Андреа Креймър
Вълче биле (6)

5

— Почакайте — Шей ме хвана за ръката и ме задържа, въпреки че изобщо не бях помръднала. — Тръгвате още сега?

— Разполагаме само с няколко часа, докато патрул от възрастните вълци на Найтшейд смени връстниците на Кала… ако изобщо младите вълци все още ходят на обиколки, на което разчитаме — отвърна Аника. — Бързината е от жизненоважно значение, ако искаме да осъществим контакт. Часовата разлика работи в наша полза, но това е всичко.

— Часовата разлика? — повторих аз. — Какво искате да кажете?

— Във Вейл е един час по-рано — обясни Лидия, докато разглеждаше острието на камата си.

— Намираме се в различни пояси? — ахнах. — Къде сме?

— В Странстващата академия — каза Адна, заставайки пред малката ни групичка. — Средоточието на всичко, свързано с Търсачите.

— Странстващата академия?

Никога не бях чувала за такова място. От онова, което ни бяха казвали за Търсачите, бях останала с впечатлението, че се спотайват из разни коптори по целия свят, мъчейки се да съберат достатъчно хора за своите партизански набези.

— Академията е най-ценното, което имаме — усмихна се Аника. — Тя съдържа цялото ни знание и ни дава храна, умения и знания. Повечето Търсачи живеят тук, с изключение на онези, които имат мисии навън.

— Нарича се Странстващата академия, защото сме принудени да я местим непрекъснато — добави Монроу. — За да не бъдем открити, никога не оставаме на едно място повече от шест месеца. Ако Пазителите пренесат войната на наша територия, това би могло да сломи съпротивата ни веднъж завинаги.

Макар и да не бях видяла кой знае колко от тази Академия, то все пак ми стигаше, за да съм наясно, че е огромна.

— Как може да преместите цяла сграда?

— Точно така — обади се Шей и бавно се завъртя, взирайки се във високия таван на стаята. — И аз съм се чудил неведнъж.

Адна му намигна.

— Ако след три месеца все още си любопитен, мога да ти осигуря място на първия ред.

— Няма значение — изръмжах. — Къде се намираме сега?

— Айова — отговори Аника.

Аз се намръщих.

— Защо ви е било да я слагате точно в Айова?

— Именно — подхвърли Конър и ми кимна с престорена сериозност.

Адна въздъхна.

— Мести се из целия свят. Сега се падна да е в Айова. След това отиваме в Италия.

Пред очите ми сякаш се завъртя глобус. Как се бях озовала тук?

— Точно сега нямаме време за подробни обяснения — каза Аника и даде знак на Адна. — Да го оставим за по-късно.

— Имаш право — съгласи се Конър. — Адна, отвори портал. Открай време не обичам да чакам — направо се изприщвам.

— Току-виж от това си станал по-хубав — измърмори Сайлъс под носа си и извади няколко сгънати листа от купчината.

За мен беше същинска мистерия как успя да открие онова, което му трябваше, сред неразборията на масата.

— Това е следващото съобщение за Грант — каза той и метна листовете към Конър, досущ като фризби. — Гледай да не го изгубиш.

Конър улови писмото във въздуха.

— Благодаря.

— Какво става? — погледнах към Шей, тъй като не разбирах абсолютно нищо от странния разговор.

— Ариадна тъче порталите ни — обясни Монроу. — Това е най-важният пост, който един Търсач може да заеме.

Най-важният пост. Огледах Адна преценяващо — надали беше много по-голяма от Ансел.

— Тя ще предвожда мисията ни?

— Не, няма да я предвожда — поправи ме Монроу. — Тя ще тъче.

— Не е ли… прекалено малка?

Нямах никаква идея какво представлява това тъкане, но след като беше от жизненоважно значение за успеха на мисията ни, бих предпочела за него да отговаря някой с малко повечко опит.

— Както съм казвал и преди — Конър потупа Адна по главата, — нашето съкровище надмина всички очаквания.

— Просто ме оставете да си свърша работата — измърмори Адна и се дръпна от ръката му.

Направих крачка към нея, с намерението да се уверя, че наистина е толкова изключителна, колкото всички казваха, но Шей ме задържа за лакътя.

— Мисля, че да го видиш с очите си е за предпочитане пред всяко обяснение.

Адна свали тънките метални шипове от колана си.

— Какво представляват? — попитах, застанала нащрек, в случай че все пак се окажеха оръжия.

