Андреа Креймър
Вълче биле (29)

28

Клъц, клъц, клъц.

Свила устни, Брин съсредоточено въртеше ножицата.

— Сериозно ти казвам, Кал, ако си искала да се подстрижеш, трябваше просто да ме помолиш. Всичко си оплескала.

Загледах се в кичурите коса, които бавно падаха по земята. Не беше лесно да стигна дотук. Бях успяла да се освободя от прегръдките на Шей, без той да ме усети и незабелязано да се измъкна от стаята му.

Не че съжалявах, задето бях прекарала нощта с него, но не знаех какво ще ми донесе утрото, а вече бях достатъчно замаяна от случилото се през последните двайсет и четири часа. Трябваше да остана сама поне за малко, преди да съм в състояние да говоря с Шей за онова, което се бе разиграло в градината тази нощ. Както и в стаята му.

Споменът разпали огън дълбоко в мен и ме накара да потръпна.

— Кала, кълна се, че няма да те порежа — каза Брин през стиснати зъби. — Ще стоиш ли мирно?

— Извинявай.

Гонена по петите от чувство за вина, аз тръгнах да търся останалите от глутницата и ги открих там, където ги бях оставила. Посрещна ме дъх на цитруси и прясно опечен хляб, от който коремът ми закъркори. Тази сутрин трапезарията беше пълна, макар и не така претъпкана, както в нощта, когато избягах от събранието. Търсачи непрекъснато влизаха и излизаха, някои си вземаха кроасани, лапваха няколко зърна грозде и отиваха да си вършат работата, докато други сядаха, за да изпият чаша кафе на някоя от многобройните маси.

Нев, Брин, Адна, Конър, Сайлъс, Тес и Сабин (която като че ли се бе възстановила напълно) се бяха настанили на същата маса, около която Търсачите се бяха събрали на кафе преди две вечери. Веднага забелязах, че Итън и Мейсън ги няма. Докато се приближавах бавно, си помислих, че липсва още някой… и сърцето ми се сви, когато осъзнах, че несъзнателно се бях опитала да открия Монроу.

Присъединих се към тях, готова да измисля някакво оправдание за отсъствието си и да отговоря на всичките им въпроси за това как се бях съюзила с Търсачите.

Появата ми обаче сложи край на разговора им и ги потопи в мълчание. Адна сбърчи чело и като сви рамене, насочи вниманието си към купата с плодове и сметана пред себе си. Сайлъс клатеше глава напред-назад, сякаш в опит да разбере какво у мен бе различно. Тес бе достатъчно мила, за да ми се усмихне за поздрав, ала не каза нищо. Устните на Нев потръпваха, сякаш в гърдите му напираше смях, който той се мъчеше да сдържи.

След като изтърпях около пет минути от това, Брин кимна на Сабин и се изправи. Двете ме изтикаха от трапезарията и ме завлякоха в стаята ми. Оттогава Брин се опитваше да оправи пораженията, които бях нанесла на косата си.

Сабин изцъка с език и застана пред мен, така че да може по-добре да огледа творението на Брин.

— Изобщо не го правиш както трябва. Ще стане накриво.

— Защо не се заемеш ти? — сопна се Брин.

— С удоволствие — Сабин посегна към ножицата.

— Я почакайте — намесих се аз и толкова рязко се изпънах, че Брин бе принудена да дръпне трескаво ръка, за да не ме прободе с ножицата. — Сериозно ли говориш, Сабин? Искаш да ме подстрижеш?

Намръщих се насреща й — изобщо не бях сигурна, че й имам доверие да ми направи прическа, която да ми отива.

— Ще ми бъде приятно, Кала. Винаги аз подстригвам Козет.

За миг очите й помрачняха, но после отново се усмихна.

— О, Козет има страхотна коса — грейна Брин. — Трябва да дадеш на Сабин да довърши, Кал. Аз идея си нямам какво правя. Много ме бива в оформянето на прически, но в подстригването никаква ме няма.

Преглътнах с усилие, но все пак кимнах — след като Сабин щеше да бъде наша съюзница, трябваше да забравя старата ни вражда.

Брин въздъхна облекчено и й връчи ножицата.

В този миг някой се прокашля зад нас и ние се обърнахме към вратата.

— Ъъъ, здравейте — Шей разроши косата си и ни погледна с такъв вид, сякаш всеки миг щеше да побегне.

— Здрасти, Шей — каза Брин, без да успее да прикрие напълно хихикането си, докато местеше поглед между нас двамата.

Сабин му кимна, след което насочи вниманието си към главата ми.

— Какво става? — Шей пристъпи нерешително в стаята, сякаш все още не бе съвсем сигурен доколко бе безопасно да е тук.

