Андреа Креймър
Вълче биле (4)

3

Лили.

Смехът на Рен отекна в ушите ми.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така!

— Никога.

Взирах се в нея с омекнали колене.

— Защо ме нарече така?

Поривът да приема вълчата си форма бе неудържим, струваше ми се, че стените се затварят около мен.

„Бягай, Кала! Върни се при глутница си. Мястото ти не е тук.“

Шей явно усети напрежението ми, защото взе ръцете ми в своите и ме накара да го погледна.

— Кала? Успокой се. Тя нямаше нищо лошо наум.

Явно си мислеше, че съм ядосана на Ариадна и затова искам да се преобразя. Ала не това беше проблемът.

— Шей е прав. Съжалявам, ако съм те подразнила — Ариадна сви рамене, а очите й заблестяха още по-силно, сякаш искаше да й се нахвърля. — Просто ми хрумна ей така. Подхожда ти и освен това е смешно.

Почти не я чувах, заради рева, който отекваше в ушите ми. Струваше ми се, че ме завлича водовъртежа на някакъв сън. Не, не сън. Кошмар. Чувства, които бях успяла да заровя дълбоко в себе си, докато бях сама, сега изплуваха на повърхността и нахлуха в гърдите ми.

Развеселеното изражение на Ариадна се стопи.

— Нещо не е наред ли?

Поклатих глава. Не можех да говоря, искаше ми се земята да се разтвори под краката ми и да ме погълне. Струваше ми се, че чувам как Рен прошепва това име в ухото ми. Не можехме ли с Шей да се порадваме и на пет минути заедно, без да ни напомнят за единствения, който бе в състояние да ни раздели?

Шей отговори вместо мен, процеждайки думите през стиснати зъби:

— Просто имаше още някой, който я наричаше така.

Още някой. Сега вече не само чувах насмешливия шепот на Рен, ами виждах и лицето му. Спомних си как ме бе притеглил към себе си в нощта, когато избягах от Вейл. От церемонията, която трябваше да ни свърже завинаги. Беше ме целунал, умолявайки ме да остана. Къде ли бе сега? Беше излъгал, за да ни помогне да се измъкнем. Трудно ми бе дори да мисля за цената, която сигурно бе платил за лъжата си.

Вейл. Моят дом. Сърцето ми биеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, едва успявах да си поема дъх.

„Какво правя тук?“

Забих нокти в дланите си, борейки се да потисна ръмженето на вълка, който изгаряше от желание да се върне обратно при глутницата си и ме подтикваше да се нахвърля върху Търсачите.

Адна премести изпитателен поглед от мускулчето, което играеше по лицето на Шей, към мен.

— А! — каза тя, без да се опитва да скрие усмивката, плъзнала по устните й. — Някой друг. Разбирам.

В стаята се възцари неловко мълчание. Най-сетне Конър изпука кокалчетата на пръстите си и хвърли многозначителен поглед на Монроу.

— Значи ли това, че най-после ще престанем да се правим на надзиратели? Не че не беше вълнуващо, особено в сравнение със смъртоносните битки, на които ни пращаш обикновено.

— Млъкваш ли изобщо някога? — сопна му се Шей.

Жегна ме чувство за вина — знаех, че причината за лошото му настроение съм аз, не шегите на Конър. Дори и ако те започваха да стават леко дразнещи.

— Къде са ни добрите маниери? — каза Конър. — След като ти си Избраникът, трябва да правиш добро впечатление. Жалко, че тук не учим на етикет. Нали се сещаш — коя вилица за какво е, калиграфия, най-изисканият начин да изкормиш противника…

За миг ми се стори, че Шей ще му удари един.

— Достатъчно, Конър — макар и спокоен, в тона на Монроу се долавяха стоманени нотки. — Нека просто изчакаме Аника да дойде.

— Тук съм.

При тези думи една жена прекрачи прага. Беше облечена като останалите Търсачи, ала на врата си имаше железен медальон, оформен като роза на компас. Косата й, вдигната във венец от плитки, приличаше на царевична свила.

Придружаваше я друга жена, чиято външност можеше да бъде описана по един-единствен начин — свирепа. Гарвановочерната й коса бе подстригана съвсем късо, разкривайки сложна татуировка, изрисувана върху карамелената кожа на врата й. Лъскавите дръжки на ножовете, втъкнати в колана й, улавяха слънчевите лъчи и проблясваха като смъртоносни светлоотразители.

— Лидия! — Конър се втурна към новодошлите и сграбчи жената с татуировката в мечешка прегръдка.

— И аз се радвам да те видя, Конър — каза тя с нисък, дрезгав смях. — Как е Тес?

— Все още се дрънкат с Айзък — ухили се Конър. — Много й липсваш, разбира се.

Лидия отвърна на усмивката му.