Адна долови отбранителната ми позиция и едната й вежда подскочи.

— Скин ду. Традиционна ирландска кама. Това са инструментите на Тъкачите. Сама ще видиш за какво служат.

Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. После изведнъж се раздвижи. Камите прорязаха въздуха, всеки мълниеносен удар оставяше след себе си диря от ослепителна светлина, при всеки замах около нас се разнасяше звън като от камбанка. Тялото й се извиваше във френетичен танц. Внезапно тя се хвърли на пода и вдигна ръце към тавана, описвайки движения, които приличаха на някаква причудлива художествена гимнастика. Сияйните нишки, които се източваха от оръжията й, се стелеха една върху друга, звуците, които изпълваха въздуха, се сливаха в звънка хармония. Ръцете й не спираха нито за миг, сякаш камите бяха совалките на огромен невидим стан. Сложната плетеница от светлина блестеше все по-ярко и по-ярко, докато накрая трябваше да извърна очи; вълни от мелодични тонове се разбиваха в стаята, отново и отново, докато не изпитах чувството, че ще се удавя в океан от музика и светлина.

Изведнъж всичко свърши.

— Виж — прошепна Шей и аз се обърнах към Адна.

Дишайки накъсано, тя стоеше пред огромен блещукащ правоъгълник, който висеше във въздуха като същински гоблен от светлина. Пристъпих напред, затаила дъх, и в полюшващия се правоъгълник видях вътрешността на просторен склад. Купчини щайги изпълваха слабо осветеното помещение.

— Там ли отиваме? — прошепнах.

Адна, която все още се мъчеше да успокои дишането си, кимна.

— Тъкането си го биваше — потупа я по рамото Конър.

— Пак заповядай — усмихна се тя, избърсвайки потта от челото си.

— И сега какво? — попитах, взирайки се в лъчистата картина пред мен.

— Това е портал — обясни Адна. — Трябва само да минеш през него.

Измерих вратата от светлина с подозрителен поглед.

— Боли ли?

— По-скоро гъделичка — отвърна Конър престорено сериозно и Адна го удари с тъпата страна на една от камите си. — Ау! — възнегодува той, разтривайки ръката си.

— Всичко е наред, Кал — обади се Шей. — И аз така дойдох в Академията. Знам, че изглежда малко шантаво, но е безопасно.

— Шантаво? — възмути се Адна.

— Шантаво, но красиво — ухили се Конър. — Аз ще мина пръв.

— След теб — казах, тъй като не исках да си призная, че от блещукащия портал косъмчетата по врата ми настръхваха.

Конър уверено пристъпи в обления от светлина образ пред нас. За миг очертанията на тялото му се размазаха, а после то се озова сред щайгите. Той се протегна, прозя се, а после най-неочаквано си свали панталона и се надупи насреща ни.

— За Бога, Конър! — простена Адна. — Шей, иди и го ухапи.

— Аз оставам тук, забрави ли? — напомни й Шей през смях. — А дори да отивах, пак нямаше да го ухапя по задника.

— Може би Кала ще го направи — ухили се Адна.

— Силно се съмнявам — промърморих, макар че не можех да не призная, че задникът на Конър си го биваше.

— Достатъчно — заяви Аника и прегърна Лидия за миг. — Успех и внимавайте.

— Разбира се — отвърна Лидия и нахълта през портала, плясвайки Конър с тъпата страна на камата си, преди той да има време да отскочи встрани.

Адна избухна в смях.

— Давай, Кала — подкани ме Монроу. — Адна ще дойде веднага след теб.

— Почакай — задържа ме Шей. — Какво ще правим ние, докато тях ги няма? Ще си клатим краката и ще чакаме всичко да свърши?

— Не — Монроу се приближи и внимателно го отдръпна от мен. — Нас също ни чака работа.

— Така ли? — сбърчи чело Шей.

— Ще се отбием при няколко от преподавателите в Академията и ти ще ги убедиш, че нямат повод за тревога, когато глутница млади вълци започнат да посещават часовете им.

Значи това имаха предвид под съюзничество. Не само щяхме да се бием рамо до рамо с тях, но и щяхме да се обучаваме заедно, да опознаем света им. Колкото и необичайна да ми се струваше тази идея, тя бе и ужасно вълнуваща.

Адна започна да потропва с крак по пода.

— Хайде, Лили. Стараем се да отваряме и затваряме порталите колкото се може по-бързо. Не сме тръгнали на разходка.