— Опитваме се да оправим прическата на Кала. Тя здравата я беше оплескала — обясни Брин и нави няколко от отрязаните ми кичури около пръста си. — Какво всъщност използва?

— Градинарски ножици — отвърнах, без да вдигам очи от пода. Не трябваше да си тръгвам от стаята на Шей, преди да съм поговорила с него. Сега нещата между нас бяха крайно неловки и нямах представа как да ги оправя.

— Нищо чудно, че изглежда толкова ужасно — промърмори Сабин.

— Аз пък мисля, че й отива — възрази Шей и направи още една крачка към нас.

Сабин се изсмя.

— Според теб Кала ще изглежда добре дори ако хване проказа.

Изчервих се, а Брин се изкиска.

Шей се усмихна смутено и отново се прокашля.

— Кал, надявах се да поговорим.

Прехапах устни, но и този път не вдигнах очи.

— Добре, но сега съм малко заета.

— Да, да, разбирам. Е, аз ще бъда в стаята си.

— Добре.

Той напъха ръце в джобовете си, но поне се въздържа да не си тръгне на бегом.

Брин се разсмя.

— Мисля, че го уплашихме.

— Стаята си е страшничка — подхвърли Сабин, без да престава да върти умело ножицата. — Сигурно му е трудно да свикне.

Едва се сдържах да стоя неподвижно.

— Да свикне с какво?

— С това, че е новият алфа. Рен си отиде, сега е негов ред. Не е лесно за преглъщане. Той е вълк едва от няколко седмици, не е свикнал с това като нас.

— Какво?! — възкликнахме двете с Брин в един глас.

— Кала, престани да се въртиш. Така или ще те порежа, или ще ти съсипя косата — каза Сабин най-спокойно.

Сграбчих я за китката, но тя продължи да ме гледа невъзмутимо.

— За какво говориш, Сабин? — попитах бавно.

Ъгълчетата на устните й подскочиха, сякаш тя единствена бе посветена в някаква ужасно забавна шега.

— Ама ти сериозно ли? Наистина ли не знаеш?

Сбърчих чело и се обърнах към Брин, чието объркване бързо отстъпваше място на изумление.

Усмивката на Сабин стана още по-широка.

— Виждаш ли, Брин знае.

Брин кимна.

— Права си… разбира се, че си права. Не мога да повярвам, че не забелязах…

Тя ме погледна и бузите й порозовяха виновно.

— Просто винаги съм си мислела, че ще бъде Рен.

— Но… как?

Не можех да повярвам, че съм принудена да задам този умолителен въпрос на Сабин.

— Всъщност е съвсем просто — Сабин освободи ръката си от безчувствените ми пръсти и отново се зае с подстригването. — Всички знаем, че алфите не могат да бъдат, по липса на по-добра дума, издигани. Те се раждат. Шей винаги е бил алфа, само че не беше вълк. Когато ти го превърна в такъв, това автоматично го направи претендент.

Сабин имаше право. Алфите не можеха да бъда издигани от редиците на обикновените вълци. Това бе и една от причините, поради която решението на проблема със Стражите, който Пазителите във Вейл бяха измислили, нямаше да сработи. Не можех обаче да разбера къде е мястото на Шей във всичко това.

Брин се плесна по челото.

— Ама че съм глупачка!

— Е, значи и аз трябва да съм глупачка, защото все още не разбирам нищо — сопнах се рязко.

— Не разбираш, защото си алфа, Кал — усмихна ми се тя съчувствено. — Винаги си усещала Шей като равен, нали? Говорите на едно ниво, той никога не отстъпва, когато го предизвикаш, нали?

Замислено задъвках долната си устна.

— Май предполагах, че е така, понеже е човек. Че не е наясно с нещата, защото не е един от нас.

— Не — обясни Сабин. — То е защото е алфа.

Брин преплете пръсти в моите.

— Рен от самото начало го смяташе за съперник. Очевидно и той го е усетил.

— И е бил прав — каза Сабин, прокарвайки пръсти през косата ми, за да види дали е равна. — Ти избра Шей.

— Какво? — Този път ножицата наистина ме поряза. — Ау!

— Не подскачай така — Сабин наклони главата ми на една страна. — Няма кръв. Все още не съм свършила с подстригването.

— Не съм избрала Шей — настоях, опипвайки болезненото място. — Просто му спасих живота.

— Нямах предвид жертвоприношението — поясни Сабин. — Говорех за тази нощ.

Незнайно как успях да не се нанижа на ножицата, но за сметка на това с всичка сила сграбчих облегалките на стола.