— Ако не се случи нещо непредвидено, ще я видя само след няколко часа.

Конър сложи ръце на раменете й.

— Не очаквай кой знае какво събиране тази вечер.

— Ще съм доволна и на малко — отвърна тя.

Итън се приближи до двамата и като улови Лидия за лакътя, я обърна към себе си.

— Как си се издокарала само — подхвърли той и двамата допряха ръце по начин, който ми заприлича на ритуален поздрав.

— Чух, че сме имали много специални гости — каза Лидия и погледът й обходи стаята, спирайки се върху мен.

Тя кимна лекичко и аз едва не направих крачка назад от учудване. Това бе жест на… уважение. Два въпроса започнаха да се гонят из главата ми. За кого ме мислят тези хора? И какво искат от мен?

Лидия се поклони сковано на Монроу.

— Е, ще го бъде ли?

Монроу премести поглед от нея към мен.

— Все още не сме стигнали дотам.

Русокосата, строга на вид жена, се усмихна.

— Чудесно. Тъкмо няма да ни се налага да повтаряме — каза тя, след което ми даде знак да се приближа. — Кала, за мен е чест да се запознаем. Казвам се Аника.

— Благодаря.

Поех протегнатата й ръка, без изобщо да се учудвам от силното й ръкостискане. Всичко у тази жена — от плътния й, контраалтов глас до царственото й държание — излъчваше авторитет.

— Макар че не съм много сигурна за това с честта.

Тя се засмя.

— Ти спаси Потомъка, а по този начин може би и нас.

— Все още не сте ми казали дори какво означава това, че съм Потомъкът — намеси се Шей, който междувременно се бе приближил до мен. — Откакто съм тук, Адна не се откъсва от мен, досущ като някаква бавачка.

— Бавачка, как ли пък не! — възмути се Адна. — Не съм имала възможност да те напляскам дори веднъж, което си е направо срамота.

Очите на Шей се разшириха и той ме погледна, поклащайки глава, ала това не попречи на кръвта ми да кипне.

— Адна! — Монроу я изгледа строго.

Почти очаквах Конър да я потупа одобрително, задето бе изръсила нещо съвсем в негов стил, но той изглеждаше по-недоволен и от Монроу. Плъзнах поглед по крехката й фигура и се опитах да преценя колко време ще ми отнеме да й откъсна и двете ръце от раменете.

„Определено по-малко от десет секунди. Може би дори по-малко от пет.“

— О, стига сте се втелявали! — сопна се тя, ала после хвърли нервен поглед към Аника. — Извинявай, Аника.

— Приема се — по устните на Аника пробяга усмивка, преобразявайки я за миг. — Ще отнеме известно време, докато научиш всичко за това кой си, Шей. Сигурна съм, че чакането е неприятно и наистина съжалявам. Ала твоята роля идва малко по-късно. По-належащият въпрос в момента е къде е мястото на Кала във всичко това.

— Моето място?

Най-сетне успях да откъсна очи от Адна, която, вместо да продължи да се закача с Шей, както очаквах, наблюдаваше Конър с тънка усмивчица на уста.

— Аз съм Стрелата — каза Аника. — Така че в момента аз давам нарежданията.

При вида на обърканото ми изражение тя докосна розата на компаса около врата си, а после посочи Монроу.

— Стрелката напътства Водачите на всички подразделения. Вече познаваш Водача на подразделение Халдис.

— Какво представлява подразделение Халдис? — попитах, като си мислех за алхимичния символ на вратата.

— Когато му дойде времето, ще научиш всичко — каза Аника. — Обещавам. Ала в момента има един друг въпрос, който изисква да се занимаем с него възможно най-бързо. Нуждаем се от помощта ти, стига да си съгласна да ни я дадеш.

— И как точно мога да ви помогна?

В гласа ми отново се прокрадна подозрение. Независимо колко пъти ми казваха, че мога да им имам доверие, продължавах да се опасявам, че ми залагат капан.

Аника се усмихна, но това беше невесела усмивка.

— Искаме да се върнеш във Вейл.

Можех само да се надявам, че съм успяла да запазя безстрастно изражение.

„Да се върна във Вейл.“

Нима не исках точно това? Защо тогава изпитах чувството, че се вледенявам?

— Не говорите сериозно — каза Шей и пристъпи напред, сякаш за да ме прикрие от пронизващия поглед на Аника. — Та те ще я убият в мига, в който кракът й стъпи там!

Изгледах го сурово. Прав беше, ала нали бях родена, за да се бия. Първоначалният шок от думите на Аника започваше да отминава, но кучешките ми зъби си останаха опасно заострени.

„Аз съм алфа, Шей, не беззащитно кутре. Никога не го забравяй.“

— Нямаме предвид да се върне към предишния си живот — каза Аника. — Сега, когато Потомъкът е тук, войната ще бушува без прекъсване. Пазителите ще хвърлят всичките си сили срещу нас. Трябва по някакъв начин да вземем надмощие над тях.

