Андреа Креймър
Вълче биле (17)

16

— Оръжията? — повтори Шей, загледан в енергичната походка, с която Конър прекоси тренировъчната зала.

— Просто върви след него — простена Адна. — Момчетата с техните играчки! Не знам дали изобщо ще порасне някога.

— За какво говориш? — попитах и се изравних с нея. — Нали вече носи мечове?

— Само два — отвърна Адна.

— Два не са ли достатъчно? — промърмори Шей под носа си, докато вървяхме след Конър.

В другия край на залата имаше тясна врата. Конър я отключи и ние го последвахме през нея. Обгърна ни непрогледен мрак, тъй като в стаята нямаше прозорци. Намръщих се и поклатих глава, която изведнъж се изпълни със странно жужене.

— Ау! — възкликна Конър. — По дяволите! Сайлъс пак си е оставил учебниците на пода. Къде е ключът за тъпото осветление…

— Ето го — обади се Адна и след миг мъжделивата светлина от една-единствена крушка озари помещението.

Аз ахнах, а Шей подсвирна. И четирите стени бяха покрити с оръжия от пода до тавана: зловещо закривени мечове с най-различни дължини — от трийсетина сантиметра до човешки бой; ками с извити, назъбени остриета; едно и двуглави брадви; боздугани и тежки сопи; пики и алебарди. И всички те блестяха, дори и на слабата светлина в стаята.

Цялото помещение пулсираше от Древна магия, тя струеше от оръжията и караше въздухът около нас да вибрира от нейното могъщество. Изумлението ми отстъпи място на неприятно свиване на стомаха — видът на оръжията ми напомни, че Търсачите прекарват живота си в усъвършенстване на най-различни начини за убиване на Стражи. Ето как го правеха. Като по даден знак, рамото ми затуптя, сякаш тялото ми не бе забравило стореното му от същите тези оръжия.

— Погледнете само! — Конър изрита настрани няколко разпилени по пода книги. — Ако Сайлъс толкова обича бумагите си, защо ги оставя да се търкалят навсякъде?

— Сайлъс тренира тук? — самата мисъл как използва някое от оръжията наоколо, ми се струваше съвсем неправдоподобна. — Мислех, че Книжниците не участват в сражения.

— Така е. Но всички Търсачи трябва да могат да се бият. Всеки един от нас дава дежурства в аванпостовете — обясни Конър. — Включително и Книжниците. Дори и най-безполезните от тях.

— Той не е безполезен, просто е разсеян — Адна прекоси стаята и се покачи на една стълба, с чиято помощ можеха да се достигнат и най-горните оръжия. — Е, какво ще ти трябва?

— Свали ми френския гладиус — каза Конър. — Както и два катара^[1].

— Толкова си предсказуем — Адна откачи оръжията от халките, на които висяха. Едното приличаше на обикновен меч, ала двете къси остриета виждах за първи път.

— Просто знам какво харесвам — ухили се Конър и улови меча, който Адна пусна в ръцете му.

— Колко оръжия носиш? — попита Шей, когато Търсачът пое и двете ками за ръкопашен бой.

— Зависи. Смятам, че идеалният брой е шест. Или седем.

— Двамата с Итън вярват, че мъжествеността се измерва с броя на оръжията, втъкнати под дрехите им — изкиска се Адна. — Според мен се опитват да компенсират нещо.

— Хей! — възмути се Конър.

— Веднъж си устроиха състезание, за да видят кой може да носи повече оръжия наведнъж — продължи Адна.

— И кой победи? — попитах.

— Аз — заяви Конър. — Двайсет и две.

— Сериозно? — веждите на Шей подскочиха и той започна да оглежда огромното разнообразие по стените.

— Страхотно — Адна извъртя очи към тавана. — Май си имаш нов конкурент.

Конър поклати глава.

— Не ти го препоръчвам, Шей. Минеш ли петнайсет, проклетите неща започват да те мушкат по най-неприятни начини при всяко движение.

— Ще го имам предвид — засмя се Шей.

— Освен това — обади се Итън, облягайки се на касата на вратата, — Конър спечели нечестно. Церемониалните ками не са истински оръжия.

— Ама убиват, ако те намушкат в окото или ти ги забият в гърлото — възрази Конър.

— Все едно, това си е момичешки нож и ти го знаеш.

