Андреа Креймър
Вълче биле (15)

14

Бяхме насядали около кухненската маса в Чистилището. Сайлъс и Адна сложиха димящи чаши чай пред нас. Отмил кръвта и мръсотията и облечен в дрехите, които Адна бе изровила отнякъде, брат ми отново приличаше на себе си. Почти. Лицето му все още беше бледа сянка на онова, което познавах, и той трепереше въпреки одеялото, с което се бе наметнал. Онзи Ансел, когото помнех, грееше от оптимизъм, а в ъгълчетата на устните му винаги бе спотаена усмивка. Сега обаче чертите му бяха изопнати, а очите, полускрити от русо кестенявата му коса, бяха мътни и далечни.

Седнала насреща му, аз следях всяко негово движение, чудейки се какво ли мисли, дали не изпитва болка. Бях се опитала да седна по-близо до него, но той премести стола си, сякаш не можеше да понася присъствието ми.

Вече не беше вълк. Разбирах товара на тази загуба. Вълците бяхме това, което винаги сме били. Да живея без тази част от себе си би било… невъзможно. Бих се чувствала напълно изгубена.

„Но защо страни от мен? Нали знам, че вината не е у него. Да не би да се срамува? Или пък се бои от мен?“

Ансел не бе хвърлен на вълците, а изхвърлен от техните редици. Изоставен като непотребна вещ насред улицата, когато господарите му вече не се нуждаеха от него.

Седяхме мълчаливо и чакахме Ансел да отговори на въпроса, който Монроу му беше задал, той обаче не помръдваше, сплел пръсти около чашата с чай.

Най-сетне Монроу се покашля.

— Знам, че е трудно, но трябва да ни кажеш какво се случи, след като Кала и Шей избягаха от Вейл.

Ансел бутна чашата настрани и скри разтрепераните си ръце под масата.

— Чакахме я на поляната.

Затворих очи и сякаш се върнах в гората. Отново чувах барабаните, песента на Сабин и Нев. Спомних си как долових миризмата на Шей и го открих, с вързани ръце и очи. Сърцето ми заби учестено, сякаш в такт с думкането на барабаните.

— Ала тя така и не се появи — гласът на Ансел проби мъглата на спомените и когато отворих очи, видях, че ме гледа.

— Тя ме намери — обади се Шей. — Те ме отвлякоха и ме завързаха в гората, за да бъда принесен в жертва по време на церемонията.

— Интересно — промърмори Сайлъс.

— Не е интересно — сопна се Конър. — Отвратително е.

— Защо изобщо си тук? — озъбих се аз на Сайлъс. — Нали си просто някакъв писар.

— Само така! — усмихна ми се Конър.

— Книжниците координират информацията, постъпваща от всички аванпостове — изпъчи гърди Сайлъс. — Днес изгубихме важен агент, а това момче може би е в състояние да ни каже какво се е случило.

И той повдигна вежди към Ансел, който продължаваше да се взира невиждащо пред себе си.

Като не получи отговор, Сайлъс се прокашля и погледна към Шей:

— Разкажи ни за жертвоприношението. Имаше ли някаква ритуална подготовка?

— Ритуална подготовка? — повтори Шей. — Ъъъ… не. Аз бях в безсъзнание. И да са направили нещо, преди да се озова в гората, не помня.

Конър го погледна.

— Добре ли си, хлапе?

— Да — отвърна Шей, макар да изглеждаше по-блед от обикновено.

— Може ли да изчакаме с въпросите, докато той приключи? — намеси се Монроу и даде знак на Ансел да продължи.

Всички се смълчахме.

— Никой от нас не знаеше какво ще се случи — каза Ансел след малко. — Или поне никой от моята глутница не знаеше. Мислехме, че се очаква нещо от Рен и Кала. Знаехме, че ще трябва да убият някого, но предполагахме, че ще е…

Той замълча и се огледа наоколо.

— О, колко мило! — изсмя се мрачно Конър.

— Какво? — не разбра Адна.

Лицето на Итън се изкриви в гримаса. Той стана и отиде до огнището.

— Един от нас. Мислели са, че ще трябва да убият един от нас. Айзък така се закашля, че изплю малко от чая си и Адна му подаде кърпата за бърсане на съдове.

В стаята се възцари неловка тишина.

— Това е минало — каза Монроу най-сетне. — Да го забравим.

Ансел го погледна и когато го видя да кимва, продължи разказа си:

— Чакахме толкова дълго, че накрая Ефрон нареди на няколко от възрастните Бейн да отидат в гората. Почти веднага се разнесе вой и всички се втурнахме натам, вълци и Пазители. И тогава я видях.