— И как точно ще го направим като изпратим Кала във Вейл? — попита Шей.

— Искаме да опитаме нещо — Монроу положи ръка на рамото му и го дръпна назад. — Нещо, което вече сработи веднъж, много, много отдавна. Съюзничество.

Съюзничество. Опустошението. Първото въстание на Стражите. Всичко започваше да си идва на мястото.

— О! — можах да кажа само, обзета едновременно от надежда и от страх.

Война.

„Търсачите се готвят за война и аз съм първият им удар.“

При мисълта за битка мускулите ми начаса се напрегнаха, стоманени, готови да се хвърлят в бой.

— Я почакайте — Шей махна ръката на Монроу от рамото си. — Имате предвид съюзничество със Стражите?

— И преди сме прибягвали до тази стъпка и тя значително увеличи способността ни да се съпротивляваме на Пазителите.

Шей поклати глава.

— Аз четох друго. Знам всичко за Опустошението. Имате късмет, че Стражите не са били изличени от лицето на земята.

„Стига си се опитвал да ме защитиш.“

Шей обаче не обърна внимание на предупредителното ми изръмжаване, вперил поглед в Монроу.

— Опустошението завърши зле — призна Водачът. — Ала за известно време имахме успех. Този път едно подобно обединяване на силите би могло да реши изхода от войната.

— Пък и сега притежаваме нещо жизненоважно, което не съществуваше предишния път — добави Аника.

— И какво е то? — поиска да узнае Шей.

— Ти.

Сега бе ред на Шей да каже „О!“.

Погледнах го, чудейки се дали бе успял да научи нещо повече за ролята си в мистерията, която бяхме разплели в Нейл. Аника бе казала, че Шей е от жизненоважно значение и че неговото присъствие би могло да се окаже онази разлика между Опустошението и сега, с чиято помощ щяха да спечелят войната. Надявах се, че е права, като се имаше предвид какво ми бе струвало да спася живота на Шей.

— Защо? — изсъска Рен. — Какво у него струва толкова, че си готова да погубиш живота си?

— Той е Потомъкът — прошепнах. — Може би единственият, който е в състояние да ни спаси. Всички нас. Ами ако един ден животът ни принадлежи само на нас и на никой друг? Ако повече не трябва да слугуваме на Пазителите?

Припомних си думите, които бях изрекла тогава, ала имаше още един въпрос, който не се бях осмелила да задам пред Рен. Не и когато и моят живот, и този на Шей, висяха на косъм.

Ако мога сама да избирам съдбата си?

Връхлетелите ме спомени накараха тялото ми да потрепери. Обичах Шей. От мига, в който ме докосна за първи път.

Той пробуди в мен нещо, което дотогава дори не подозирах, че е потънало в сън. Нашите тайни, откраднатите мигове заедно, забранените целувки, всичко, което бяхме рискували един за друг — ето какво бе определило избора, довел ме тук.

Бях се отклонила от предначертания ми път, защото не можех да го оставя да умре. Ала това не бе единствената причина да избягам от Вейл. Светът, който познавах, бе рухнал около мен. Истинската алфа защитава своята глутница.

Предвожда я. А аз ги бяха изоставила, макар и само защото вярвах, че това е единственият начин да ги спася.

Възползвайки се от това, че в момента Шей бе погълнат от собствените си мисли, аз побързах да обявя намеренията си за своето място във войната. Въпреки недоверието ми към Търсачите, се нуждаех от помощта им. Те като че ли ми предлагаха точно това, от което се нуждаех — възможност да отведа глутницата си далеч от Пазителите.

— Да — казах. — Ще го направя.

— Кала… — започна Шей, но аз го погледнах гневно, оголила зъби насреща му.

— Не. Те са прави. Съюзничество е именно това, което искам. Това, което глутницата ми би искала.

— Отлично — каза Аника.

Стори ми се, че чух Итън да изръмжава недоволно, докато се отдръпваше в ъгъла, където се цупеше и преди идването на Лидия и Аника.

— Ще ни трябва малко повече информация, преди да предприемем каквото и да било — обади се Монроу.

— Ще ви кажа всичко, което знам. Но нямам представа дали ще ви свърши работа, за да планирате нападението си.

— Всяка информация ще ни е от полза.

„Хубаво.“

— Но да започнем с нещо по-лесно. В края на есента изгубихме двама Търсачи. Знаеш ли какво се случи с тях?

„Лошо.“

Незнайно как успях да не потреперя. Това определено нямаше да е от полза за сключването на съюза.

— Да.

„Само още един въпрос и ако отговоря искрено, вероятно ще ме убият.“

— Кала, почакай — Шей застана още по-близо до мен.

