Андреа Креймър
Вълче биле (8)

7

Тес се бе свлякла в безжизнена купчинка на пода.

Конър тихичко й шепнеше нещо.

— Най-добре да я вземем с нас — каза Итън на Айзък. — Могат да изпратят някой друг Берач, който да я замести временно. Аз ще поема задълженията й тук, докато Аника се оправи с тази бъркотия.

Айзък кимна.

Аз се бях настанила на масата, докато Адна тъчеше портал към Академията, и се опитвах да проумея какво се бе случило току-що. Лидия беше мъртва. Почти не я познавах, ала начинът, по който бе умряла, ме бе разтърсил. Повдигаше ми се и цялата треперех.

Зарових лице в ръцете си, неспособна да прогоня мисълта, че съм виновна за трагедията, сполетяла новите ми съюзници. Тес ридаеше и всеки неин вопъл ме прорязваше като нож. Бях отишла при Саша, уверена, че никой от Найтшейд не би могъл да се обърне против мен. Надали бих могла да се заблудя по-дълбоко и ето че Лидия бе платила с живота си за моята грешка.

Някой ме докосна по рамото и когато вдигнах глава, видях Адна.

— Вратата е отворена.

Последвах я към искрящия портал. Тес плачеше, заровила лице в рамото на Айзък, който я прегърна и тихичко се сбогува с нея, преди Конър да обвие ръка около кръста й и да я преведе през вратата на Адна.

Докато минавах покрай Итън, се пресегнах и го улових за ръкава. Навярно би било по-разумно да избера някой друг, но повече не можех да сдържам думите, които напираха в гърдите ми.

— Съжалявам — прошепнах едва чуто.

Итън се освободи от ръката ми, ала в очите му се четеше по-скоро тъга, отколкото гняв.

— Недей. Смъртта открай време е наша спътница.

Така беше — виждах го с очите си. С изключение на Тес, Търсачите бяха продължили напред, нарамили мъката си по начин, който бе едновременно страшен и красив.

— Съобщете ни какво се случва, веднага щом можете — каза Итън.

— Обещавам — отвърна Адна и ми даде знак да мина пред нея.

Аника ни очакваше от другата страна на портала, без да откъсва очи от Тес, която се мъчеше да преглътне сълзите си.

— Лидия? — попита тя.

Тес отново се разрида и Аника сведе глава.

— Както и нашият агент — добави Конър.

— Тес, най-добре е да отидеш в стаята си в крилото Халдис.

Тес кимна и излезе, а Аника се приближи до Конър.

— Какво стана?

— Не съм сигурен — отвърна Конър, разтривайки тила си. — Когато стигнах до мястото на срещата, Грант беше мъртъв. Кръвта му бе изтекла поне час, преди да го открия, и целият се беше вкочанил.

Аника се намръщи и погледна към мен.

— А глутницата?

Поклатих глава, питайки се дали да им кажа за Халдис и за теорията ми, че патрулите най-вероятно са променени. За ужасяващия пропуск, който бях допуснала. С оглед на онова, което се бе случило, в крайна сметка реших, че е по-добре да си замълча.

— Стражите, на които се натъкнахме, ни атакуваха без никакво колебание — обясни Конър.

— Нещо се е променило — казах аз с пресъхнало гърло.

— Какво? — Конър ми хвърли пронизващ поглед.

— Един от вълците, които ни нападнаха, беше от Найтшейд. Не от моята глутница, а от по-възрастните вълци. Водачът й обаче беше от Бейн.

— Сигурна ли си? — присви очи Аника.

— Да — уверих я, мъчейки се да говоря спокойно. — Лидия беше убита от Емил Ларош.

— Какво каза?

Беше Монроу, застанал на прага заедно с Шей.

Адна прекоси стаята и зарови глава в гърдите на баща си.

— Загубихме Лидия — обясни Конър, докато Монроу прегръщаше Адна. За първи път ги виждах да се държат като баща и дъщеря.

— И този, който я уби, беше Емил? — попита Монроу, като милваше Адна по косата. — Алфата на Бейн?

— Да — отговорих.

Търсачите до Аника се бяха скупчили около нея и тихичко си шепнеха нещо.

Шей пристъпи в стаята и аз тръгнах към него. Изобщо не се поколебах, когато той протегна ръце. Бях като зашеметена. Във Вейл бе станало нещо. Нещо, което не разбирах.