— Сигурна съм, че не се присмиваш на момичетата — изгледа го свирепо Адна. — Защото това може да се окаже опасно за здравето ти.

— Разбира се, че не — каза Итън. — Присмивах се единствено на Конър.

— Яд те е, защото изгуби — при тези думи Конър поднесе острието на меча към светлината. — Това има нужда да се наточи.

— Трябва по-добре да се грижиш за оръжията си — подхвърли Итън и без да обръща внимание на неприличния жест на Конър, насочи вниманието си към Адна. — Е, това ли ще е чакалнята тази вечер?

— Така изглежда. Имаш ли нужда от още стрели? И малко тренировка, за да се отпуснеш, докато чакаме?

— И още как! — ухили се той.

Докато Адна сваляше нови оръжия, а Итън ровеше из разни кашони, Шей се приближи неловко до мен, пъхнал ръце в джобовете си.

— Съжалявам за онова, което казах по-рано.

Гневът ми отново се надигна и аз стиснах зъби, тъй като не исках да избухвам.

— Просто не искам да те изгубя.

Кимнах, но не можех да го погледна. Дори да го беше сторил от любов, думите му ме изпълваха с негодувание. Не ги бях заслужила. Нито пък Рен. Стомахът ми се сви само при мисълта за Шей и Рен. Дали изобщо някога щяха да са в състояние да се бият рамо до рамо?

Шей, който ме наблюдаваше с крайчеца на окото си, поклати глава и въздъхна.

— Добре ли си? — казах, преглъщайки остатъка от гнева си.

— Да. Просто си мислех.

Той ме погледна и отново въздъхна.

— Значи той ще се върне?

— Кой? — попитах, докато гледах как проблясват оръжията, които Конър размахваше.

— Рен — името увисна между нас и ме накара да насоча цялото си внимание към Шей. — Ако планът успее, той ще бъде тук. С нас.

Извърнах очи.

Рен.

Рен щеше да бъде тук. Не можех да се преструвам, че не усещам топлината, разляла се във вените ми при мисълта, че той ще бъде в безопасност. И съвсем близо до мен.

— Какво означава това за нас? — настоя Шей.

— Не знам — отвърнах откровено и направих крачка напред, за да разгледам смъртоносните украшения по стените.

— Кала, почакай! — Шей ме сграбчи за ръката и когато се обърнах да го погледна, видях, че очите му проблясват като пролетни листа, осеяни с капчици роса.

— Не ми се говори за това, Шей — промълвих. — Имам си по-важни неща, за които да мисля. Като например как да не загина.

— Не е нужно да говориш. Просто ме чуй — при тези думи той улови лицето ми между дланите си. — Не ме е грижа, че Рен ще бъде тук… Е, добре, излъгах. Побърквам се само като си го представя близо до теб. Не мога да мисля трезво, единственото, което усещам, е вълкът вътре в мен. Ето защо казах…

В гърлото му се надигна ръмжене и вълчата природа припламна в очите му — хищническа, заела отбранителна позиция.

— Но това няма значение. Кълна ти се, че искам да помогна на глутницата. И не искам нищо лошо да се случи на Рен… поне през повечето време. Единственото, което има значение, сме аз и ти. Нещата са различни, откакто сме сами. Или поне ми се ще да вярвам, че е така.

Не исках да срещам погледа му. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, сякаш се опитваше да избяга от този разговор.

— Вече не си във Вейл — продължи той. — Правилата се промениха. Ще се боря, за да бъда мъжът до теб.

„Дали наистина са се променили?“

Вече не бях сигурна чии правила важаха, нито къде бе мястото ми в цялата тази бъркотия.

— Шей… — опитах да се дръпна, ала ръката му се обви около кръста ми и ме задържа.

— Кажи ми, че не го искаш и ще те оставя на мира — каза той и се приведе, така че устните му докоснаха лицето ми.

Гърлото ми се сви. Исках да му кажа, че го обичам. Наистина. Обичах го така, както не бях и подозирала, че е възможно, преди той да се появи в живота ми. Той заслужаваше да го научи. Заслужаваше да знае, че чувствата ни са взаимни. Ала вече не можех да имам вяра на самата себе си. Не и след разказа на Ансел. Бях донесла страдание и смърт на хората, които обичах. Майка ми бе убита, опасност и в този миг грозеше глутницата ми, брат ми бе осакатен и се ненавиждаше. И всичко това — по моя вина. Как да му отговоря? Всеки избор, който правех, съсипваше онези, които обичах. Какво можех да предложа на Шей, когато единственото, което носех, бе гибел?