В гласа му се долавяше предупредителна нотка — сигурна бях, че и двамата си мислим едно и също ужасно нещо, но въпреки това поклатих глава.

— Ако искат съюзничество, трябва да знаят с кого го сключват.

„И ако поискат да си отмъстят — така да бъде.“

Огледах се наоколо. Двукрилата врата беше затворена. Изглеждаше солидна, ала не толкова, че да спре един Страж, връхлетял стремглаво отгоре й.

„Наложи ли се да избягам, ще успея.“

— Но…

Пръстите на Шей се сключиха около китката ми, но аз не му обърнах внимание.

— И двамата са мъртви.

Адна сведе очи към пода. Аника и Лидия въздъхнаха, но Конър само потърка едва наболата си брада:

— Не е като да не сме го очаквали, Монроу.

— За Кайл вече знаехме — тихичко каза Монроу. — Той беше сред Падналите. Ала за Стюарт не бяхме сигурни. Никого не смятаме за мъртъв, преди да сме научили за смъртта му от първа ръка.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— От първа ръка?

— Да — потвърди Аника. — Такива са нашите правила.

Зачудих се какво ли щяха да сторят, когато научат колко добре запозната бях в действителност с обстоятелствата около смъртта на другия Търсач. Ето на това му се казваше „от първа ръка“.

— Почакайте малко — намеси се Шей, сбърчил чело. — Какво представляват Падналите? Срещнах това име във „Войната на всички срещу всички“. Да не става дума за онези създания, които изпълзяха от гнусните картини на вуйчо ми?

Колкото и да не ми се искаше, не можах да не потреперя, когато чух Шей да споменава съществата, които ни бяха преследвали из мрачните коридори на имението „Роуан“. Начинът, по който тътрузеха краката си и стенеха, празните им очи…

— Точно така. Сега обаче нямаме време да говорим за тях — каза Монроу и го погледна строго, преди отново да насочи вниманието си към мен. — Да се върнем на Стюарт. Ако знаеш нещо…

Кимнах, като се опитвах да не обръщам внимание на това, че едва успявах да си поема дъх.

— Какво се случи с нашите агенти, Кала? — попита Аника. — Трябва да знаем как са умрели, а източниците ни във Вейл не разполагат с никаква информация.

— Източници? — повторих намръщено, но изражението, появило се върху лицето на Монроу, тутакси прогони въпроса ми.

— Просто ни отговори.

В очите на Шей припламна тревога.

— Определено смятам, че трябва да им обясним по-подробно, за да придобият правилната представа.

Издърпах ръката си от неговата, готова да побягна или да се хвърля в атака, ако се наложи.

— Вече разполагат с всички необходими подробности, Шей. Аз съм Страж и те отлично знаят какво означава това.

— Мамка му! — промърмори Конър.

Двамата с Лидия се спогледаха и бавничко започнаха да се приближават към Итън, който ме наблюдаваше, наклонил глава на една страна с измамно невинен вид.

Адна хвърли изпитателен поглед към Конър.

— Какво?

Той поклати глава, за да я накара да замълчи, без да сваля очи от мен.

Преглътнах мъчително и започнах:

— Двамата с Шей бяхме пред клуба на Ефрон Бейн, когато вашите хора ни нападнаха.

Видях как Монроу стисна челюсти.

— Продължавай.

— Наредено ми беше да браня Шей. Убих един от тях на място.

— Стюарт — прошепна Лидия.

Тя и Конър стояха от двете страни на Итън като стражи.

— Свършихме ли с приказките вече? — тихо попита той.

— Овладей се — каза Аника. — Да спечелим войната — само това има значение. А на война винаги има жертви.

— Заради нея и останалите като нея — изплющя гласът на Итън.

— Погледни я, Итън. Тя е просто едно момиче — намеси се Монроу. — Спомни си какво говорихме. Стражите не са онова, което изглеждат. С помощта на Кала може да ги привлечем на наша страна.

Успокояващите думи на Монроу ме изненадаха. Не че ми харесваше особено да ме наричат „просто едно момиче“, но се радвах, че не жадува за отмъщение. За съжаление не всички в стаята споделяха чувствата му.

С разкривено от ярост лице, Итън свали арбалета от рамото си и се прицели в мен.

— Долу оръжието, Итън! — извика Аника.

Конър го изтръгна от ръцете му.

— Може би ще е най-добре да си тръгнеш.

— Как ли пък не — възрази Итън, без да го поглежда. — Какво стана с Кайл?

— Междувременно дойдоха още Стражи — отвърнах, а Шей застана пред мен, закривайки почти напълно Итън от погледа ми. — Казаха, че Пазителите го искали жив.

Итън кимна, вените по врата му пулсираха.

— И?

— Отведоха го при Ефрон Бейн за разпит.