— Добре ли си? — прошепна той, когато се притиснах в него, оставяйки уханието му да ме обгърне в утешителна прегръдка.

— Не съм ранена — отговорих също така тихо. — Ала се случиха някои неща.

Ръцете му ме притиснаха още по-силно.

— Какви неща?

— Не тук — промълвих и той ме целуна по косата.

Монроу ни наблюдаваше с мрачно изражение.

— Трябва да го обсъдим със Сайлъс.

Аника кимна.

— Вероятно е в кабинета си.

Адна вече се бе отдръпнала от прегръдката на баща си и бършеше сълзите от бузите си.

— Ще дойда с вас.

— Трябва да си починеш.

— Не.

Всяка следа от уязвимост бе изчезнала, изместена от обичайното й бунтарско изражение.

— Тогава идвам и аз — каза Конър, без да откъсва от Адна очи, пълни с тревожни въпроси.

Зачудих се защо ли се държи така закрилнически. Адна ми изглеждаше доста корава и смятах, че се справя забележително добре, с оглед на случилото се… О! Изведнъж изпитателният поглед на Конър намери обяснение.

Адна току-що бе получила назначението си като Тъкач, а ето че още при първото й излизане с отряда Халдис, те бяха изгубили двама души. Дали наистина го бе понесла мъжки, като останалите Търсачи, или само се преструваше заради другите.

— Насам — каза Монроу, макар да се понамръщи на Адна, преди да ни изведе от стаята.

Вместо да свием по коридора, този път минахме през стъклените врати. Въздухът в двора беше мразовит, ала Монроу дори не трепна, докато крачеше по моста. Погледнах към пустеещата земя под нас и видях криволичещи пътеки и пресъхнали фонтани. Никой не продумваше. Дъхът ни изпълваше въздуха с малки бели облачета. Дворът беше огромен — докато Монроу отвори вратите в отсрещното крило на Академията, трябва да бяхме извървели поне половин миля.

Въпреки че като архитектура коридорът, в който се озовахме, бе идентичен с този в крилото Халдис, отвътре той бе съвсем различен. Целият Халдис, от стените до ламперията в тактическата стая, излъчваше топлина с меката си, наситена охра, алените си тонове и тъмния махагон.

Мястото, където се намирахме сега, блещукаше така, сякаш бе изваяно от лед. Смразяващо синьо, лавандула и сребро, както и ослепително бяло, покриваха стените. Цветовете се вихреха като развълнувана вода, а тихото шумолене, което се носеше навсякъде, допълваше усещането за неспирно повяващ ветрец.

— Къде сме? — попитах; непрестанно менящите се цветове по стените създаваха впечатлението, че сградата около нас се движи.

— В крилото Тордис — обясни Монроу, поглеждайки ме през рамо.

Изведнъж си дадох сметка, че той все още върви и че съм изостанала от другите. Колкото и поразяващо да бе това място, Търсачите — и дори Шей — несъмнено го бяха виждали и преди. Те сякаш не забелязваха красотата му или ако все пак го правеха, тя явно не им въздействаше достатъчно силно, за да ги накара да кажат нещо.

— Колко крила има общо?

— Четири — отвърна Монроу, когато го настигнах. — Халдис, Тордис, Пиралис и Айдис.

— Земя, въздух, огън и вода — промълви Адна.

— Четирите елемента — обади се и Шей, който също хвърляше погледи към стените около нас. Може би и той като мен виждаше това място за първи път. — Тордис е въздух.

Монроу кимна.

— Всеки елемент си има отличителни черти. За да оцелеем, ние се нуждаем от качествата и на четирите елемента, ала всеки Търсач се специализира, когато постъпи в Академията.

— Какви са отличителните черти на Халдис?

— Земята ражда воини — отговори Конър и щипна Адна по бузата. — Затова ние сме по-корави.

— Ще ти се — Адна го плесна през ръката. — Освен това от Пиралис също излизат Нападатели. Халдис се слави с Берачите си… както и със своите Водачи.

При тези думи тя погледна към Монроу, който кимна едва забележимо.

— Ами ти? — попитах я. — Ти не си обучена от Халдис и все пак работиш с тях?