— Какво си шушукате вие двамата? — обади се Адна от върха на стълбата. — Дръж!

И тя подхвърли един меч на Шей. Аз потръпнах, но той пристъпи напред и с лекота го улови за дръжката.

— За какво ми е това? Нали няма да идвам с вас.

— А как иначе да си прекараме времето, преди да тръгнем?

— Аз поне знам, че няма да заспя — заяви Конър. — Какво ще кажеш да си премерим силите, Шей? Само защото няма да дойдеш с нас, не означава, че не можеш да опиташ няколко удара за развлечение.

— Предполагам — думите на Шей разкриха изострените му кучешки зъби.

— Ти искаш ли нещо, Кала? — попита Адна и махна към отрупаната с оръжия стена.

— Не, благодаря — отвърнах, обхождайки с поглед многообразието от лъскави брадви, мечове и десетки други, чиито имена не знаех. — Ще разчитам на природните си заложби.

— Каквито имаш в изобилие — Конър многозначително повдигна вежди, но бързо престана да се хили, когато видя острите ми зъби.

Итън се разсмя и за първи път ми се усмихна.

— Добро момиче.

Застанал до мен, Шей направи няколко замаха с меча, за да го изпробва.

— Какво ще кажеш? — Адна слезе от стълбата и се запъти към него.

— Не съм сигурен — замислено отвърна той. — Ще ми се да знаех какво представлява Кръстът на елементите. Хубаво би било да потренирам с нещо сходно.

— Нищо не е сходно с Кръста на елементите — рече Конър, докато хвърляше няколко ками по един тренировъчен манекен.

Те до една се забиха в гърдите на куклата и стомахът ми се сви.

„Къде ли ще потънат тези остриета, когато нападнем «Едем»? В сърцата на вълци, които познавам? С които доскоро се биех рамо до рамо?“

— Сигурно си прав — Шей огледа стената. — Но никое от тези няма да е толкова добро. Чудя се дали изобщо има някаква полза да тренирам с тях.

— Стига си обиждал оръжията ни, Избранико — Конър размаха два меча пред лицето си и аз направих една-две крачки назад, по-далеч от смъртоносната вихрушка от удари, която Конър сипеше с такава лекота. — Съвсем не са толкова лоши.

Шей се засмя.

— Не се и съмнявам. Имах предвид само… — той разпери ръце и така и не довърши. — Все едно.

— Знам какво имаше предвид — ухили се Конър. — Но малко тренировка няма да ти навреди, дори и да не е с твоята светиня, Кръста на елементите. Ако ти се струва скучно да се биеш само с един противник, защо не опиташ силите си срещу двама от нас наведнъж?

Шей погледна първо към него, а после към Адна.

— Защо не?

— Не го предизвиквай, Конър — поклати глава Адна. — А ти не му обръщай внимание, Шей. Не е нужно да се биеш и с двама ни едновременно. Това е лудост.

— Извинявай — каза Конър, — да не би твоите противници обикновено да си чакат реда на опашка?

— Конър! — Адна сложи ръце на хълбоците си.

— Не — намръщи се Шей. — Той е прав. Да опитаме.

— Сигурен ли си? — попита Адна, ала крайчетата на устните й вече се извиваха в усмивка.

— Аха — отвърна Шей и се ухили широко. — Хвърли ми някое оръжие.

— Нека да опита онзи японски меч — предложи Конър. — Неговата дръжка прилича малко на Халдис.

— Готово — Адна за миг се покатери на стълбата и посегна към тънко, леко извито острие.

— А с какво смята да се бие дамата? — попита Конър; нехайният начин, по който въртеше оръжията пред себе си, ясно показваше колко добре ги владее.

— Да видим как ще се справи с дзиудзие биен^[2] — рече Адна. — Това е нещо по-различно.

— Железният камшик? — повдигна вежди Конър. — Идеята си я бива.

— Шей е доста добър с камшика.

Неволно потреперих, припомнила си нощта на съюза. Тъмната гора и злата усмивка на Флин. Писъкът й, когато откъснах ръката й. Начинът, по който Шей издърпа железния бич от пръстите й и използва собственото й оръжие против нея.