Ужасът от онази нощ ме заля като вълна и аз затворих очи под напора на страшните спомени — похотливия поглед на Ефрон, докосването му, накарало ме да настръхна от погнуса. Чувството на омерзение бе изместено от нарастващ гняв.

„Нека само посмее отново да опита нещо такова! Този път няма да стоя и да му позволявам да прави каквото си иска.“

— Ти беше ли там?

— Да.

Струваше ми се, че пак съм в онзи кабинет и слушам виковете на Търсача, докато Рен стиска ръката ми. По тялото ми пробяга тръпка.

— Ти ли го разпитваше? — Итън изглеждаше спокоен. Прекалено спокоен.

— Не.

— Кой тогава?

— Достатъчно, Итън — прекъсна го Монроу. — Знаеш какво се е случило с Кайл. Нали го видяхме в „Роуан“. Всичко свърши. Опитай се да го приемеш.

Итън го изгледа свирепо.

— Мисля, че имам право да знам какво е станало с брат ми!

„Брат?“

Изведнъж всичко ми се изясни — и изпълнените с омраза погледи, които Итън ми отправяше, и вечната му потиснатост. Прониза ме болезнено състрадание. Прокашлях се, защото лицето на Ансел, изплувало внезапно пред очите ми, накара гърлото ми да се свие.

— Съжалявам, че си изгубил брат си. Аз също имам брат. Ако нещо се случи с него…

„Какво ли става с Ансел? И с Брин, която ми е по-близка и от сестра?“

Итън ме погледна с обезумели очи.

— Е, кажи ми…

— Призраци — изговорих на един дъх. — Винаги използват призраци за разпитите си.

— Призраци? — задавено повтори Итън. — Хвърлили са го на призраците?

Той затвори очи за миг, а после посегна към кръста си. Видях блясъка на стомана, когато извади камата си, и тялото ми се напрегна, готово да приеме вълчата си форма.

— А ти си била там! — изсъска той. — Брат ми е един от Падналите, а ти си била там. Ти, бездушна кучко, ти си могла да го предотвратиш!

Когато отново отвори очи, видях, че горят с подклаждана от бездънна мъка ярост. Направи крачка към мен, стиснал камата в ръка. Тъкмо щях да се нахвърля отгоре му, когато Монроу застана между нас. В същия миг Шей тупна с лапи на пода — златистокафяв вълк, приклекнал отбранително пред мен и оголил зъби срещу Итън.

Мрачната усмивка на Итън се стопи и той пребледня още повече.

— Пак ти си тази, която превърна Потомъка в чудовище. Ще ти смъкна кожата и ще я нося вместо палто.

Тялото на Шей се напрегна и той присви уши назад, когато Итън се втурна към мен.

— Не! — изкрещя Аника.

Монроу се пресегна и сграбчи Итън през кръста.

— Лидия, Конър, изведете го оттук! — викна той, мъчейки се да удържи яростно съпротивляващия се мъж. — Ще се оправим с това по-късно.

Ругатни и пръски слюнка се лееха от устата на Итън. Двамата Търсачи се втурнаха да помогнат на своя водач. С огромни усилия те най-сетне успяха да издърпат крещящия, ридаещ мъж от стаята, ала отчаяните му викове достигаха до ушите ми дори когато вече не го виждах.

Монроу, по чието лице се четеше дълбока печал, поклати глава и погледна към вълка, който лежеше в краката ми и не откъсваше очи от вратата.

— Ако нямаш нищо против… — въздъхна Монроу.

— Шей, преобрази се — казах тихо. — Веднага.

Миг по-късно той вече стоеше до мен в човешкия си облик, но погледът му си остана все така бдителен.

— Ако някой от вас я нарани, ще съжалявате жестоко — каза той на Монроу.

— Кала няма да пострада.

Стана ми неудобно от начина, по който говореха за мен, сякаш изобщо не бях там. Разбирах и дори оценявах желанието на Шей да ме защити, но нали бях воин. Не се нуждаех от ничия защита. Жегна ме раздразнение, като досаден бодил, впит дълбоко в кожата ми.

Този инцидент няма да се повтори — каза Монроу. — Уверявам те.

— Съжалявам за случилото се в онази нощ — не исках да мълча, докато други обсъждаха съдбата ми. — Знам, че извинението ми сигурно не означава нищо за вас.

Погледнах към вратата, през която бяха извлекли съпротивляващия си Итън.

— Нито пък за него.

— Напротив, означава, стига да е искрено — Монроу спря замислен поглед върху загриженото ми лице. — Ще му трябва известно време, докато започне да ти има доверие. Ако изобщо някога го стори.

— Нищо няма да се получи — Шей закрачи напред-назад, стиснал юмруци до тялото си. — Как можем да постигнем някакъв напредък, ако един от вас непрекъснато се опитва да я убие?