— Както казах — Монроу спря пред тясна борова врата, покрита с изкусна дърворезба, — всички ние се нуждаем от четирите елемента. Тъкачите минават подготовка във всяко от подразделенията, тъй като за създаването на портали четирите елемента трябва да работят в синхрон.

— Леле! — Шей погледна Адна и повдигна вежди.

— Не е чак толкова впечатляващо, колкото звучи — увери го тя, хвърляйки мрачен поглед към баща си.

— Напротив — Конър разроши косата й и тя му се изплези.

— Повечето от нас обаче си остават в едно от крилата — при тези думи Монроу почука на вратата. — Тордис, въздухът, е елементът на ума. Книжниците се обучават тук, тук и живеят.

Вратата се отвори и от другата й страна се появи Сайлъс. Ръцете му бяха пълни с пергаментови свитъци.

— Какво? — свъси се той срещу Монроу. — Имам си работа.

— Изгубихме Грант.

Свитъците се търкулнаха на пода, а Сайлъс пребледня като платно.

— Не!

— Съжалявам.

Монроу го заобиколи и ни даде знак да влезем.

Сайлъс все още стоеше като вцепенен на прага, когато минах покрай него.

— Ъъъ… — Шей се оглеждаше наоколо. — Това е работен кабинет?

Учудването му беше напълно разбираемо. Стаята изглеждаше така, сякаш всички речници на планетата бяха дошли тук, за да срещнат смъртта си по възможно най-страшния начин. Подът беше зарит с хартия. Същински кули от книги се поклащаха опасно и заплашваха да се срутят всеки миг.

— Не пипайте нищо!

Сайлъс, който очевидно се бе съвзел от първоначалния шок, ме бутна настрани и се запъти към бюрото (или поне към нещо, което сметнах за бюро, тъй като бе напълно заровено под купища листове и карти) като човек, който си проправя път из минно поле.

За разлика от него, Конър прекоси стаята с няколко крачки, ритайки безцеремонно всички изпречили му се книги.

— По дяволите, Конър! — извика Сайлъс. — Сега няма да мога да намеря онова, което ми трябва.

— Проблемът си е твой — каза Конър и се настани в един стол, събаряйки книгите, които бяха струпани върху него. — Сякаш изобщо ме е грижа за специалните ти вундеркиндски привилегии. Само защото Аника ти угажда във всичко, не означава, че и аз ще го правя.

Монроу се приближи (доста по-внимателно), следван от Адна и Шей, а аз реших да се възползвам от проправената от Конър пътека.

— Нямаш ли други столове, Сайлъс? — попита Адна.

— Това е кабинетът ми — изсумтя той. — Не архивите на Тордис. Рядко имам гости.

— Можеш да седнеш в скута ми — смигна й Конър и се потупа по бедрата.

Ама че кавалер — промърмори Адна и се облегна на писалището.

— Можем да постоим и прави — рече Монроу.

— Е, ще ми кажете ли как се стигна дотам да изгубим един от агентите си? — попита Сайлъс, докато ровеше из купищата свитъци. Най-сетне откри химикалка и започна да драска нещо върху един лист.

— Не сме сигурни — отговори Монроу и ме погледна.

В този миг си дадох сметка, че иска аз да се заема с обяснението.

„Е, в крайна сметка мястото ми е начело, нали така?“

Признанието му ме окрили, бях едновременно учудена и зарадвана, че зачита положението ми на алфа.

— Нещо не е наред с глутниците на Стражите — обясних. — Не съм сигурна какво се е случило, но патрулите, които познавах, вече не са същите.

Сайлъс стисна устни и ми кимна да продължа.

— Емил Ларош предвождаше вълци на Найтшейд. — Раменете ми се напрегнаха само при спомена за схватката със Саша. — Все още не разбирам как е възможно.

Когато изрекох името на Емил, Монроу стисна зъби.

— Алфата на Бейн е патрулирал заедно с вълци на Найтшейд? — Сайлъс дори не вдигна глава от онова, което пишеше.

— Не патрулираха — стана ми студено още докато го казвах. — Излезли бяха на лов. За нас.

Химикалката се изплъзна от пръстите на Сайлъс и той ме погледна с разширени очи.

— Смяташ, че са знаели за идването ни, така ли?

— Дори да не са знаели, определено не бяха изненадани. Мисля, че са очаквали да се появим.