— Има ли нещо, в което да не те бива? — Адна го дари с ослепителна усмивка и аз трябваше да сплета пръсти зад гърба си, за да не я стисна за гърлото.

— В голфа. Не съм достатъчно търпелив за него — отвърна Шей и така замахна с оръжията си, че въздухът изсвистя.

Адна тръсна глава и пристъпи към него, стиснала във всяка ръка дървената дръжка на камшик, направен от седем метални халки и завършващ с остра стреличка. Изглеждаха страховито, почти като живи същества, докато се гънеха във въздуха, водени от изящните й движения.

— Това бичове ли са? — Шей се взираше в извиващия се метал, който Адна с лекота въртеше пред себе си.

— И още как — отвърна тя и направи рязко движение с китката.

Сребристите халки се стрелнаха напред и преди да успея да мигна, стреличката на върха потъна в близката тренировъчна кукла.

— Леле! — възкликна Шей и направи крачка назад.

Адна освободи камшика си.

— Не беше зле, нали?

— А това какво е? — попитах, когато Конър окачи две къси ками на кръста си.

— Ела по-наблизо с вълчите си зъби и ще ти покажа.

Итън изсумтя и вдигна арбалета си.

— Никога няма да разбера какво толкова им харесваш на катарите.

И той с главозамайваща бързина изпрати четири стрели в една кукла.

Шей се приближи до мишената.

— Как успяваш да стреляш толкова бързо? Винаги съм смятал, че арбалетите са бавни. Мощни, но бавни.

— Мислиш за европейските арбалети — обясни Итън и също отиде до куклата, за да извади стрелите. — Този е изработен по модела на древнокитайските арбалети. Целта му е бързината, не силата. Има пълнител, който зарежда нова стрела след всеки изстрел.

Неволно вдигнах ръце към гърдите си — твърде добре помнех с каква скорост стрелите на Итън се бяха забили в тялото ми. Той погледна към мен и кимна:

— Не обсипеш ли един Страж с дъжд от удари, си обречен.

— Бих умрял от скука, ако трябва да използвам това нещо — подхвърли Конър, измервайки лъка с презрителен поглед.

— Животинската сила не е единственият начин за водене на битка — не му остана длъжен Итън.

— Просто се боиш да си изцапаш ръчичките.

Конър свали един от катарите от кръста си и обви пръсти около дръжката, която бе разположена хоризонтално на късото, широко острие.

— Окървавиш — поправи го Адна, взирайки се в камата. — Думата, която търсиш, е „окървавиш“.

Конър я погледна изкосо и откачи и другия кинжал. Само за миг тялото му се превърна в неясно петно. Той скочи във въздуха, описа кръг около манекена и се приземи полуприклекнал зад него.

Шей не можа да се сдържи и подсвирна при вида на плетеницата от дълбоки прорези, които Търсачът бе оставил върху тренировъчната кукла само за няколкото секунди, в които беше до нея.

— Нинджа — прокашлях се аз; Шей ми хвърли бърз поглед и се усмихна за миг.

— Позьор — разсмя се Итън. — Нали вече го убих?

И той вдигна стрелите, които току-що бе извадил от гърдите на манекена.

— Не сте вие тези, които би трябвало да ни показват на какво са способни — обади се Адна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Итън.

— Шей има нужда от практика — поясни тя, докато размахваше камшиците си, така че те ту се развиваха, ту отново се навиваха като страховити метални змии.

Шей се почеса по тила.

— О, хайде де — каза Конър. — Сигурен съм, че ще се справиш. Пък и умирам да изпусна малко пара, преди да сме поели на тази налудничава мисия, която ни предстои след няколко часа.

— Май си прав — Шей изпъна рамене. — И аз съм доста напрегнат.

Итън се засмя.

— Не се тревожи. Аз ще съм ви рефер и ще се погрижа тези двамата да играят честно.

— Ужасен си! От теб човек не може дори да се позабавлява — каза Конър и замени двата катара с обичайните си мечове.

— Готови ли сме? — попита Адна.

— Иска ли питане! — ухили се Конър.

Шей кимна, без да откъсва очи от двамата Търсачи, които започнаха да описват бавни кръгове около него. Видях как вените на шията му изпъкнаха и затуптяха, когато те го доближиха. Адна замахна първа — камшиците й се стрелнаха ниско, мъчейки се да достигнат глезените му. Шей ги избегна с такава лекота, сякаш скачаше на въже, но когато се приземи, Конър се нахвърли отгоре му, размахал мечовете си толкова мълниеносно, че едва можех да различа къде свършва единият и започва другият.

