Андреа Креймър
Вълче биле (21)

20

В залата нямаше жужащи флуоресцентни панели.

Вместо това, тя бе опасана от обръч газени лампи, които примигваха и се поклащаха напред-назад като в някакво зловещо предупреждение. Окъпано в тази люлееща се, мътножълта светлина, помещението приличаше на хищна паст, зейнала насреща ни. Сърцето ми заблъска като пневматичен чук в гърдите.

— Да не минахме през някакъв портал на времето? — подхвърли Конър.

— Или е това, или тук се провежда най-потискащият ренесансов фестивал — каза Итън и предпазливо пристъпи напред, вдигнал арбалета си.

Огледах се наоколо и стомахът ми подскочи, сякаш се опитваше да излезе през гърлото ми. Прави бяха. За разлика от модерното, почти стерилно затворническо крило, това помещение бе построено от каменни плочи, подредени една върху друга, като купчини голи охлюви — слузести, тъмносиви, пропити с влага. Слабо осветеното пространство бе празно, с изключение на подиума, който стърчеше от едната стена, като някакво зловещо подобие на сцена. Върху камъните над него бяха вдълбани думи:

О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.

Потреперих, припомнила си ужасяващите картини, които висяха в кабинета на Ефрон горе в клуба. Още по-зле ми стана, когато си помислих, че сцените, изобразени на тях, най-вероятно се разиграват на живо тук долу. В стаята миришеше на мухъл, паяжини, урина… и кръв. Толкова много кръв. Олюлях се. Миризмата беше убийствена. Дъх на смърт изпълни дробовете ми, стомахът ми се разбунтува. Мейсън ме улови за ръката и ме задържа.

— Разбирам те — бе единственото, което каза.

Очите ми непрекъснато се връщаха към подиума, колкото и да се мъчех да не гледам натам. Майка ми беше умряла върху него. Убита от Емил Ларош пред погледа на баща ми. Брат ми беше осакатен. И Рен. Какво ли бяха сторили с Рен? Парещи вадички се стичаха по бузите ми, докато Монроу не протегна ръка и не изтри горещите ми сълзи с палец.

— Един ден това място ще бъде сринато камък по камък. Затова воюваме.

Кимнах, неспособна да кажа каквото и да било.

— Затворническите крила тръгват от четирите стени — обясни Мейсън и посочи най-близката врата, която бе огледално копие на онази, през която бяхме минали току-що.

— Това място винаги ли е празно? — гласът на Монроу отекна в просторната зала, подсилвайки въпроса му.

— Не и предишните пъти, когато бях тук — отвърна Мейсън. — Тогава беше претъпкано със Стражи, очакващи заповедите на Пазителите.

— Не ми харесва — подхвърли Итън.

— Нито пък на мен — каза Монроу и ме погледна. — Можеш ли да ни отведеш при останалите?

Поех си дъх и едва не повърнах. Следите от извършваните тук мъчения се бяха просмукали в пода и ми се струваше, че се опитвам да надуша нечия диря насред камара от разлагащи се трупове. Прилоша ми и отново се олюлях.

— Не и тук — отвърнах. — Може би в самите крила, като онова, от което излязохме.

— Трябва да го направим възможно най-бързо — каза Монроу. — Вие пазете, а аз ще се оправя с вратите.

Първо опитахме южната врата. Монроу се зае с ключалката, докато Конър и Итън се оглеждаха на всички посоки. Сега вече и Нев, и Мейсън бяха във вълчия си образ. Те обикаляха около малката ни групичка и душеха въздуха, оголили зъби и присвили уши назад заради адското зловоние, което тегнеше навсякъде.

Монроу отключи вратата и аз го последвах. Макар и тук да се носеха неприятни миризми, те не бяха така задушаващи, както в Залата. Не бях направила и няколко крачки по коридора, когато си възвърнах човешката форма.

— Това крило е празно — казах. — Да опитаме следващото.

— Нищо, а? — попита Конър, когато двамата с Монроу се върнахме в Залата.

Монроу поклати глава.

— Кое ще пробваме сега? — Конър изпъна рамене, без да престава да обхожда помещението с бдителен поглед.

— Западното крило — заяви Монроу и прекоси стаята.

