Андреа Креймър
Вълче биле (30)

29

За миг изпитах чувството, че подът е пропаднал под краката ми и се сгромолясвам. Олюлях се и Адна ме сграбчи за ръката.

— Кала? Добре ли си?

Тръснах глава, мъчейки се да потуша пожара, който сякаш лумна в главата ми.

— Чу ли какво казах? — попита тя, повеждайки ме нанякъде.

Аз кимнах.

— Брат ти?

— Да.

— Имаш предвид Рен? — едва успях да изрека името му на глас, толкова трудно ми беше. — Не говориш сериозно. Това означава да се върнем във Вейл!

Адна запуши устата ми с ръка.

— Не тук.

Трябваше да прехапя език, за да спра напиращите в гърдите ми въпроси. Адна продължи да ме води нанякъде. Подминахме моята стая, после още няколко, докато най-сетне тя отключи една врата и ме издърпа вътре.

Макар като архитектура да бяха напълно еднакви, стаята, в която се озовах, едва ли би могла да изглежда по-различно от моята. Спалнята, в която ме бяха настанили, имаше типичния безличен вид на стая за гости, приятна и лишена от каквото и да било излъчване.

Тази на Адна обаче бе същинска експлозия от цветове — стените грееха във виолетово, черно и алено, а върху леглото бе метната пищна кадифена покривка, която стигаше чак до пода. Адна завъртя копчето на една уредба и мощният звук, който ме връхлетя, накара ярките стени да се разлюлеят пред очите ми.

— Харесваш ли „The Raveonettes“^[1]? — попита тя и още повече усили музиката.

Кимнах, а пулсът ми затуптя в ритъм с ефирните гласове, които се лееха около мен.

Адна се тръшна върху леглото.

— Извинявай за това, но не мога да рискувам някой да ни чуе. Не че по принцип слушам музика по-тихо.

— Няма проблем.

— Седни — подкани ме тя и махна към леглото.

Бях прекалено нервна, за да седя, но все пак се приближих и се заиграх с кадифената покривка.

— Значи Конър ти е казал?

Адна поклати глава и като повдигна купчината възглавници на леглото, ми показа един плик.

— Баща ми ми каза — поправи ме тя и извади писмото отвътре.

— Монроу ти е написал писмо?

Не можех да откъсна поглед от сгънатите листове в ръката й. Бяха няколко и аз се запитах какво точно й бе разказал. Колко ли тайни от миналото бе излял върху тези листове?

Адна се засмя и примига няколко пъти, за да прогони сълзите си.

— Според Конър баща ми прекрасно знаел, че никога няма да му позволя да ме хване натясно за задушевен разговор. Научих се да ги избягвам, откакто мама…

Погледът й се насочи към нощното шкафче и когато го проследих, видях, че там бе подпряна снимка на жена с червеникаворуса коса и кехлибарени очи. Тя бе обгърнала раменете на слабо като върлина момиче, което се бе ухилило до ушите — Адна като по-малка.

Адна потупа с пръст по листовете в ръката си.

— Очевидно тя ги е събрала. Майката на Рен, имам предвид. Корин. След като умряла, татко бил на път съвсем да затъне, но мама му помогнала да се съвземе. А после съм се появила аз.

Гледах я, без да знам какво да кажа. Тя се излегна по гръб, притиснала писмото до гърдите си.

— Именно заради мен татко не се опитал да измъкне Рен от Пазителите — продължи тя, като се взираше в тавана. — Не искал да рискува двете с мама да го изгубим. Смятал, че вече е причинил достатъчно страдания. Ала никога не могъл да го преживее. Отчаяно копнеел да си върне Рен. Всичко е тук.

И тя разлисти страниците.

— Сигурна съм, че е така — отвърнах. — Но не го виня, че е искал да те предпази. Рен не е знаел истината. Все още не я знае. И досега смята Емил за свой баща.

— Именно — заяви Адна. — Точно затова трябва да се върнем.

— Дори не съм сигурна дали би искал да се върнем за него — казах, припомняйки си как ме бе блъснал в стената. — Може би предпочита да остане. Като другите.

— Наистина ли го вярваш?