— Тази нощ? — прошепнах хрипливо.

— Сабин! — Брин я изрита по кокалчето. — Недей.

— Не я съдя — рече Сабин. — Тя е в правото си. Шей е алфа, което означава, че е претендент. А с неговото тяло аз също не бих го изхвърлила от леглото си.

— Сабин! — извика Брин и ме изгледа стреснато, но аз бях прекалено шокирана, за да се разгневя.

Лицето ми пламна.

— Откъде…

— Миришеш на него — подсмихна се Сабин. — Това е другото — той мирише страхотно, нали? А какъв вкус има?

Брин се извърна, но когато чух сподавения й смях, разбрах, че е било, за да скрие усмивката си от мен.

— Стига, Сабин. Престани.

— Но аз си взех душ!

Идеше ми да се свия на кълбо и да умра.

Сабин се изкикоти:

— Това не помага.

Хвърлих кос поглед към Брин и видях, че се опитва да изтрие глупавата усмивка от лицето си.

— Не че ти миришеш лошо, Кал — каза тя в очевиден опит да ме накара да се почувствам по-добре. — Но Сабин е права. Шей наистина ухае хубаво. Като градина.

— Господи! — не се сдържах и скрих лице в ръцете си.

— Ако останеш така, няма да мога да направя нищо с косата ти — изкиска се Сабин.

— Добре — поех си дълбоко дъх и се изправих. — Давай да приключваме. И никакви приказки за тази нощ.

— Наистина ли? — разочарованието в гласа на Брин ме накара да оголя зъби насреща й.

— Кала, опитвам се да ти кажа, че най-вероятно си постъпила правилно — Сабин се зае с косата около лицето ми. — Рен сгреши. Ако наистина те искаше, трябваше да дойде с нас. Трябваше да е тук, за да се бори за теб.

Сведох поглед към ръцете си, смутена от паренето в очите ми.

— Кала.

Гласът на Сабин ме накара да вдигна глава и да срещна погледа й в огледалото.

— Не се обвинявай за Рен. Всички знаем, че държиш на него. Той направи своя избор. Всички го сторихме.

Взирах се в нея и в собственото си отражение. Бледоруса коса обгръщаше лицето ми на меки пластове, които изтъняваха от скулите надолу и се спускаха до раменете ми. Долната ми устна потрепери.

— Направила си ме красива.

— Не съм сторила почти нищо — Сабин остави ножицата настрани и изтупа косъмчетата от раменете ми. — Това си си ти.

Отворих уста, но вместо думи, от гърлото ми излезе единствено задавен хлип.

— Господи, Кала, недей да цивриш. Нали уж си алфа — измърмори Сабин, но после стисна рамото ми и тихо излезе от стаята, оставяйки ме да плача в прегръдките на Брин.

Най-сетне тя ме пусна и ми донесе кърпичка.

— На Сабин кога й присадиха нов характер? — попитах. — Готова съм да се закълна, че току-що беше мила. Донякъде.

— Наистина е мила — Брин се усмихна печално. — Когато те затворят зад решетките с някого, неизбежно научаваш доста за него. Сабин невинаги е била кучката, за която я смятахме. Просто е била озлобена. Наистина озлобена. Нещата, които е трябвало да… — Брин потръпна. — Има предостатъчно причини да е сърдита на света.

Брин беше права. От всички млади Стражи, Сабин бе имала най-тежък живот, а ето че аз бях тази, която плачеше. Издухах си носа и погледнах Брин.

— Сигурно ме смяташ за жалка.

— Ни най-малко. Всички преживяхме много. Пък и ако бях на твоето място, щях да постъпя по същия начин.

— Благодаря. Макар че не съм сигурна как можеш да го кажеш. Та ти не знаеш какво се случи.

— Конър ни разказа — рече Брин. — А Сайлъс през цялото време го прекъсваше, опитвайки се да ни обясни историята. Доста е странен, а?

— Аха — отвърнах. — И какво точно научихте от Конър?

— Е, ясно е, че не може да ни каже какво чувстваш. Но не беше трудно да се досетим. Обясни ни кой е Шей и защо е толкова важен.

— Спомена ли нещо за съюзничество? — попитах, тъй като вече се тревожех, че може да са изоставили плановете за съюз между Търсачи и Стражи.

Брин кимна.

— Изглежда, че можем да научим много от тях.

Това вече беше нещо ново.

— Като например? — попитах и изхвърлих смачканата кърпичка в кошчето.

— Бойни умения, магия. Истинската ни история — Брин прекоси стаята, клатейки глава. — Все още ми е трудно да повярвам. Толкова много лъжи.

— Знам.