Имаше право. Не виждах как ще помогна на останалите от глутницата си, ако непрекъснато се тревожа дали някой изпълнен с желание за мъст Търсач няма да забие камата си и гърба ми.

— Итън може да е разкъсван от гняв и мъка, но все още следва заповедите ми — заяви Аника. — Никой няма да нарани Кала, докато е под моя защита.

Обърнах се, за да я погледна, и повдигнах вежди.

— Под твоя защита?

Шей беше прав. Нищо нямаше да излезе от това съюзничество. Една истинска алфа не се нуждае от ничия защита. Търсачите не разбираха нито мен, нито моя свят. Ала нима имаше начин да спася Ансел, Брин и останалите без чужда помощ?

По устните на Аника пробяга суховата усмивка.

— Боя се, че това е твоят жребий, Кала. Поне докато не успееш да докажеш лоялността си пред другите.

— Един Страж е верен само на своята глутница — отвърнах автоматично и лицето ми се разкриви от болка.

„Глутницата, която изоставих.“

Спомних си обезумелия от скръб Итън и се запитах дали бих реагирала по-различно, ако местата ни бяха разменени. Щеше ли да има в сърцето ми място за прошка? Може и да не бях убила Кайл собственоръчно, ала той бе мъртъв, защото си бях свършила работата. Не можех да виня Итън за това, че бе насочил цялата си ярост върху мен.

„Нямам друг избор. Съюзничеството трябва да сработи.“

Шей взе ръцете ми в своите и топлината на допира му ме извади от мрачните мисли. Срещнах погледа му и си спомних защо се бях съгласила да избягам от Вейл. Раздразнението ми се изпари. Преплела пръсти в неговите, прокарах палец по китката му. Той се усмихна и сърцето ми прескочи един удар.

— Ще им помогнем, Кал — тихичко каза Шей. — Вече съм до теб и точно това ще направим — ще помогнем на Ансел и на останалите.

Кимнах, ала така и не можах да извикам върху лицето си усмивката, с която исках да отвърна на неговата. Бръчките около очите на Монроу като че ли станаха по-дълбоки, докато гледаше преплетените ни пръсти. Смутена, пуснах ръката на Шей, питайки се дали всички Търсачи се гнусят толкова от идеята, че скъпоценният им Потомък е влюбен в един Страж. Натрапчива тревога накара сърцето ми да се свие — ако наистина беше така, щеше ли това да промени чувствата на Шей към мен?

— Точно на това се надяваме всички — каза Аника. — Ала преди да предприемем следващия си ход, ни трябва повече информация. От колко време планираш да въстанеш против Пазителите?

„От колко време планирам да направя какво?“

— Ъъъ… аз…

Думите сякаш се оплетоха в езика ми. Нищо не бях планирала. Всяко решение, което бях взела, целеше единствено да помогне на Шей. Избор, правен в рамките на секунди. Насред пълен хаос.

— Принуждаваха я да се омъжи за някого — гласът на Шей бе пропит с отвращение. — На седемнайсет години… можете ли да повярвате!

Монроу кимна и отвори уста, за да каже нещо.

Имах чувството, че някой бе забил юмрук в стомаха ми.

„Защо всичко винаги се свежда до нас с Рен? Нима Шей не разбира саможертвата, която Рен направи, когато ме остави да си вървя?“

— Не заради това… — започнах, но така и не довърших. — Не исках да обявявам на всеослушание личните си отношения.

— Знам, че не е единствената причина — каза Шей и изострените му кучешки зъби проблеснаха за миг. — Въпреки това е важно. Церемонията, принудата да се обвържеш с него — това беше пълна лудост!

— Как можеш да говориш така за Рен! Та той се опита да ни помогне. Излъга заради нас и Пазителите несъмнено ще научат. Може да го убият заради това!

Не, всъщност бе още по-лошо. И именно осъзнаването на ужасната истина ме изпълваше с такава ярост. Свела очи към пода, се поправих:

— Те ще го убият.

Дори не се опитах да скрия мъката си, когато отново вдигнах поглед към Шей, без да мигам, макар очите ми да бяха пълни със сълзи.

Шей пребледня, а вените на врата му изпъкнаха, ала онзи, който реагира, беше Монроу.

— Рен? — повтори той с разширени очи, мъчейки се да овладее гласа си. — За Рение Ларош ли говорите?

— Познаваш ли го? — учудих се аз.

Монроу извърна лице.

— Чувал съм за него — отвърна той дрезгаво.

— Интересно развитие на нещата — каза Аника, без да сваля изпитателния си поглед от Монроу. — Би могло да се окаже от жизненоважно значение, не мислиш ли?

Монроу кимна, без да среща погледа й.

— Разкажете ни за церемонията — обърна се Аника към нас. — Така по-добре ще разберем точно какво ни очаква във Вейл.