Не й отговорих. Не бях в състояние. Истината бе, че не знам. Щеше ми се да вярвам, че Рен би могъл да бъде спасен, но бях виждала на какво са способни Пазителите, когато решат да прекършат някой Страж. Собственият ми брат едва не бе погубил всички ни, подведен от някогашните ни господари. Можеше ли Рен да повярва на нещо различно от лъжите, които му бяха наприказвали за неговото минало?

Струваше ми се, че вместо вътрешности, в тялото ми има гънещи се змии.

Адна не сваляше пронизващ поглед от мен.

— Трябва да опитаме.

Рязко си поех дъх.

— Но как бихме могли? Предишния път едва не загинахме.

Тя се надигна и седна, преметнала крака през ръба на леглото.

— Точно затова сега ще се получи. Този път със сигурност няма да ни очакват. Пък и нали ще се опитаме единствено да намерим Рен.

— Но как…

— След като го открием, аз ще отворя вътрешен портал, също като предишния път. Вземаме го с нас, връщаме се обратно и толкова — изрече тя на един дъх, с пламнали очи.

— Как точно ще го открием?

Адна се прокашля и наведе поглед.

— Ъъъ. Не можех да не забележа… Ами… Пръстена, който носиш…

— Пръстена ми?

Неволно вдигнах ръце към гърдите си, прикривайки халката с другата си ръка.

— Била си му обещана, нали? — попита Адна, все така приковала поглед в земята. — Той ли ти го подари?

— Да, но…

Исках да й обясня, че пръстените не са част от церемонията по съюза. Че Рен ми го подари по свое желание, защото се опитваше… Какво всъщност се опитваше да направи? Да ми каже, че ме обича? Да ме увери, че не иска съюзът ни да бъде просто безпрекословно подчинение на чужди заповеди? Мислите ми сякаш ме запратиха в стената, оставяйки ме без дъх, и аз не довърших.

Адна обаче не забеляза нищо.

— Значи можем да го използваме, за да открием Рен.

Наложих си да не обръщам внимание на лудешкото биене на сърцето си и да се съсредоточа върху думите на Адна.

— Пръстенът е в състояние да го открие?

— Ако Рен ти го е подарил, между тях има връзка, която мога да използвам, за да разбера къде се намира.

— Как е възможно?

— Представи си невидима нишка, свързваща пръстена ти с Вейл — усмихна се тя. — Трябва само да я проследим и тя ще ни отведе при Рен. И тогава ще отворя портала.

— Наистина ли действа?

— Точно така намерихме и Шей.

— О!

Дланите ми бяха започнали да се потят.

— Знам, че рискът е голям, Кала. Но от всичко, което видях досега, както и от начина, по който Шей подскача само като чуе името му, съм убедена, че държиш на Рен. Сигурна съм, че не искаш да го изоставиш там.

— Така е — едва успях да прошепна в отговор.

Адна се изправи, заровила пръсти в дългата си, махагонова коса.

— Той ми е брат, но всъщност не го познавам. Не го правя за себе си, а за баща ми.

И като отдели последния лист от писмото, тя ми го подаде.

Върху бялата повърхност бяха написани само две думи: „Спаси го.“

Усетих, че очите ми парят, листът в ръката ми затрепери. Вдигнах поглед към Адна.

— Трябва да го направя, Кала — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

Сега вече цялата треперех, но въпреки това кимнах.

Адна въздъхна шумно и се отпусна.

— Слава Богу!

— Кой друг? — попитах и й върнах листа. Не можех да го гледам повече, да усещам как тези самотни думи сякаш се взират в мен, прогаряйки дупка в сърцето ми.

— Никой — сбърчи чело Адна. — Само аз и ти.

— Мислиш ли, че ще се справим?

Изгледите не бяха добри, дори и с чужда помощ.

— Никой няма да ни позволи да го направим — каза Адна. — Само да го споменем пред когото и да било и ще ни сложат под денонощно наблюдение.

— Какво ще кажеш за някой от глутницата ми?

— Не. Разполагаме със съвсем малко време. Трябва да действаме веднага. Не можем да си позволим да изгубим дори минута в набиране на съюзници.

— Веднага? — повторих, усетила как косъмчетата по тила ми настръхват.

— Имам предвид още днес — обясни тя. — Така де, тази вечер. Обратно във Вейл.

— Но това е истинска лудост! — не можах да сдържа възклицанието си аз.