Огледах се. Редът, по който Монроу бе решил да отваря вратите, означаваше, че ще претърсим северното крило чак накрая, само ако не намерехме нищо в останалите. То се намираше най-близо до олтара… а аз изобщо не исках да се приближавам до камъните, оплискани с кръвта на майка ми. Дали тя щеше да се откроява сред кръвта на другите? И дали щях да рухна, ако усетех мирисът й да се излъчва от камъните?

Докато извръщах очи от жертвеника, ми се стори, че долавям някакво движение — сякаш през сенките, тегнещи под тавана, беше пробягала тръпка. Спрях и настойчиво се вгледах в мрака.

— Кала? — Итън се приближи до мен.

Почаках, вперила очи в мястото, където си мислех, че съм видяла движение, ала там имаше единствено сенки. Нервите ми бяха изопнати и ме караха да си въобразявам.

— Няма нищо — казах и побързах да настигна Монроу.

В този миг Нев прие човешката си форма.

— Надушвам Сабин зад тази врата. Има и други вълци.

Мейсън, който обикаляше около нас с ниско наведена муцуна, изскимтя.

— Колко са? — Конър още по-здраво стисна дръжките на мечовете си.

— Не съм сигурен — отвърна Нев. — Но Сабин не е сама.

— Ами останалите от глутницата ти? — попитах. — Рен вътре ли е?

— Ако е там, миризмата на другите вълци заглушава неговата. Изобщо не я усещам.

— Но усещаш Сабин? — сбърчи чело Итън.

— Тя има много характерно ухание — на жасмин. Лесно е да го уловиш дори сред много други.

— Ясно — рече Итън, а в очите му се промъкна любопитство. — Жасмин, значи?

— Може ли да си говорим за парфюми по-късно? — сопна се Конър. — При положение, че от другата страна най-вероятно ни очаква битка.

— Готови сме — каза Нев, след което отново се превърна във вълк, с наежена козина на врата и оголени зъби.

— Отварям — обади се Монроу. — Бъдете готови за всичко.

Ключалката изщрака и вратата се открехна. Аз също се преобразих и козината ми настръхна.

Коридорът, който по нищо не се различаваше от другите, беше празен.

— Коя врата? — прошепна Монроу, гледайки към Нев.

Долепил муцуна до земята и следван плътно от Мейсън, който бе присвил уши назад, Нев подмина първите две килии и като спря пред последната врата вдясно, се обърна към Монроу. Той кимна и натисна бравата, а Конър и Итън вдигнаха оръжия. Монроу обаче се поколеба.

— Отключено е — беззвучно оформиха устните му.

Търсачите се спогледаха мрачно и изпънаха рамене. Монроу бутна вратата.

Чух ръмженето миг преди два от възрастните вълци на Бейн да изскочат от килията. Първият се хвърли върху Конър, изскимтявайки, когато една кама потъна между ребрата му. Две от стрелите на Итън пък се забиха в гърдите на втория. Той също изскимтя и се приземи на пода, но се задържа на крака и се приготви за нова атака. Мейсън връхлетя отгоре му и двамата се запремятаха по земята — страховито кълбо от зъби и нокти, разкъсващи плътта на другия. Нев се хвърли да помогне на Мейсън, а Итън се втурна в стаята.

— Върви с него, Кала — каза Монроу. — Ако другите от глутницата са там, ще трябва да ги убедиш, че сме на тяхна страна.

Кимнах и прекрачих прага. Итън беше приковал поглед в трети от вълците на Бейн, приклекнал до безжизнената фигура, отпусната пред една от стените. Побиха ме тръпки при вида на разпиляната тъмна коса и стройните крака, едва покрити с останките от разпокъсана рокля. Сабин. Тя не помръдваше и кръвта ми се вледени. Дали беше мъртва?

— Кала?

Обърнах се и сърцето ми замалко да изскочи от гърдите. Брин се взираше в мен с разширени от изумление очи. Беше прикована за стената, също както Мейсън и Нев. Лицето й бе изпито, бузите — хлътнали, а дрехите й бяха почти толкова дрипави, колкото и тези на Сабин. Гърлото ми се сви, когато си дадох сметка, че двете все още носят роклите, с които бяха облечени в нощта на съюза… или поне това, което бе останало от тях.

Изскимтях и тръгнах към нея, но гласът на Итън ме накара да спра.

— Дръпни се от момичето, ако ти е мил животът — каза той и се прицели във вълка на Бейн, който ръмжеше пред Сабин.