— Флин — казахме двамата с Шей в един глас.

Ансел кимна.

— Не можех да откъсна поглед от нея. Нямах никаква представа какво е правила в гората, а ето че сега беше мъртва, убита от един от нас.

Той замълча и ме погледна:

— Знаеше ли, че е сукуба?

— Не и докато не ни нападна — прошепнах, припомняйки си кожестите й криле и огнените струи, бликнали от гърлото й.

— И тогава настана истинска лудница — продължи Ансел. — Ефрон и Лумин крещяха заповеди. Опитах се да остана с Брин, ала възрастните Бейн ни сграбчиха. Не знаех какво става. Хвърлиха ме в някаква кола и ето че вече бяхме в града.

— В града? — сбърчих чело аз.

— В „Едем“ — уточни Ансел. — Но не в самия клуб, а под него. Там Ефрон има някаква тъмница и те ни заключиха в нея.

— Интересно — промърмори Сайлъс под носа си.

— Кое? — попита Шей.

— Досега не знаехме къде Пазителите държат пленниците си — каза Монроу. — Продължавай, Ансел.

— Нямахме представа защо се държат с нас като с врагове — сега думите направо се лееха от устата му. — Затвориха ме в една килия с Мейсън. Мисля, че Фей и Брин също бяха заедно — не ги виждах, но чувах виковете им.

Разтреперих се и когато Шей улови ръката ми, не се дръпнах.

— Известно време не се случи нищо — гласът на Ансел бе толкова тих, че всички се наведохме напред, за да го чуваме. — Оковаха ни, така че да не можем да се преобразим. В началото това беше всичко.

Шей хвърли гневен поглед на Монроу:

— Да не сте се обучавали на разменни начала?

Монроу не отговори.

— Какво? — намръщих се аз и се обърнах към Шей.

— И теб те бяха оковали по същия начин, когато те доведоха в Академията.

— Ако се бе съвзела, докато я местехме, щеше да ни нападне, без да знае какво прави — обясни Конър. — Нямахме друг избор.

Шей отвори уста, за да каже нещо, но аз му попречих.

— Недей. Всичко е наред.

— След известно време доведоха и Рен — Ансел като че ли изобщо не забеляза нашето спречкване. Беше се върнал в миналото, неспособен да се освободи от неговите окови.

Името на Рен ме накара да се сепна и да издърпам ръка от тази на Шей. Рен. Рен се бе опитал да ни помогне. Беше излъгал Пазителите заради нас. Каква ли цена беше заплатил за това?

Гласът му изведнъж отекна в ушите ми.

Става въпрос единствено за любов.

Почувствах дъха му върху кожата си, устните му — върху моите. Пламенната му прегръдка, преди да го изоставя.

— И тогава започна всичко — Ансел почти подскочи в стола, а раменете му затрепериха неудържимо.

— Какво започна? — меко го подкани Монроу.

— Наказанията — прошепна Ансел. — Дойдоха призраците.

— Адна, мисля, че ще е най-добре да излезеш от стаята — каза Монроу, без да сваля очи от разтреперания Ансел.

— Не — отсече Адна, макар че самата тя също трепереше.

— По-добре е да не слушаш — настоя Монроу. — Ще ти разкажа какво сме научили, когато свършим.

— Не — повтори тя.

— Защо да не остане? — попита Шей.

Вместо да отговори, Монроу стисна зъби и прикова поглед в дъщеря си.

Тя преглътна мъчително, ала се изпъна решително.

— Майка ми бе убита от призраци.

— Върви си — тихичко каза Монроу. — Моля те.

— Всичко е наред, Монроу — Конър се приближи до Адна и взе ръцете й в своите. — Тя е силна.

Монроу се намръщи, но се отказа да спори.

Ансел все още говореше, а по тялото му пробягваха тръпки.

— Първо влязоха в нашите килии, придружавани от Ефрон и Лумин. Вземаха ни един по един, а останалите трябваше да гледат. Понякога идваха Емил и възрастните Бейн. Ние бяхме все така оковани, за да не се преобразим, и те се нахвърляха отгоре ни. Хапеха и дращеха до кръв — достатъчно силно, за да ни причинят болка, но не и да ни убият. Друг път Пазителите призоваваха призраци и това беше по-страшно от Стражите. Много по-страшно. Беше като да те погълнат цял и да се намериш вътре в тях, неспособен да помръднеш, докато плътта ти бавно се разкапва. Сякаш те изяждат жив… съвсем бавно. В началото крещиш неистово. После припадаш, а когато отново дойдеш на себе си, тях вече ги няма. Ала само няколко часа по-късно те се връщат и всичко започва отначало. Понякога чувах писъците на Фей и Брин.