— Там несъмнено цари голям безпорядък, а и Пазителите вероятно все още се занимават с Денвър — леденото спокойствие, с което Адна изрече тези думи, ме накара да зяпна. — Можем да се промъкнем и да избягаме незабелязано, навярно по-лесно, отколкото в който и да било друг момент.

Отворих уста, за да кажа нещо, но после се отказах. Е, добре, в думите й имаше логика. Безразсъдна логика, но все пак…

— Не може ли да вземем поне Конър?

Щях да се чувствам по-добре, ако заедно с нас имаше още един воин, а Конър вече знаеше за Рен, пък и обикновено подкрепяше Адна почти във всичко.

Тя потръпна.

— В никакъв случай. Той е последният, когото искам да моля за помощ.

Страхът ме накара да избухна.

— Какво всъщност става между вас двамата?

Адна направи една-две крачки назад.

— Какво искаш да кажеш?

— Половината време се заяждате, но започвам да си мисля, че през другата половина сигурно се целувате тайничко някъде.

Адна се изчерви, после пребледня и най-накрая ми обърна гръб.

— Между мен и Конър няма нищо.

— Той обаче се държи сякаш има — не отстъпвах аз.

Когато Адна отново ме погледна, в очите й се бе появил стоманен блясък.

— Кала, ти се появи тук по средата на представлението. За да разбереш какво е положението с Конър, трябва да знаеш цялата история.

— Е, защо не ми разкажеш първото действие тогава?

Тя сви рамене и разсеяно започна да разглежда дисковете си.

— Бях на единайсет, когато майка ми умря.

Рязко изпънах рамене, без да знам какво да отговоря. Не знаех как да реагирам. Само допреди миг се закачах с нея, а ето че сега говорехме за мъртви майки.

Адна продължи:

— Конър се присъедини към отряда Халдис точно след като тя загина.

Приближих се до нея.

— Адна, съжалявам. Не е нужно да ми обясняваш.

Тя не ми обърна внимание и продължи да си играе с уредбата, превъртайки няколко песни.

— Беше едва на шестнайсет. Не беше прекалено млад за току-що назначен Нападател, но беше най-близко до мен по години. Той ми помогна да преживея най-тежкото. Изобщо не ме оставяше на мира. Непрекъснато се закачаше с мен. По онова време изживявях особено непохватна фаза, не знаех къде да си дяна нито ръцете, нито краката. На Конър не му омръзваше да се заяжда с мен, но аз имах нужда от това. То ми помагаше да не мисля за майка си. Не ми даваше и минута спокойствие.

Лицето й се изопна.

— По онова време и една минута спокойствие щеше да ме убие.

Най-различни чувства пробягваха като сенки по лицето й. Тя затвори очи и се усмихна.

— Нощем се промъкваше в стаята ми и ми разказваше разни абсурдни историйки за Академията, докато не заспях и това удържаше мрака, надвиснал над мен. Не знам дали бих понесла да остана сама нощем. Той бе най-добрият ми приятел, чак докато не дойдох да уча в Академията.

— Трябваше ли да се върнеш в Денвър за назначението си?

— Не — отвърна тя, без да ме поглежда. — Сама поисках така. В Академията се обучавах за Тъкач, ала никога не съм искала да бъда другаде, освен в Денвър. Отрядът Халдис открай време е моето семейство. Мястото ми е при тях.

Тя наведе глава и тъмната коса закри лицето й. Миг по-късно се засмя — отново бе станала онази Адна, която познавах.

— Първото, което Конър каза, след като се завърна от няколкомесечен престой в аванпоста, беше: „Виждам, че вече имаш гърди. Поздравления. Надявам се, че знаеш как да ги използваш.“

— Да не искаш да ми кажеш, че това е неговата представа за приятелство?

Адна повдигна едната си вежда:

— Нали не мислиш, че се е опитвал да ме сваля сериозно?

— Е, предполагам, че не.

Сигурно бе права, но нещо в начина, по който Конър се шегуваше с Адна, бе различно от обичайните закачки, които го бях чувала да подхвърля на други момичета.

— Именно. На Конър да говори така си му е в кръвта — тя се усмихна, ала в гласа й се долавяха притеснени нотки. — Не че Сайлъс не влоши нещата.

— Как?