Понечих да пристъпя напред, тъй като инстинктът ме тласкаше да застана между Шей и проблясващата стомана. Тялото ми жадуваше да последва зова за кръв. Имах чувството, че ще се задуша, докато се опитвам да потисна вълка, който отчаяно се мъчеше да се отскубне от затвора на човешкото ми тяло. Ала не биваше да се намесвам. Шей се нуждаеше от това. Време бе Потомъкът да се бие сам, без чужда помощ. Не бях предполагала обаче колко трудно ще ми бъде да се отдръпна. Отстъпих към стената, за да се отдалеча от схватката, но миг по-късно подскочих, когато шиповете на един боздуган ме одраскаха по шията.

Шей прикова поглед в Конър. Мечовете им се срещнаха и дрънченето на метал отекна между стените и тавана. Докато вниманието на двамата мъже бе насочено един към друг, Адна бавно се прокрадна изотзад. Камшиците се стрелнаха към незащитения гръб на Шей. Неволно ахнах, когато той натисна остриетата на Конър надолу, като в същото време подскочи високо, преметна се над Адна и се приземи точно зад нея. Конър изкрещя и се хвърли на земята, разминавайки се на сантиметри с острите върхове на двата бича. Шей сграбчи Адна през кръста, дръпна я към себе си и опря единия си меч в гърлото й.

— Предаваш ли се?

С лице, замръзнало в изумена маска, тя преглътна и кимна едва-едва, за да не се пореже на меча.

— Мамка му! — смеейки се с глас, Конър се претърколи по гръб. — Сега разбирам. Потомъкът е избран, защото има очи и на тила си. Ако се подстрижеш малко по-късо и ние ще ги видим, нали?

Макар и запъхтяна, Адна се усмихна, когато Шей свали оръжието си, и изви глава назад, за да го погледне.

— Как го направи?

Същият въпрос отекваше и в моята глава. Досега не бях виждала нищо подобно на онова, което Шей бе сторил току-що. Бях поразена. Притисках гърдите си с ръка и се мъчех да си поема въздух, докато сърцето ми биеше лудешки.

Шей сви рамене.

— Не съм сигурен. Просто знаех, че си там. Усетих те зад себе си.

Итън не каза нищо, но двамата с Конър се спогледаха многозначително.

— Много добре — заяви Конър и вдигна мечовете си. — Едно на нула за теб. Две от три?

— Адна? — попита Шей.

— Няма да те оставя да ми изиграеш същия номер два пъти — отвърна тя и закачливо го бутна, за да се освободи.

— Ще видим — ухили се Шей.

Повече не можех да понасям. Свирепостта на битката, безгрижните им закачки — всичко това ме караше да се чувствам като страничен наблюдател. Ненужен и нежелан. Силата, гъвкавостта и смехът им бяха като бодлива тел, впила се дълбоко в плътта ми. Сякаш нищо от онова, което бяха научили в кухнята, нямаше значение. Майка ми беше мъртва, глутницата ми — изоставена, а те вече бяха продължили напред. Щях да скърбя сама.

Докато тъгата повличаше настроението ми в катранената яма на самосъжалението, мисълта ми се насочи към Ансел. Колко ли по-ужасно бе всичко това за него? Заля ме чувство на вина и ми напомни, че не съм единствената, изгубила обичан човек. Наоми, майка ни, бе отнета и от двама ни, но Ансел бе загубил още нещо. Вълкът в него вече го нямаше — изтръгнат от тялото му и унищожен. Аз може и да скърбях, но поне бях цяла. Все още бях Страж. За него нямаше връщане назад.

Никой не забеляза как се обърнах и се запътих към вратата, тъй като в този миг Конър се хвърли срещу Шей и така го изненада, че той изпусна меча си.

— Хей!

— Ти да не очакваше предупреждение след последната ни схватка? — изсмя се Конър. — Адна, довърши го!

— С удоволствие — засмя се тя и се включи в двубоя.

Шей се наведе и се претърколи настрани, за да избегне ритника й.

— Как ли пък не!

Сподирена от дрънчене на стомана, аз тихичко се измъкнах от стаята.