Андреа Креймър
Вълче биле (13)

12

— Какво? — въпросът се откъсна от гърлото ми като дрезгав шепот.

— Брат й? — зяпна Шей. — Имаш предвид Ансел?

— Така и не чух името му — отвърна Адна. — Но защо стоите така! Да вървим!

Думите й ме извадиха от вцепенението ми и аз се хвърлих към вратата. Адна вече тичаше по коридора, зад себе си чувах стъпките на Шей.

Итън е заловил един Страж.

„Заловил?“

Мощният прилив на адреналин, който ме бе накарал да се втурна след Адна, отстъпи място на смразяващ ужас. Ледените пипала на страха се впиха като хищни нокти в мен, когато видях отворения портал да проблясва пред мен.

Заковах се на място, тъй като не познавах мъжа, който стоеше до него.

— Чудесно, открила си ги — каза той. — Всички други вече преминаха.

— Това е Джеръм, Кала. Хайде — с тези думи Адна ме бутна към портала.

Политнах напред и след секунда се озовах на четири крака в тренировъчната зала на Чистилището.

— Как можа! — крещеше Монроу. — Та той е още дете!

Боях се дори да помисля какво би могло да го вбеси толкова.

— Той се хвърли към мен, Монроу. Виейки като банши, кълна се! — задавено викна Итън; гласът му тегнеше от напрежение. — Дереше се: „Аз съм Страж, аз съм Страж“. Какво друго да сторя?

Айзък, Конър и Сайлъс се взираха в нещо пред себе си с пребледнели лица. И тогава видях локвичките кръв в краката им.

Шумът от нашето приближаване накара Монроу да отмести разярен поглед от Итън и щом ме видя, гневът му бе заменен от страх.

— Кала…

Той прескочи ручейчетата кръв, които криволичеха по пода, и ме улови за ръката. Аз се отскубнах и блъснах настрани Конър, който бе пристъпил зад него в още един опит да прикрие от очите ми онзи, който лежеше на пода.

Ансел не помръдваше, а дрехите му бяха почернели от кръв. Изпищях и затиснах устата си с ръце. От гърдите му стърчаха стрели от арбалет.

— Ансел! Ансел!

— Не знаех кой е… — започна Итън, взирайки се в мен с обезумял поглед. — Връхлетя отгоре ми. Мислех, че ще ми издере очите.

Понечих да се нахвърля върху него, но Конър ме сграбчи изотзад и ме възпря.

— По-полека, момиче — опитваше се да звучи спокойно, ала тревогата му си личеше. — Да не правим нищо прибързано.

— Ще те убия — изсъсках, мъчейки се да се отскубна.

— Господи! — Шей се бе приближил и се взираше в Ансел. Най-сетне вдигна поглед към мен: — Не можеш ли да му помогнеш?

Яростта, заляла ме като вълна, бе удавила всяка трезва мисъл в главата ми. Затворих очи и си поех дълбоко дъх.

— Може би — промълвих. — Ако сърцето му все още бие.

— Добре, да го направим. Аз ще ти помогна. Съсредоточи се, Кала. Заради Ансел.

Шей ме докосна по ръката и се обърна към Конър:

— Пусни я.

Конър хвърли поглед към Монроу, който застана между мен и Итън, преди да кимне утвърдително. Конър отпусна хватката си и Шей начаса ме улови за ръцете и ме дръпна към Ансел. Коленичих в кръвта и положих длани на гърдите му. Дишането му бе хрипливо и накъсано, пулсът — слаб и бавен.

Задави ме ридание.

— Господи, Ансел!

— Съжалявам — Итън се взираше в нас, а по лицето му се четяха мъка и ужас. — Не знаех, че ти е брат.

Изгледах го свирепо, яростта караше всеки удар на сърцето ми да отеква като чук в главата ми.

— Не говори, Итън — обади се Монроу и направи крачка, така че да го закрие от погледа ми.

— Кала — гласът на Шей ме върна към онова, което трябваше да направя. — Ансел се нуждае от помощта ти. Какво мога да сторя?

Тръснах глава и опитах да се съсредоточа.

— Нужна му е кръв. А стрелите трябва да бъдат извадени.

Шей кимна.

— Когато ти кажа, искам да ги издърпаш възможно най-бързо.