Главата ми клюмна, натежала от образа на Брин, обгърната от гърчещи се черни пипала. Адна се олюля и Конър я прегърна през кръста, за да я подкрепи.

— Задаваха ли ви въпроси? — попита Монроу. — Какво искаха да узнаят?

— Искаха да им кажем къде е Кала — отвърна Ансел. — Освен това непрекъснато разпитваха за някакъв Потомък. Нямах представа за какво говорят.

— Имали са предвид Шей — обясних. — Той е Потомъкът.

Мрачна усмивка пробяга по устните на Ансел.

— Вече го знам. Знам и че го искат мъртъв. Някои неща започнаха да си идват на мястото, докато ни разпитваха.

— Ами Рение? — попита Монроу; стиснати в юмруци, ръцете му почиваха върху масата.

— Накрая ни изведоха от килиите и ни закараха в едно голямо помещение. Всичко в подземието бе ново и лъскаво, като в болница. Не и това помещение. То беше тъмно и старо. Имах чувството, че от затвор съм се озовал в тъмницата на някой старовремски замък. Всички се бяха събрали там.

— Всички? — повторих аз.

— Всички Стражи. Трябва да бяха повече от сто. Пазителите също бяха там, заедно със своите призраци. Взираха се в една грамада от изправени камъни, наподобяваща сцена или олтар.

Олтар.

„Не, не. Не Рен. Само не и Рен!“

— Рение ли беше върху олтара? — гласът на Монроу трепереше и аз го погледнах, изненадана, че и той се бои от същото.

— Не. Той беше до него, заедно с Емил и баща ми — каза Ансел и впи поглед в мен. — Върху олтара беше майка ми.

Скочих на крака, въпреки че те почти не ме държаха.

— Какво?!

Безжизнената усмивка се завърна върху лицето на Ансел.

— Учудваш ли се?

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос! — изпищях. — Мама нямаше нищо общо с това.

— Тя беше алфа — вълчицата на глутницата — безстрастният глас на Ансел ме ужасяваше почти толкова, колкото и думите му. — От нея се очакваше да те научи къде ти е мястото.

Къде ми е мястото… Всичко, което бях ненавиждала в предначертаната си съдба. Другата причина, накарала ме да избягам, почти толкова непоносима, колкото и мисълта, че мога да изгубя Шей.

— А ето че се бе провалила — прошепна Ансел. — Така каза Лумин. Не била съумяла да изпълни дълга си.

Отпуснах се на пейката и се оставих на Шей да ме привлече в прегръдката си.

— Какво й сториха?

— Оставиха Емил да я убие пред погледа на татко.

Краката ми омекнаха и сигурно щях да падна от пейката, ако Шей не ме държеше.

Монроу погледна към Адна, която беше пребледняла като платно.

— Убили са майка ви? — прошепна тя.

Конър я притегли към себе си и прошепна нещо в ухото й. По бузите й започнаха да се стичат сълзи, ала тя не издаваше нито звук.

— Казаха, че това било наказанието и на двамата. Мама умря, защото ти избяга, а татко изгуби жена си.

Задави ме ридание. Очите ми запариха, сълзи замъглиха лицето на Ансел.

„Майка ми. Убили са майка ми заради мен. Какво чудовище съм аз?“

— Но са оставили алфата на Найтшейд жив, така ли? — Сайлъс си водеше записки и аз изпитах желание да му прегриза пръстите. Много бавно.

— Вече няма алфа на Найтшейд — отвърна Ансел.

— Какво искаш да кажеш? — Шей ме притисна до себе си; бях като вцепенена, не можех да помръдна.

— Това беше остатъкът от наказанието. Пазителите разпуснаха глутницата Найтшейд. Сега Емил е единственият алфа. Той е начело на двете глутници. Ефрон и Лумин казаха, че това ще бъде новият ред. Вълците на Бейн били проявили по-голяма лоялност и затова щели да властват над тези на Найтшейд, докато те не докажат верността си.

— Но как биха могли да го направят? — попита Итън.

— Като го върнат на Пазителите — при тези думи Ансел посочи Шей. — Това е новото нареждане. На Стражите беше заповядано да го открият и доведат на Пазителите. Който го стори, ще спечели благоразположението им. Ако е някой от вълците на Найтшейд, той или тя ще стане новият алфа и ще поведе глутницата.