— Изгубих един бас и той ме накара да целуна Конър — обясни Адна, а по бузите й плъзна руменина. — Което определено наля масло в огъня.

Тя разкърши рамене, сякаш несъзнателно се готвеше да отвърне на някакво предизвикателство.

Дръзката й поза ме накара да се усмихна.

— Защо му е било на Сайлъс да те кара да целуваш Конър?

Адна се изсмя мрачно.

— Защото Сайлъс е блестящ учен, но изобщо няма въображение. Самият той ненавижда Конър и не може да си представи нищо по-ужасно от това да е принуден да го целуне. Ето защо поиска от мен да направя точно това.

— Разбирам — казах, впила изпитателен поглед в лицето й. — Е, целуна ли го?

— Да.

— И?

Адна се извърна и започна да търси някаква песен в албума, който беше пуснала, така че не можех да видя лицето й. Песента тръгна, но тя продължи да мълчи, поклащайки се в такт с музиката.

— И нищо. Конър няма да дойде с нас — каза тя най-сетне и протегна ръка. — Е, ще ми дадеш ли пръстена или не?

Стиснах зъби, но все пак свалих халката и й я подадох. Внезапно почувствах ръката си някак странно гола. Сплетох пръсти, опитвайки се да не обръщам внимание на празнотата, от която ме болеше до мозъка на костите.

Адна откачи една кама от кръста си и допря връхчето й до пръстена, а после затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Напълно неподвижна, аз я гледах, затаила дъх. Въздухът около нея като че ли се сгъсти и започна да блещука, сякаш някой я бе посипал със златен прашец.

Много бавно тя отдръпна камата от пръстена и от връхчето му се проточи нещо тънко. Една-единствена ефирна златна нишка.

Адна отвори очи и се усмихна.

— Готово.

Дъхът, който бях затаявала толкова дълго, излезе шумно от гърдите ми и тя ме погледна.

— Всичко е наред, Кала. Знам какво правя. Тези нишки отварят прозорец — няма да можем да минем през него, но ще видим какво има от другата страна. Ето как ще открием Рен.

Кимнах, но краката ми трепереха.

— Ами ако не е сам?

— Точно затова ще го направим по този начин — каза тя и ми върна пръстена. — Нишката ще ни отведе при него и ще имаме достатъчно време да преценим дали се намира някъде, откъдето можем да го измъкнем или е по-добре да почакаме. Става ли?

— Става.

Изпитах облекчение, когато разбрах, че не възнамерява да се изправим сами срещу цяла глутница Стражи.

Тя вдигна ръка и започна да описва бавни кръгове. Златната нишка постепенно се удължаваше, навивайки се на тънка спирала пред нея.

— Искаш ли да гледаш?

Приближих се още мъничко и надзърнах над рамото й. Спиралата проблясваше, а в далечината другият край на нишката бавно се удължаваше. Постепенно започнах да виждам фигури, смътни и нефокусирани. Имах чувството, че се носим във въздуха, твърде бързо, за да различа какво има под нас. Присвих очи и още по-настойчиво се завзирах в спиралата, която пулсираше от светлина. Стори ми се, че виждам дърво, после стръмен склон. Очертанията на сграда. Изведнъж спиралата потрепери и златистата светлина се разсея, разкривайки планинско било, покрито с високи борови дървета, насред които имаше сечище.

— Разпознаваш ли нещо? — попита Адна.

Кимнах, макар да ми се струваше, че се вкаменявам.

— Тук е — каза Адна, взирайки се в спиралата, — но не знам дали е сам. Като се има предвид, че във Вейл е посред нощ, всички там сигурно спят.

— Сам е — прошепнах.

— Сигурна ли си? — тя ме погледна и сбърчи чело. — Ако си, още сега ще отворя портал.

Не бях в състояние да откъсна очи от прозореца, изтъкан от нишката на Адна. Прозорец, който отвеждаше при Рен.

— Сигурна съм.

След като минахме пред портала, който Адна бе изтъкала, тя го затвори и се обърна към мен.

— Какво е това място?

Без сиянието на магическата врата, сребърната луна над нас хвърляше съвсем малко светлина върху сечището. Недостроени сгради оформяха полукръг около глуха улица, застлана с павета, в средата на която имаше фонтан. Излетите основи сега не бяха нищо друго, освен грозни, зеещи ями, от които стърчаха греди. Ето какво бе останало от глутницата Халдис — скелети на къщи, жалки останки от живот, който никога нямаше да бъде изживян.