— Кала и Рен трябваше да сформират нова глутница тази пролет — обясни Шей, взирайки се сърдито в мен. — Нова глутница, която да брани пещерата Халдис — при тези думи той стисна зъби. — Още един от уредените съюзи на Пазителите.

Отвърнах на сърдития му поглед, сдържайки с мъка резкия отговор, който ми бе на езика. Нима не бях избягала от церемонията, изоставяйки Рен и излагайки на опасност живота на приятелите си, само и само за да го спася? Какво още трябваше да му доказвам?

— Запознати сме с тази практика — каза Монроу, срещайки погледа ми. — От него ли се опитваше да избягаш?

— Не, не от него — отговорих и видях как ръцете на Шей се свиха в юмруци. Може и да беше дребнаво, ала това ме изпълни със задоволство. — Пазителите възнамеряваха да ни накарат да убием Шей като част от церемонията. Открих го вързан в гората. Трябваше да избягам, за да го спася.

Шей дори не ме поглеждаше и мимолетният пристъп на доволство бързо отстъпи място на чувство за вина. Не ми стана по-леко и от това, че Адна бе взела ръката му в своята и тихичко му шепнеше нещо.

„Страхотно, аз съм гадната кучка, а тя е съчувстващата приятелка. Чудесна работа, Кала, няма що!“

— Жертвоприношението — каза Монроу. — Знаехме, че е предвидено за Сауин, но не бяхме сигурни къде ще се състои. Успяхме да засечем Потомъка чак в имението „Роуан“.

— За наш късмет — потреперих само като си представих какво би могло да се случи, ако Търсачите не се бяха появили онази нощ.

— Стражите търсеха ли ви? — попита Монроу и аз кимнах.

— Изпратиха вълците на Бейн по дирите ни.

— Цялата глутница? — сбърчи чело Аника. — Как успяхте да им се изплъзнете?

Шей въздъхна, сякаш правеше огромен компромис като го признаваше:

— Рен ни помогна. Настигна ни в гората, но ни остави да избягаме и отклони останалите от следите ни.

— Помогнал ви е? — очите на Монроу ме гледаха, ала тъмният блясък в тях си оставаше напълно неразгадаем.

— Да — прошепнах едва чуто, тъй като ми бе трудно да дишам. Всеки наново преживян миг от онази нощ бе като камък върху гърдите ми, докато купчината, която ме затискаше, не започна да ме задушава.

Адна не откъсваше поглед от нас.

— Радвам се да го чуя — каза Монроу.

— Аз също — усмивката, пробягала по устните на Аника, изчезна така бързо, както се бе появила. — Това вещае добро начало за плановете ни.

И този миг на прага се появи Конър.

— Какво изпуснах? — попита той, но после се намръщи, забелязал преплетените пръсти на Адна и Шей. — Нека отгатна: Потомъкът ти е направил предложение?

— Тя познава Рение Ларош — Адна се усмихна широко на киселото му изражение и продължи да държи Шей за ръка. — И двамата го познават.

Шей направи физиономия и издърпа пръстите си от нейните, като в същото време ми хвърли кос поглед. Усмихнах се и изражението му омекна.

Конър подсвирна, а раздразнението му отстъпи място на изненада.

— Интересно! — каза той и двамата с Адна се спогледаха многозначително.

„Как така всички Търсачи са чували за Рен?“

В момента си имаме други грижи — отсече Монроу. — Къде е Итън?

— Изпратих го да дава наряд при Берачите — отвърна Конър. — Мисля, че аванпостът е достатъчно далеч.

Той току-що се върна от смяна — намръщи се Монроу. — Не му беше ред да излиза отново преди настъпването на нощта.

Конър сви рамене.

— Лидия също реши, че е добра идея. Трябва му нещо, което да поглъща вниманието му. Освен това знаеш, че е най-добрият ни стрелец.

Монроу издаде кратък утвърдителен звук и спря сериозен поглед върху Шей.

— Разбирам защо искаше да се нахвърлиш върху Итън, ала докато си между нас, ще е най-добре да не приемаш вълчата си форма, освен ако не сме навън и не се сражаваме. Наоколо е пълно с воини, обучени видят ли Стражи първо да стрелят, а после да задават въпроси.

Ще го имам предвид — промърмори Шей.

— Благодаря ти — каза Аника. — Кала, преди да си тръгнеш, някой от глутницата ти изразявал ли е недоволство от съдбата ви? Ако Рен е бил готов да поеме такъв риск заради теб, означава, че и други от глутницата биха минали на наша страна… под твое водачество, разбира се.

„Дали?“

Замислих се за Мейсън и Нев. За Сабин. За тях животът под властта на Пазителите беше непоносим и те несъмнено биха се възползвали от всяка възможност да се махнат, нали?