— Но това е невъзможно — възразих. — Алфите не могат да бъдат издигани от редиците на глутницата. Те се раждат. Докато баща ни е жив, той е алфата на Найтшейд, независимо дали Пазителите го признават или не.

— Кажи го на тях — озъби се Ансел.

— Това би могло да сработи в наша полза — промърмори Итън и срещна погледа на Конър, който кимна.

— Как? — попитах. — Как би могло да ни помогне? Те ще ни преследват безмилостно, докато не ни заловят.

— Би могло… — започна Конър, ала Монроу го прекъсна.

— Почакай. Ансел, какво стана с Рение Ларош?

Дълбока въздишка се откъсна от гърдите на Ансел.

— Нарекоха го изменник, също като Кала. Накараха го да коленичи пред олтара.

Незнайно как успях да възвърна гласа си:

— Убиха ли го? — попитах дрезгаво.

Ансел поклати глава и нещо в мен, което мислех, че умира, се пробуди за живот.

— Какво стана? — настоя да узнае Монроу; юмруците му вече не бяха стиснати толкова здраво.

— Казаха, че предателството му е по вина на Кала. Че на жените не може да се вярва. Че те са родени, за да прелъстяват и мамят. Че тя го е подлъгала и че той просто се е опитвал да спаси партньорката, която вярвал, че го обича.

Която вярвал, че го обича. Бях се влюбила в друг, ала Рен все още беше част от мен. Двамата споделяхме нещо, което не можех да определя. Беше ли и то любов? Прониза ме чувство на вина, сякаш безброй иглички се впиха в кожата ми. Насилих се да изпъна рамене и се освободих от прегръдката на Шей.

Сайлъс кимна.

— Ммм, да. Бремето на Ева. Бива си го.

— Сайлъс, кълна се, че ако кажеш още нещо, ще ти строша челюстта — процеди Конър и още по-здраво прегърна Адна.

— Няма нищо лошо в това да разбираш избора на противника — високомерно заяви Сайлъс. — Ако не го правим, няма да сме в състояние да предвидим следващия им ход.

— Достатъчно, Конър — намеси се Монроу. — Сайлъс, сега не е моментът.

Сайлъс измърмори нещо под носа си, а Конър продължи да се взира свирепо в него.

— Дадоха го на един призрак — Ансел потрепери. — Държа го по-дълго, отколкото бях виждал дотогава. Когато най-сетне го освободи, не можех да повярвам, че Рен изобщо е в съзнание. Казаха, че може сам да избере участта си. Че все още той контролира съдбата си.

— Какъв беше отговорът му? — попита Монроу.

— След като призракът го остави, той не можеше да говори. Учудих се, че въобще оцеля. Държа го толкова дълго… — Ансел се сгърчи и издаде звук, сякаш ще повърне.

Стана ми студено, стори ми се, че дълбоко в костите ми се загнезди лед. Ръцете и краката ми трепереха неконтролируемо.

„Майка ми е мъртва. Рен е подложен на изтезания. И всичко — по моя вина.“

— Отведоха го — Ансел си избърса устата и опита да отпие от чая си, ала чашата се тресеше в дланите му. — Не знам къде. Но ако не получат отговора, който искат да чуят, те ще го убият. Сигурен съм.

От гърлото на Монроу се откъсна тих звук на болка. Загледан в огнището, той очевидно бе много далеч от тук.

— След това завлякоха мен до олтара — продължи Ансел.

Протегнах ръце през масата с надеждата да ги улови, ала той хвърли бегъл поглед към тях и извърна очи. С усещането за огромна празнота в гърдите, аз прибрах ръцете си.

— Лумин каза, че децата на Наоми Тор не заслужават доверие. Положи длани върху гърдите ми и ми се стори, че ме разкъсват надве. Чух собствения си вой и видях вълчата ми форма да се рее пред мен. Изведнъж лумнаха пламъци и тя се подпали. Козината задимя и мирисът изпълни ноздрите ми. Усещах огъня с тялото си, сякаш ме изгаряха жив. А после от вълка остана само пепел. Лумин махна с ръце и пепелта отлетя. И тогава разбрах. Усетих, че вълкът го няма. Бях се превърнал в нищо.

— Да си жив не е нищо — Монроу се приближи до него и сложи ръка на рамото му. Ансел потръпна, но не се отдръпна. — Ние сме просто хора и смятаме, че животът си струва да бъде живян.

— Аз не съм човек — отвърна брат ми. — Аз съм Страж. Бях Страж. Не знам какво съм сега.

— Мога отново да те превърна в един от нас — обадих се неочаквано. — И пак ще си бъдеш Страж.

