. В пълните им с омраза погледи безпогрешно прочетох мисълта, която отекваше в съзнанието им.

Предателка.

Не исках да приема очевидната истина, която прозираше зад оголените им зъби, настръхналата козина и пълните с ненавист погледи, които те не сваляха от мен.

„Избор. Предложили са им избор. Също като на Сабин.“

Трима от моята глутница се бяха обърнали срещу мен. Сега те бяха част от глутницата на Емил. Избрали бяха Пазителите пред своите приятели.

„Защо?“

Очите ми отново потърсиха Рен. Пръстите му продължаваха да ме стискат с всичка сила. На него също му бяха предложили избор. Стомахът ми се сви мъчително и за миг помислих, че ще повърна. Долавях болката, скрита зад гнева му и знаех, че всъщност не иска да ме нарани, че бе избрал Пазителите само защото го бях изоставила. Защото бях предала някой, който ме обичаше. Излъгал бе заради мен и те го бяха измъчвали. Бяха го прекършили и вината бе моя. Какъв друг избор би могъл да направи?

— Емил — дрезгавият глас на Монроу ме накара да отместя поглед от Рен.

Лицето на Търсача бе почти неузнаваемо, очите, които се взираха в Емил, бяха потъмнели от бездънна ярост.

Емил продължаваше да се усмихва.

— Нямаш представа колко се надявах един ден отново да се видим, Монроу. Благодаря ти, че дойде.

Монроу не отговори, ала ръцете му затрепериха.

Емил се обърна към Рен и заговори със спокоен, кадифен глас.

— Рение, запознай се с мъжа, който уби майка ти.

Рен отпусна ръце, а кръвта се отцеди от лицето му.

Освободена от хватката му, аз побързах да се дръпна настрани и приклекнах до стената. Очите ми се стрелкаха между Рен, Монроу и вратата, препречена от Емил и тримата вълци. Пътят ни за бягство бе отрязан.

Монроу си пое дъх със съскане.

— Ти, лъжливо копеле!

В празнотата на очите му заблестяха сълзи.

Смехът на Емил отекна в килията като трошене на кости.

— Лъжи? Наистина ли вярваш, че Корин щеше да загине, ако не беше ти?

Монроу изкрещя и се нахвърли отгоре му, но Рен беше по-бърз. Преобразявайки се във въздуха, той се метна между баща си и Търсача. При вида на тъмносивия вълк, приклекнал с оголени зъби пред Емил, Монроу се поколеба и загуби устрема си. Вместо да продължи, той отскочи встрани, избягвайки челюстите на Рен.

— Надмощието май е на моя страна, стари приятелю — ухили се Емил, докато Рен бавно се приближаваше към Монроу, така че да го приклещи до стената в дъното на килията.

— Ще видим — отвърна Търсачът, без да изпуска Рен от очи.

Мускулите на вълка бяха напрегнати, ръмженето — разлютено. Знаех, че всеки миг ще се нахвърли върху Монроу, жаден да пролее кръвта, която според него щеше да отмъсти за смъртта на майка му.

— Рен, недей! — изкрещях. — Монроу не е убил майка ти. Опитал се е да я спаси!

— Убий кучката, Дакс — изсъска Емил и ме посочи. — Веднага.

Дакс тръгна към мен, оголил острите си като бръснач зъби в ръмжене. Досега никога не се бях замисляла за това колко едър бе той във вълчия си образ. Никога не си бях представяла, че ще ми се наложи да се бия с него. Най-добрият воин от младите Бейн. Докато гледах как мускулите му играят под козината, си дадох сметка, че той е най-масивният вълк, който бях виждала някога. Преобразих се и стъпих здраво на пода, с настръхнала козина. Той ме превъзхождаше по размер и сила, но аз бях по-бърза.

Мозъкът ми започна да негодува още докато се мъчех да измисля как да се защитя.

„Не искам да убивам Дакс. Как бих могла да убия Дакс?“

Той вече бе на няколко крачки от мен — разстояние, което можеше да преодолее с един-единствен скок. Изръмжах, но въпреки това се опитах да го разубедя телепатично:

— Не го прави.

— Сама си постла така, Кала.

Дакс приклекна. Мускулите му се напрегнаха, готови за скок, зъбите му се оголиха.

Дори те бяха огромни!

Остро ръмжене огласи килията и Дакс се поколеба. Обърна се, чул повика на Рен, и очите им се срещнаха. Той издаде кратък, объркан лай и премести поглед от Рен към Емил.

Рен не бе отворил ума си за мен — единствено Дакс можеше да го чуе, но аз жадувах да разбера какво се случва между двамата.

— Не се бъркай, момче! — сопна се Емил на сина си.

Дакс отстъпи. Направих крачка към вратата и се поколебах дали да не опитам да избягам. Ала това би означавало да изоставя Монроу, нещо, което отказвах да сторя.

— Аз съм твоят алфа — рече Емил, оголвайки зъби срещу Дакс. — Убий я. Убий я и заеми мястото си като втори в глутницата.

Дакс отново се обърна към мен. По жаждата за кръв, която гореше в очите му, разбрах, че този път няма да се поколебае. Дошъл бе моментът да захвърля всички съмнения, възпиращи ме от схватка с вълк, който доскоро бе част от глутницата ми. Трябваше да го направя още сега. В противен случай бях обречена.