А и Ансел. Той искаше да е свободен, за да бъде с Брин. Но не само заради това бях убедена, че брат ми би се присъединил към нас, без да се замисли.

Никога няма да предам Пазителите. Освен ако ти не ме помолиш… алфа.

Пък и не беше само той. Запазвайки първата ни среща с Шей в тайна, Брин също се бе изложила на опасност. Тя ми бе точно толкова вярна, колкото и Ансел.

— Да — казах. — Ще го направят.

— Ами родителите ти? — попита Аника. — Би било още по-ползотворно, ако и възрастните вълци от Найтшейд се присъединят към нас.

— Може би…

Сърцето ми подскочи в гърдите, оставяйки ме без дъх. Майка ми и баща ми бяха алфи, моите алфи. Досега винаги се бях подчинявала на тяхната воля. Какво ли щяха да си помислят, ако собствената им дъщеря се опиташе да ги предвожда? Стражите определено не си падаха по размествания в установената йерархия.

— Ами вълците на Бейн? — попита Шей. — Не искате ли да привлечете всички Стражи на своя страна?

— Някои от младите Бейн може би — отвърна Монроу. — Ала възрастните няма да се присъединят към нас.

— Откъде знаете?

— Имаме общо минало с глутниците — каза Аника тихо. — Емил Ларош никога няма да се съюзи с нас.

Общо минало.

— Искаш да кажеш, че няма да го направят, защото онези от глутницата им, които биха въстанали, вече са мъртви — казах. — Умрели са предишния път, когато сте опитали да се съюзите. Майката на Рен е била една от тях.

Монроу рязко си пое дъх.

— Откъде знаеш?

— Открихме архивите на Пазителите — обясни Шей. — Знаем, че Корин Ларош е била екзекутирана, защото заедно с Търсачите планирала бунт срещу Пазителите.

— На нас обаче казаха, че е загинала при нападение на Търсачи в поселището на Бейн, когато Рен бил само на годинка — добавих. — До нощта, когато нахлухте в „Роуан“, само ние знаехме, че не е така.

Между Търсачите настана тишина, те пребледняха и се спогледаха разтревожено.

— Нищо чудно, че Стражите им служат толкова вярно — промълви Аника. — Пазителите са отровили умовете ви с лъжи за начина, по който животът на всички ви е бил съсипан.

По гръбнака ми полази ледена тръпка.

— В това вярваше и Рен, ала в нощта, когато избягахме, му казах истината.

Всички до един се взряха в мен.

— Казала си му? — изсъска Шей. — Дори не си ми споменала, че си го направила.

— Това бе причината да ни остави да избягаме — прошепнах, неспособна да срещна погледа му.

Или поне част от причината. Другата предпочетох да запазя в тайна, припомняйки си отчаянието в очите на Рен. Начинът, по който ме бе целунал.

А ето че той също бе замесен във всичко това. Търсачите определено криеха нещо от нас.

Внезапно Монроу се обърна и се отправи към вратата.

— Извинете ме.

— Монроу! — повика го Аника, ала той вече бе излязъл от стаята.

— Аз ще отида след него — предложи Конър.

— Винаги става така — поклати глава Адна.

„Какво беше това?“

Погледнах към Шей, ала и той бе не по-малко объркан.

— Може би Монроу не бива да взема участие в мисията — каза Аника.

— Вярваш ли, че ще позволи да я проведем без него? — горчиво се изсмя Адна. — От години чака да ни се удаде подобна възможност. Всъщност — чака я, откакто съм се родила.

Устните на Аника се присвиха.

— Покажи малко уважение към баща си, дете. Не разбираш колко много е изгубил.

— Баща? — повтори Шей и я погледна така, както бе изгледал и мен преди малко — сякаш го бяхме предали.

Отново ме жегна ревност, остра като зъби, впили се в тила ми. Колко точно се бяха сближили, докато аз се възстановявах?

Адна потръпна и се изчерви, сякаш бяхме разкрили ужасяваща тайна.

— Аха. Монроу ми е баща.

— Никога не си ми го казвала. Защо не го спомена?

— Не е толкова важно — Адна се обърна рязко, а бузите й поаленяха.

Сбърчих чело.

— Защо го наричаш Монроу?

Макар и да зачитах баща си като алфа на глутницата на Найтшейд, винаги му казвах татко.

— Защото не искам специално отношение — отвърна тя. — И защото това го побърква.

— Уважение, Адна — повтори Аника. — То е по-важно, отколкото си мислиш.

— Ще се опитам — каза Адна, но според мен с мъка се сдържа да не извърти очи към тавана.

Аника сключи ръце пред себе си.

— Въпреки това неприятно прекъсване, казаното от вас потвърждава надеждите ни за Стражите. Мисията ще бъде приведена в действие.

— Кога? — попитах. — Кога ще се върна при глутницата си?

Аника се усмихна.

— Още сега.