— Може да са изкопчили информацията от Грант, преди да го убият — въздъхна Сайлъс.

— Съмнявам се — възрази Конър. — Аз го открих. Приличаше на нападение от засада. Трябва да са го убили моментално.

Сайлъс сбърчи чело.

— Значи са го научили от собствените си източници.

— Искаш да кажеш, че са внедрили шпиони между нас? — попита Шей. — Смяташ, че имаме предател?

— Разбира се, че не — изсумтя Сайлъс. — Нашите хора не са изменници. Имах предвид нейните приятелчета.

И той ме посочи с пръст. Стори ми се, че и последната глътка въздух излезе от дробовете ми. Отне ми само миг да се преобразя и да скоча върху писалището, ръмжейки заплашително. Зъбите ми изщракаха на сантиметри от лицето му. Сайлъс изскимтя и падна заднишком от стола.

— Кала! — извика Монроу.

Възвърнах си човешкия образ, но не слязох от бюрото.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах Сайлъс, който размахваше пред лицето ми един нож за отваряне на писма.

— Нали си наясно, че тя не е върколак? — подсмихна се Шей подигравателно. — Тази сребърна джунджурия няма да ти помогне особено.

— Монроу!

Очите на Сайлъс всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, докато аз стоях на ръба на бюрото, готова да се хвърля отгоре му.

— Кала, моля те — каза Монроу.

— Какво искаше да кажеш, Сайлъс — настоях, без да поглеждам към Монроу.

Сайлъс преглътна мъчително.

— Само това, че вълците от глутницата ти са най-вероятният източник на информация за теб и Шей. Сигурно ги разпитват.

Краката ми потрепераха и едва успях да запазя равновесие.

Задържани са за разпит.

— Но… но те не знаят нищо — заекнах аз. — Само двамата с Шей знаехме… О, Господи!

— Какво? — приведе се напред Конър.

— Рен! — прошепнах, а кръвта се отцеди от лицето ми. — Рен също знаеше.

— Какво точно знаеше? — попита Монроу с внезапно одрезгавял глас.

— Разказах му за Корин… за това, че Пазителите са я убили — отговорих, мъчейки се да разпръсна мъглата, която обвиваше спомените ми от онази вечер. — Казах му и че Шей е Потомъкът.

— По дяволите! — изруга Конър. — Дотук беше със съюзничеството.

— Защо? — попита Шей.

Сайлъс бавно се изправи, без да ме изпуска от поглед.

— Защото Пазителите ще държат младите Стражи под ключ, докато не се уверят на кого са предани. Няма да можем да се доберем до тях.

Монроу, който досега ни слушаше, заровил лице в ръцете си, изруга и замахна с юмрук, разпилявайки една купчина книги.

— Съжалявам — каза Адна на баща си, ала той не отговори.

Конър се изправи и му занесе стола си. Монроу кимна признателно и приседна, облегнал лакти на коленете си, потънал в мисли.

— Е, какво ще правим сега, след като отписахме тази възможност? — попита Конър.

Скочих от писалището, без да обръщам внимание на потръпването на Сайлъс, когато минах покрай него.

— Няма да зарежа глутницата си! Не можем да ги изоставим просто така!

И преди знаех, че Рен е в опасност, ала мисълта за това как разпитват Брин и Ансел бе още по-ужасна. Та те не знаеха нищо. Каквото и да се случеше с тях, вината щеше да бъде само моя. Единствено моите тайни ги излагаха на опасност.

— Няма да ги изоставим — отвърна Монроу, взирайки се пред себе си. — Но сега вече ще трябва да проведем спасителна мисия. Не опит за съюзничество. Или поне не веднага.

— А и ще се нуждаем от много повече информация, преди да сме в състояние дори да мислим за освобождаване — каза Сайлъс.

Изгледах го свирепо и той уплашено се прилепи до етажерката зад гърба си.

— Сайлъс е прав, Кала — обади се Адна. — Не бива да отиваме във Вейл с вързани очи. Може да разпитват единствено Рен, ала може и да са задържали всички от глутницата ти.

Погледнах към Шей и той кимна неохотно.

— Какво тогава? — сопнах се аз. — Просто ще си седим и ще чакаме?

— Не — заяви Монроу. — Не можем да си позволим да чакаме.