— Назад, пухчо! — Конър нахлу през вратата и се хвърли между мен и Дакс, размахал мечовете си. — Неприятно ми е да развалям купона, но е време да си вървим. Не че не бяхте прекрасни домакини.

Дакс се втурна напред, ала с едно мълниеносно движение Конър го избегна и заби меча си в рамото му. Дакс направи втори опит, но Конър бе също толкова бърз като него и успя да му нанесе още два удара. Масивният вълк изскърца със зъби и залая яростно, докато Конър го обикаляше, въртейки оръжията си със зашеметяваща скорост.

Ръмжейки, Фей и Козет тръгнаха към нас.

— Не! — изкрещя Емил. — Забравете момичето. Мъжът е този, който ни трябва. Дакс, отстъпи! Пуснете другите да си вървят — път за бягство така или иначе няма.

И като се обърна към Монроу, добави:

— Сега имаме по-важна работа. Лична работа.

Дакс бавно се отдръпна от нас, без да престава да ръмжи. Фей и Козет заеха позиции от двете страни на Рен, препречвайки пътя за отстъпление на Монроу.

— Конър — твърдо каза Монроу, когато четирите вълка го обградиха. — Вземи Кала и бягайте.

Конър го зяпна с обезумял поглед.

— Не!

— Върви, Конър! — Монроу не откъсваше очи от Рен. — Това е заповед.

— Няма да го направя! — гласът на Конър трепереше. — Не си заслужава. Не може да си заслужава.

— Напротив — тихо отвърна Монроу. — Знаеше, че и това може да се случи. Изведи Кала оттук. И дори не си и помисляй да се върнеш за мен.

Толкова бях потресена, че си възвърнах човешкия образ.

— Не!

Емил избухна в смях. Рен все още бе приклекнал между баща си и Монроу и оловносивите му очи припламнаха, когато видя Търсача да свежда мечовете си.

— Няма да сторя зло на момчето — рече Монроу. — И ти го знаеш.

— Така и предположих — каза Емил и погледна към ръмжащите млади вълци. — Погрижете се да не може да избяга. Време е Рен да отмъсти за майка си.

— Рен, недей! Той лъже. Всичко е лъжа! — изпищях аз. — Ела с мен!

— Тя вече не е една от нас — изсъска Емил. — Спомни си как постъпи с теб, как обърна гръб на всички ни. Подуши въздуха, момче. Тя вони на Търсачи. Тя е предателка и уличница.

Той ме изгледа яростно и свирепият пламък в очите му ме накара да отстъпя.

— Не се тревожи, хубавице. Ще дойде и твоят ден. И то по-скоро, отколкото предполагаш.

Внезапно усетих, че политам настрани — Конър ме бе сграбчил за ръката и ме дърпаше към вратата, която вече никой не охраняваше.

— Не можем да го изоставим! — изкрещях.

— Нямаме друг избор — Конър залитна и се блъсна в мен, когато опитах да се освободя, но бързо си възвърна равновесието и обви ръце около кръста ми.

— Остави ме да се бия! — съпротивлявах се аз; трябваше да се върна, но не исках да нараня Търсача, който ме теглеше към вратата.

— Не! — лицето на Конър бе като издялано от камък. — Нали го чу! Трябва да се махаме. И ако се преобразиш, кълна се, ще те нокаутирам!

— Моля те!

Очите ми запариха, когато видях зъбите на Рен да проблясват, а дъхът ми спря, когато Монроу пусна мечовете си на земята.

— Какво прави! — извиках и се дръпнах, така че Конър да не може да ме сграбчи отново.

— Това е неговата битка — с мъка процеди той. — Ние нямаме място в нея.

Рен отскочи назад, когато оръжията издрънчаха на пода пред него. Въпреки че козината по гърба му все още бе настръхнала, ръмженето му стихна.

— Чуй ме, Рен — без да обръща внимание на другите вълци, които се приближаваха към него с жестока неумолимост, Монроу приклекна, така че погледът му да се изравни с този на Рен. — Все още имаш избор. Ела с мен и ще разбереш кой си в действителност. Остави всичко това зад себе си.

Краткият, остър лай, откъснал се от гърдите на Рен, завърши с объркано изскимтяване. Останалите три вълка все така настъпваха, без изобщо да ги интересува, че врагът им току-що бе свалил оръжие.

Ръката на Конър се обви около врата ми, улавяйки ме в болезнена хватка.

— Не бива да гледаме — отсече той и с усилие ме задърпа към прага.

— Рен, моля те! — провикнах се. — Не избирай тях! Избери мен!

Чул отчаянието в гласа ми, Рен се обърна и видя как Търсачът ме извлича през вратата. В следващия миг си възвърна човешката форма и недоумяващо се вгледа в протегнатите ръце на Монроу.

— Кой си ти? — попита и направи крачка към него.

Гласът на Монроу потрепери:

— Аз съм…

— Достатъчно! Ти си глупак, момче — изръмжа Емил, преди устните му да се изкривят в усмивка към Монроу. — Досущ като баща си.

А после скочи, преобразявайки се във въздуха — кълбо от козина, зъби и нокти. Пред очите ми той повали Монроу и сключи челюсти около гърлото на невъоръжения мъж, миг преди Конър да ме повлече по коридора с главоломна скорост.

Хвърлих поглед през рамо с надеждата да видя как Рен и Монроу изскачат заедно от килията и се присъединяват към нас, ала единственото, което чух, бе яростно ръмжене, отекнало между стените зад нас.