— С всичките им магически умения ми се щеше Търсачите да могат да направят нещо за Ансел.

Брин отиде до прозореца и се загледа в ширналото се навън море, което сега бе тюркоазеносиньо под яркото утринно слънце.

— И на мен.

— Отнасят се добре с него — Брин прокара пръсти по дантелените завеси. — Не е в килия, а в обикновена стая.

— Била си при него?

Чувството ми за вина се засили. Защо все още не бях отишла да видя брат си?

— Двамата с Мейсън се редуваме да стоим при него — отвърна Брин и когато се обърна към мен, по лицето й сякаш премина сянка. — Само че не проронва и дума, когато съм там. Мейсън казва, че и с него е така.

— Наистина ли?

Брин поклати глава.

— Може би му трябва малко време — предположих, макар че стомахът ми се сви.

— Може би — каза Брин, ала после потрепери. — Кала, боя се, че ще го изгубим.

— Кълна се, че няма да допусна Търсачите да му сторят зло — в думите ми се промъкна ръмжене.

Брин потърка ръце, сякаш й бе студено.

— Не от тях се боя.

Буцата в стомаха ми се превърна в нож, който ме проряза.

— Едва го разпознах — прошепна тя. — Затворил се е дълбоко в себе си. Дори не съм сигурна, че иска да живее. Така си е изподрал ръцете, че целите са в кръв.

— Ще му помогнем — успях да кажа през свито гърло. — Ще му помогнем да се оправи.

Брин кимна и изтри потеклите по бузите й сълзи.

— Искаш ли да го видиш? И без това е време да сменя Мейсън. Става доста кисел, ако не се храни през два часа.

— Това важи за всяко момче на неговата възраст — усмихнах се аз и я хванах за ръка. — Да вървим при Ансел.

По устните на Брин плъзна лукава усмивка.

— Ама ти наистина ли няма да споделиш нищо за тази нощ?

— Не — отсякох, ала по моите устни също играеше усмивка.

Светът ми бе в хаос, но с Брин до мен, всичко бе някак по-лесно.

Не бяхме направили и няколко крачки, когато тя спря и ме погледна.

— Какво има?

— Нищо — Брин улови и другата ми ръка в своята и я стисна. — Просто… Сабин е права.

— За кое? — попитах, мъчейки се да разгадая изражението й — не изглеждаше разстроена, само любопитна.

— За Шей. Той е новият ни алфа и трябва да бъде част от глутницата.

— О!

Размърдах се неловко. Макар и да не бях против идеята Шей да бъде моят партньор алфа, все още се нуждаех от време, за да свикна с нея.

— Ще бъде добре, ако го доведеш — продължи Брин. — Елате заедно — двамата алфи. Така ще покажете на Ансел, че нещата се променят. Че той… че ние все още имаме бъдеще.

Кимнах. Дали знанието, че светът, който му бе отнел толкова много, вече няма власт над нас, щеше да помогне на Ансел? Той открай време вярваше, че любовта е на първо място. Може би ако видеше, че съм с Шей, по свой избор и по своя воля, щеше да се съвземе?

— Добре — кимнах отново. — Ще отида да го намеря.

— Чудесно!

Брин ме прегърна и аз долепих лице до гъстите й къдрици, припомняйки си колко точно уханието й отразяваше характера й — сладко и леко пикантно, като смесица от карамел и канела. Ухание, което те караше да се чувстваш като у дома, където и да си.

Брин затича по коридора, а аз отидох до стаята на Шей и почуках на вратата.

Не получих отговор и почуках отново. Може би беше заспал.

— Няма го.

Обърнах се и видях Адна да се приближава.

— Къде е?

— Аника го накара да отиде в тактическата зала на Халдис заедно с всички Водачи — обясни Адна и кимна по посока на залата. — Разработват стратегия как да вземат Тордис.

— Защо не ми казаха? — сбърчих чело аз.

— И това обсъждат. Като се има предвид съмнителното положение на брат ти, някои от отрядите изразиха съмнение доколко е разумно да вземем със себе си и Стражи, когато отидем да го приберем.

Не знаех дали съм слисана, ядосана или и двете.

— Планират мисия без наше участие?

— Претеглят възможностите — отвърна Адна и по устните й пробяга усмивка. — Което е добре дошло за нас.

— За нас? — повторих, леко обезпокоена от пламъка, лумнал в очите й.

— Нуждая се от помощта ти за една друга мисия — каза тя и докосна камите на кръста си. — Тайна мисия.

Усетих как косъмчетата по тила ми настръхват.

— Каква?

Адна сви устни, така че те заприличаха на тънка черта, прорязваща лицето й.

— Отиваме да спасим брат ми.