— Време е да извадим тежката артилерия — ухили се Конър на Сайлъс. — Нали така?

— Това е най-тъпата метафора, която съм чувал някога — Сайлъс се приближи до бюрото и простена при вида на листовете, които бях съдрала.

— За какво говорите? — намръщи се Шей.

— Още ли не си го разбрал, хлапе? — хвърли му кос поглед Конър. — Говорим за теб.

— За мен? — примига Шей.

Монроу вдигна поглед. Очите му бяха зачервени.

— Сайлъс, време е.

— Време за какво? — попитах аз.

Мислите ми все още бяха при глутницата ми. При Ансел и Брин. В гърдите ми сякаш гореше огън, докато се мъчех да прогоня образите на всички ужасни неща, които може би бяха изтърпели. Които може би търпяха и в този момент.

— Време е Шей да научи кой е — обясни Монроу.

— Знам кой съм — каза Шей.

— Искаш ли да се обзаложим? — засмя се Конър. — Две към едно, че те очаква огромна изненада… или сто.

— Остави го на мира — намеси се Адна.

— История ли искате да чуете или план? — попита Сайлъс.

— План — сопнах се аз. — Какво може да стори Шей за моята глутница?

— Все още — не много. Първо трябва да съберем частите.

— Частите? — сбърчи чело Шей. — Какви части?

— Частите на кръста — свойски отвърна Сайлъс, сякаш това обясняваше всичко.

Бръчките по челото на Шей станаха още по-дълбоки.

— Частите на кръста?

Едната вежда на Сайлъс подскочи и той се приведе напред, а в гласа му се прокраднаха почти обвинителни нотки:

— Точно колко от „Войната на всички срещу всички“ прочете?

Притекох се на помощ на Шей.

— Виж, професоре, бяхме принудени да се спасяваме с бягство веднага щом разбрахме, че Потомъкът ще бъде принесен в жертва. А съм почти сигурна, че ако не го бяхме сторили, вашите хора щяха да се опитат да спасят Шей и най-вероятно щяха да се провалят. Така че внимавай какви ги говориш — скастрих го, оголвайки зъби насреща му.

Вълна на изумление премина през стаята. Конър изпръхтя от смях, когато Сайлъс отново посегна към ножа за отваряне на писма.

Монроу вдигна ръка.

— Кала е права, Сайлъс. Не всеки може да си позволи лукса да посвети целия си живот на учение. Имаме късмет, че двамата изобщо са тук. Да им се караме, задето не са успели да съберат всички факти, преди да избягат, е безсмислено.

Сайлъс имаше вид, сякаш всеки момент ще повърне, но въпреки това хвърли свъсен поглед на Шей.

— Извинявай.

Шей се усмихна едва-едва.

— Успяхме да прочетем само откъси.

— Добре тогава — Сайлъс си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да подобри рекорда за плуване под вода. — На всяко от свещените места се пази част от кръста. Ти трябва да понесеш кръста, както се казва в пророчеството. Само така можем да победим.

Като изрече тези думи, той шумно изпусна дъха си и изскърца със зъби.

— Не мисля, че писането на резюмета би било подходяща кариера за теб, Сайлъс — измърмори Конър. — Нямаш никакъв усет към обобщаването.

— Да не говорим пък за липсата на здрав разум — добави Адна под носа си и се усмихна на Шей, който се засмя, преструвайки се, че не забелязва обидения поглед на Сайлъс.

— Да се съкращава е истинско светотатство — заяви Сайлъс.

Приведох се напред нерешително, тъй като не исках отново да си навлека някоя остра забележка.

— Не разбирам. Шей вече носи кръста. Нали е татуиран на врата му.

Конър се засмя.

— Човече, само ако бяхте приели облога ми.

Двамата с Шей се спогледахме объркано.

Сайлъс приличаше на гъска, която се кани да снесе златно яйце и Шей се свъси насреща му:

— Е?

— Татуировката има за цел само да докаже кой си, нещо като знак за тези, които те търсят. Тя не е кръстът.

Самодоволният пламък в очите на Книжника беше толкова силен, че ми беше трудно да го гледам.

— Какво тогава представлява кръстът? — попитах тихичко. Монроу не ме погледна; кафявите му очи не се откъсваха от Шей. Мрачна, пълна със съжаление въздишка се откъсна от устните му.

— Оръжие.