Стражът присви уши назад и без да откъсва поглед от Итън, се приведе над Сабин, зъбите му — на сантиметри от гърлото й. В ниското му, равномерно ръмжене съвсем ясно се долавяше садистична наслада.

Сабин простена тихичко и повдигна клепачи. Облекчението от това, че е жива, бързо бе заменено от ужас, когато челюстите на вълка се сключиха около шията й.

— Кала, направи нещо! — извика Брин, мъчейки се да се отскубне от оковите си. — Вълците на Бейн имат заповед от Ефрон да я убият, ако някой се опита да я спаси.

Обърнах се рязко и насочих вниманието си към другия Страж, ала Итън беше по-бърз. Със силен рев той запрати арбалета настрани и се нахвърли върху слисания вълк. Човек и Страж се сгромолясаха на пода. Итън изруга, когато челюстите на вълка се впиха в рамото му, и аз се втурнах към тях. Вълкът тъкмо се готвеше за нова атака, съсредоточил цялото си внимание върху Итън. Зъбите ми потънаха в рамото му и изхрущяха, когато стигнаха до костта. Шурна кръв, а Стражът изквича и се завъртя, за да ме нападне. Успях да избегна зейналата му паст, като се претърколих настрани. Това моментно разсейване бе всичко, от което Итън се нуждаеше — той извади камата си, хвърли се под вълка и я заби в гърлото му. Стражът потрепери конвулсивно, после замря. С един ритник Итън освободи камата си от безжизненото му тяло и то рухна на пода.

Закрила уста с длан, Сабин се взираше в Итън. Той се приближи до нея и предпазливо я докосна по рамото.

— Ранена ли си? — попита Търсачът и обходи тялото й с поглед, но пламна и побърза да се извърне, когато си даде сметка, че съдраната й рокля не скрива почти нищо.

— Не — прошепна тя, без да откъсва очи от него. — Кой си ти?

— Итън — отвърна той и се прокашля, опитвайки се да открие място, върху което беше безопасно да спре поглед. — Тук съм, за да ти помогна.

Сабин рязко си пое дъх.

— Ти си Търсач.

Итън кимна и най-сетне срещна погледа й.

— Но съм на ваша страна.

Едва не се задавих — не заради кръвта в устата си, а защото никога не си бях представяла, че мога да чуя подобни думи от него.

— Мислех, че ще умра — по бузите на Сабин се стичаха сълзи. — Сигурна бях, че ще умра. Той каза, че по-скоро ще ме убие, отколкото да позволи да го напусна.

— Кой го каза? — Итън протегна ръка и я докосна по бузата с разтреперани пръсти.

Вместо Сабин, отговори Брин:

— Ефрон.

— Ефрон Бейн? — Итън рязко отдръпна ръката си, сякаш внезапно си бе спомнил къде е, и се обърна към Брин. — Пазителят?

Брин кимна.

— Той… обича да държи Сабин близо до себе си. Мисля, че прие избора й като лично оскърбление.

— Какво имаш предвид с това „близо до себе си“? — смръщи се Итън; Сабин срещна погледа му и между тях сякаш се случи нещо.

Той стисна ръка в юмрук.

— Проклето да е това копеле!

Сабин извърна очи, а по бузата й се търкулна една сълза.

Възвърнах си човешката форма и направих крачка към нея.

— Какъв избор?

— Каза, че бих могла да положа нова клетва за вярност — по лицето й отново потекоха сълзи. — Да се отрека от теб и останалите от твоята глутница и да се върна в глутницата на Емил.

Избор. Пазителите или аз. Побиха ме тръпки.

— Но аз отказах — лицето на Сабин се разкриви за миг, преди тя да избърше мокрите си бузи. — Не знам защо си тръгна, Кала, ала онова, което причиниха на Ансел… знаех, че ще сторят същото и с Мейсън и Брин. Не можех да стана съучастница в подобно нещо.

— Ефрон бе особено суров с нея — обади се Брин. — Призраците бяха тук всеки ден. И винаги — за нея. Много по-рядко идваха за мен. Четири, може би пет пъти. Леко се отървах.

— Не бих казала — Сабин й се усмихна немощно. — Дори един-единствен път е ужасно.

— Толкова съжалявам за всичко, което сте преживели — казах и коленичих до Брин, която ме прегърна така, че дъхът ми спря.