— Не. Аз бях унищожен — лицето на Ансел се изкриви от гняв. — Така каза Лумин. Пред всички. Мога да бъда създаден наново единствено с помощта на Древна магия. Никой алфа не може да го стори. Аз съм прокълнат.

— Ние ще ти помогнем — рече Монроу. — Ще ти покажем други начини да се биеш. Не е нужно да си вълк, за да бъдеш силен.

— Войната отдавна да е свършила, ако единствено вълците бяха силни — промърмори Итън.

— Не искам да се бия по друг начин! Искам отново да бъда вълк — Ансел погледна Монроу с трескави очи. — Не можете ли да го направите? Знам, че и вие владеете магии.

Монроу не отговори.

— Каза, че искате да ми помогнете — Ансел вече звучеше отчаяно. — Това е, от което имам нужда. Кала, накарай ги да ми помогнат.

— Ние не създаваме Стражи — каза Монроу най-сетне. — Не променяме природата.

— За какво говориш? — попитах. — Вълкът е истинската природа на Ансел. Противоестествено е онова, което Пазителите са му сторили.

— Може и да е така. Ала откровено казано, ние не разполагаме със средствата, за да поправим стореното. Няма да унищожим друго създание, за да направим Ансел цял.

— Какво искаш да кажеш с това да унищожите друго създание? — обади се Шей.

— За да дадем на брат ти онова, което иска, ще трябва да отнемем същността на друг вълк… а това ще го убие.

Ледени пръсти плъпнаха по кожата ми.

— Не разбирам.

Сайлъс вдигна глава от записките си.

— Стражите са плод на дългогодишно експериментиране с естествените закони. Пазителите открай време обичат да подчиняват природата на собствената си воля. Стражите са една от първите демонстрации на могъществото, с което се сдобиха, когато се съюзиха с Отвъдното. Години наред те вземаха хора и животни, мъчейки се да ги слеят в едно и така да създадат съвършените воини. Имаше безброй провали. Обезобразени тела, осакатени създания, негодни за живот нито в този, нито в който и да било свят. И тогава се родиха Стражите. Ала и тяхното сътворение, и самите те са извращаване на природата. Причината, поради която Търсачите воюват против Пазителите.

Взрях се в него.

— Наистина ли току-що ме нарече извращаване на природата?

Той ме изгледа от главата до петите.

— Да, точно това направих.

— Достатъчно, Сайлъс — намеси се Монроу.

По кожата ми сякаш полазиха безброй насекоми, жилейки и хапейки безмилостно.

— Действително ли така са били създадени първите Стражи?

Замислих се за историята, която ми бяха разказвали като дете. Първият Пазител — благороден воин, ранен, издъхващ, спасен от вълк единак. Въздигането му като отплата. Връзката, изтъкана от обич и вярна служба, която нищо не може да развали.

— Аха. Да не би са ви залъгвали с някоя захаросана приказка за произхода ви? — Сайлъс очевидно искаше да добави още нещо, но суровият поглед на Монроу го накара да се откаже.

— Още лъжи — прошепна Шей, взирайки се в ръцете си.

Зачудих се дали не съжалява, задето го превърнах в един от нас… сега, когато знаеше истината — че сме се появили на този свят не като отплата за вярност, а в резултат от грозно престъпване на естествените закони.

— Кала, трябва да направиш нещо — прошепна Ансел. — Дори за мен да е твърде късно. Преди да ме изхвърлят, Лумин каза, че ще сторят същото и с останалите, един по един. Като назидание. Не можеш да го допуснеш. Те са твоята глутница.

Не бях в състояние да говоря. Езикът ми сякаш се бе превърнал в парче мокър памук, което ме давеше. Какво да сторя? Изборът, който бях направила, бе съсипал света ми. Майка ми беше мъртва, а брат ми се бе превърнал в бледа сянка на самия себе си. И за какво? Двамата с Шей бяхме в безопасност, но нима бяхме направили нещо полезно? Не бяха ли Пазителите също толкова опасни, колкото и преди? Болка пронизваше главата ми и аз разтрих слепоочията си, мъчейки се да въведа ред в хаоса от съмнения.

— Няма да позволим това да се случи.

Думите на Монроу ме накараха да вдигна глава. Лицето му беше мрачно, челюстите — стиснати.

— Какво имаш предвид? — попита Айзък и хвърли поглед към Конър; и двамата като че ли стояха по-изправени, мускулите им — напрегнати.

— Имам предвид точно това, което казах — отговори Монроу. — Ще спасим глутницата ти.