— Добре.

Той заобиколи безчувственото тяло на Ансел и сграбчи една от стрелите, а аз поднесох ръка към устата си и забих зъби в нея. След това повдигнах главата на Ансел, разтворих устните му с пръсти и притиснах кървящата си ръка до тях, като в същото време се наведох към ухото му:

— Чуй ме, малки братко, моля те — прошепнах, хълцайки. — Трябва да ме чуеш. Пий, Ансел, моля те. Пий.

Кръвта ми течеше между устните му и се изливаше в гърлото му. Затворих очи и долепих чело до слепоочието му. Търсачите ни наблюдаваха, безмълвни и неподвижни, а по лицата им играеше смесица от ужас и любопитство.

Ансел все така не помръдваше. Кръвта ми изпълни устата му и започна да се процежда от ъгълчетата на устните му.

— Кала? — в гласа на Шей се долавяше страх.

— Моля те, Ансел — прошепнах отново. — Пий. Толкова те обичам, не ми причинявай това. Пий.

Тялото му потрепери от мощна конвулсия, която го разтърси целия. Челюстта му се отвори и той преглътна. Мускулите му се напрегнаха и той се дръпна от ръката ми.

— Адна, Конър, елате тук! — извиках. — Ще се съпротивлява. Искам да го задържите неподвижен.

Двамата се приближиха и притиснаха раменете му към пода. Той отново потръпна, но те с лекота го удържаха. Въпреки страха си, се намръщих — съпротивата му беше твърде слаба. Нещо не бе наред. Отново долепих кървящата си ръка до устните му.

— Хайде, Ан. Нуждаеш се от това. Просто пий. Не се дърпай.

Ансел преглътна и започна да пие.

— Не го пускайте! — подхвърлих на Адна и Конър и те кимнаха мрачно. — Шей, започни да вадиш стрелите.

Той си пое дълбоко дъх.

— Добре. Нищо работа, нали!

И той издърпа първата стрела. Ансел не отвори очи, но изръмжа и се замята яростно, така че от устата му се разлетяха пръски кръв. Адна изпъшка, ала Конър продължи да притиска тялото му към пода.

— Не го пускайте! — извиках и отново долепих ръка до устните му.

С всяка изминала секунда тревогата ми нарастваше — Ансел почти не се бореше.

„Ами ако вече и кръвта ми не може да го спаси?“

— Не спирай, Шей — казах, мъчейки се да преглътна отвратителния страх, надигащ се в гърлото ми. — Трябва да ги извадим колкото се може по-бързо.

Шей кимна и издърпа още две стрели.

— Готово — заяви той и ги запрати настрани.

Продължавах да притискам ръка към устата на брат си, който бе престанал да се съпротивлява и пиеше на големи глътки. Подпрях се на пода с другата си ръка, тъй като започвах да губя доста кръв.

— Кала… — Шей се приближи до мен и ме прегърна през кръста.

— Ще се оправя.

Най-сетне Ансел спря да пие. Колебливо свалих ръка от устните му и притиснах длан към раната си. Очите му се отвориха.

— Кала?

От гърдите ми се откъсна ридание и аз го притиснах към себе си.

Монроу въздъхна шумно.

— Слава Богу!

— Нищо чудно, че на Нападателите им е толкова трудно да ги убиват — подметна Сайлъс. — Видяхте ли колко бързо стана? Ще говоря с Академията за някакви нови заклинания, които да им противодействат.

— Не сега, Сайлъс! — процеди Конър през стиснати зъби.

— Наистина си ти! — Ансел примига насреща ми, гласът му все още бе немощен. — Не мога да повярвам, че те открих.

— Ансел! — изхлипах, заравяйки лице в разрошената му коса. — Господи, Ансел!

Макар и леко разфокусиран, погледът му обходи лицата на Търсачите и се спряха върху Итън, който направи крачка назад.

— Той ме простреля — гласът на Ансел прозвуча странно развеселен. — Това е този, който ме простреля.

— Не се тревожи — отвърнах. — Всичко ще е наред. Не е знаел кой си, но сега вече си в безопасност.

Ансел ме погледна и устните му се изкривиха в безжизнена усмивка, която никога преди не бях виждала на лицето му.

— Трябваше да го оставиш да ме убие.