— Просто се радвам, че си жива.

— Толкова съжалявам — прошепнах отново.

По тялото ми се разля ужас. Може и да ме бяха държали в плен, но все пак с мен се бяха отнасяли добре, бях невредима и недокосната от агонията, на която останалите от глутницата ми бяха подлагани ден след ден, откакто избягах от Вейл.

— Недей — каза Брин. — Не ти го стори. Те бяха.

— Знам, но…

Тя ме прекъсна задавено:

— Кал… не знам какво направиха с Ансел, след като го осакатиха. Боя се, че може да е…

— Не — сграбчих я за раменете и я накарах да ме погледне. — Знам какво са му причинили, Брин. Ужасно е, но той не е мъртъв. Успя да открие мен и Шей и сега е в безопасност.

— Наистина ли? — гласът й трепереше, в широко отворените й очи видях отчаяно желание да ми повярва и едновременно с това — съмнение.

— Кълна ти се, ще го видиш веднага щом се върнем в Денвър.

В този миг Конър нахлу в килията, стиснал мечовете си, от които капеше кръв. Веднага след него се появиха Мейсън и Нев, и двамата — с окървавени муцуни.

— Всичко под контрол ли е тук?

— Аха — отвърна Итън. — Ще се погрижиш ли? — той махна към веригите на Брин, докато сам насочи вниманието си към оковите на Сабин. — Аз ще се заема с тези.

Мейсън отиде до Брин и след като прие човешкия си образ, ухапа китката си и й даде да пие, докато Конър я освобождаваше. Итън пък се дръпна лекичко настрани, за да направи място на Нев, който коленичи до Сабин.

— Държиш ли се? — прошепна той и й протегна ръка.

— Едва-едва — отвърна тя и заби зъби в плътта му.

Итън се въртеше около тях, гледайки как по прежълтялото лице на Сабин постепенно плъзва руменина. Дълга въздишка се откъсна от гърдите му, когато тя най-сетне вдигна глава и му се усмихна.

— Как се чувстваш сега? — промълви той.

— Ще се оправя — в гласа на Сабин имаше срамежливи нотки, каквито не бях чувала досега; тя вдигна очи към неговите. — Ти ми спаси живота.

Ред бе на Итън да извърне поглед.

— Аз… ъъъ… — той се потърка по тила, мъчейки се да намери думи.

Освободена от оковите си, Сабин се приведе към него и обви ръце около врата му.

— Благодаря ти. Толкова ти благодаря.

Итън застина в прегръдката й, ала когато тя не се отдръпна, той най-сетне се отпусна и за миг долепи буза до косата й.

— Жасмин.

— Какво? — погледна го Сабин.

Итън се прокашля.

— Няма защо.

— Дори един Търсач — изкиска се Нев. — Кълна се, Сабин, само ти си способна на това.

— За какво говориш, Нев? — сбърчи вежди тя, но в отговор Нев просто й се ухили.

— Няма значение — побърза да каже Итън и като се прокашля отново, хвърли хладен поглед на Нев.

След това се освободи от ръцете на Сабин и се изправи. Тя го дари с усмивка и лицето му придоби леко замаяно изражение.

Нев се засмя тихичко и поклати глава.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Сабин, докато той й помагаше да стане.

Преди Нев да успее да отговори, на прага се появи Монроу.

— Кого намерихме?

— Още двама — отвърнах и махнах с ръка към момичетата. — Брин и Сабин.

Лицето му като че ли посърна едва забележимо.

— Някаква следа от останалите?

Поклатих глава — знаех, че и той е в плен на същото отчаяние, което постепенно завладяваше и мен. Не бяхме открили Рен. Чудех се дали изобщо щяхме да го намерим.

— Ако вече сте се погрижили за тях, да се махаме оттук — каза той. — Трябва да потърсим останалите.

— Ще се справим ли с още една засада? — попита Конър. — Пазителите очевидно ни очакваха — тези тримата могат да се окажат само началото. Възможно е следващото сражение да е много по-тежко.

— Ще довършим онова, което започнахме — заяви Монроу. — А и вече сме двойно повече.

Конър понечи да възрази, но Монроу поклати глава.

— Да довършим започнатото.

И преди Конър да успее да отговори, той се обърна и пое по коридора с твърда стъпка.