Струваше ми се, че някой е натъпкал цяла шепа памук в гърлото ми. Трябваше да се прокашлям няколко пъти, преди да съм в състояние да проговоря.

— Това е мястото, където щеше да живее глутницата. Трябваше да се пренесем тук след съюза.

— Сериозно? — очите на Адна се разшириха. — О!

Прехапах устни и кимнах.

— Как мислиш, къде е той? — попита тя, взирайки се в смълчания, изоставен строеж.

Вдигнах ръка и посочих постройката, издигаща се на върха на неголямо възвишение — единствената завършена сграда.

— Там.

— Сигурна ли си?

— Това щеше да е нашата къща — отвърнах, неспособна да срещна погледа й.

— Господи! — Адна ме прегърна през раменете. — Кала, аз… не знаех.

— Няма нищо — рекох, макар изобщо да не се чувствах толкова уверена, колкото се опитвах да звуча. — Няма да има никой друг. Мястото е изоставено. Глутницата, за която беше построено, вече не съществува.

— Добре. Как искаш да го направим?

Погледнах я изумено.

— Нямаш план?

— Планът ми бе да открия брат си. Ето че го сторих. Край.

— Но нали трябва да го убедим да дойде с нас!

Цяло чудо бе, че успявах да шепна, като се има предвид колко бързо ме обземаше паника.

— Точно затова те помолих да дойдеш с мен — заяви тя, взирайки се в запустялото място. — Кажи ми, че не бях права!

Оголих зъби насреща й, но се отказах да споря и отново се обърнах към къщата, издигаща се на около петдесетина метра от нас.

— Но ако все пак искаш план — бавно започна Адна, — бих ти предложила да поговориш с него. Извикай, ако си в опасност. Или пък надай вой. Както ти е по-лесно.

— Много ти благодаря — процедих и я изгледах мрачно.

Адна скръсти ръце на гърдите си.

— На драго сърце бих дошла с теб, но Рен не ме познава. Ти си тази, на която държи и която би могла да го разубеди, ако действително вярва на Пазителите. Ти и никой друг, Кала.

— Знам.

Постепенно започвах да осъзнавам къде се намирам, чувствах го с цялото си същество, като мъчителна болка, спотаила се дълбоко в костите ми. Това беше единственият ми шанс да поправя злото, причинено от бягството ми. Ако изобщо беше възможно.

Студеният зимен въздух ме обгръщаше като наметало, просмукваше се под кожата ми и се разливаше по тялото ми, опитвайки се да потуши искриците надежда, мъждукащи в мен. За краткото време, което бях прекарала с Търсачите, бях научила истинската цена на Войната на магьосниците. Жертвите й вече не бяха безименни и непознати: Лидия, Корин, Монроу, майка ми, дори Ансел — тяхната смърт и загубата, понесена от брат ми, тежаха на плещите ми като котва, заплашваща да ме повлече към дъното на океан от страх и угризения.

Мястото тънеше в мъртвешка тишина. Развалините от предишния ми живот хвърляха над него безформени, гротескни сенки. Те не представляваха истинска опасност — просто останки от миналото, болезнени спомени, които полепваха като паяжини по мен.

Надежда имаше и тя гореше по-ярко от звездите, осеяли небето в пустата нощ. Корин и Монроу си бяха отишли. Пожертвали бяха всичко за своя син. А той бе тук. За тях може и да бе твърде късно, но Рен все още можеше да бъде спасен. И само аз бях в състояние да го сторя.

Става въпрос единствено за любов.

Той бе там. Сам. Чакаше ме в къща, където единствено призраците на нашето минало бяха добре дошли.

Взирайки се в развалините на живота, който можех да имам, осъзнах, че не ставаше въпрос за любов, Шей или Търсачите. Ставаше въпрос за саможертва… и изкупление, за загуба, която можеше да придобие ново значение.

Надежда. Втори шанс. Рен можеше да ни помогне да спечелим тази война. Заедно щяхме да се погрижим пролятата кръв, всичката тъга и болка да не са били напразно. Знаех, че не мога да го изоставя отново. Нито днес, нито когато и да било. Дори това да означаваше да пожертвам себе си.