Обръщението й ме подразни достатъчно силно, за да ме накара да оголя зъби насреща й. Изпитах немалко задоволство, когато тя направи крачка назад.

Хвърлих поглед към Шей и той ми се усмихна лекичко.

— Късмет.

Отвърнах на усмивката му доколкото можах, а после затворих очи и пристъпих в блещукащата омара.

Когато докоснах портала от светлина, установих, че описанието на Конър не бе далеч от истината, макар че не бих го нарекла точно гъделичкане. За момент кожата ми изтръпна, сякаш бях попаднала в поле от статично електричество, а в следващия миг вдъхнах застоял, прашен въздух и чух смеха на Конър. За щастие, междувременно си бе вдигнал панталоните.

— Всичко наред ли е, Кала? — попита Лидия. — Пътуването свърши.

Конър се изкашля.

— Може да разчиташ на мен, ако ти трябва нещо, за да се съвземеш. Например дишане уста в уста.

Това начаса прогони объркването ми и аз го изгледах свирепо.

— Някога изобщо уморяваш ли се да слушаш собствените си шеги? — скастри го Лидия и го побутна към вратата.

— Защо въобще питаш?

Тя се опита да му хвърли строг поглед, ала не можа да потисне смеха си.

— Ти си истинско бедствие, момче, но точно затова те обичам.

— Естествено, че ме обичаш.

— Стига си се надувал като паун, Конър.

Обърнах се и видях, че Адна току-що бе преминала през портала. Все още можех да различа стаята от другата страна на блещукащия правоъгълник.

— Първият път всички са малко неспокойни.

— И все пак това е страхотен начин да се пътува — заяви Конър, разтърквайки ръце, сякаш още бяха изтръпнали. — Нали, вълчице?

— Да, бива си го — отвърнах, без да свалям очи от проблясващия портал. — Но…

— Какво, но? — попита Адна с ръце на хълбоците. — Може би не одобряваш тъкането ми?

— Не, не е това — уверих я, все така загледана във вратата. — Но не се ли страхувате поне малко?

Адна въздъхна и като замахна с камите си, изрисува огромно Х във въздуха. Начаса порталът изчезна.

— Виж, Лили. Цялото това упражнение целеше да ти покаже, че порталът е съвършено безопасен. Не знам какво друго мога да сторя, освен да те оставя да минаваш напред-назад през него цяла нощ.

— Нямах това предвид. Не ви ли е страх, че Пазителите може да си отворят свой собствен портал и да ви открият? На мен ми се струват съвършени за извършването на изненадващи нападения. Така де, нали и ние го използваме точно за това.

— А! — кимна Адна. — Сега разбрах.

— Какво разбра? На мен ми се струва опасно и смятам, че има защо да се притеснявате.

— Да, бихме имали повод за притеснение — каза Адна и по устните й плъзна лукава усмивка. — Стига такава опасност действително да съществуваше.

— И защо да не съществува? — попитах, подразнена от самодоволното й изражение.

— Защото нашите Тъкачи са изключителни — обади се Конър и като обви ръце около кръста на Адна, успя да я целуне по бузата, преди тя да се обърне и да го бутне.

— Ама че си идиот! — каза Адна, ала не можа да скрие смеха си.

— Просто се опитвах да ти направя комплимент — Конър си придаде обидено изражение, ала нарочно не се отдръпна достатъчно бързо, когато тя замахна към него.

— Някой ще ми обясни ли защо да не е опасно? — настоях, подразнена от безгрижните им закачки в момент, когато бях толкова напрегната.

— Пазителите не могат да отварят портали — простичко отговори Адна и спря да се боричка с Конър, за да ме погледне.

— И защо не? — сбърчих чело аз.

— Това е една от малкото привилегии, на които се радваме, задето отказваме да нарушим естествения магически ред, както правят те.

— Все още не разбирам.

— Помниш ли онова, което Сайлъс спомена за престъплението против природата? — ухили се Конър насреща ми.

— Да. Не че ми стана ясно какво има предвид — отвърнах и скръстих ръце пред гърдите си. — И се учудвам, че повдигате тази тема точно сега.

Конър направи умиротворителен жест.

— Правя го само защото нямам друг избор. Лично аз смятам, че си страхотна, вълчице… никакви мутации, доколкото мога да видя. От друга страна не е като да съм те виждал без дрехи.

— Млъквай, Конър — простена Лидия.

— Слушам! Така… докато се опитвали да се сдобият с могъществото, с което разполагат днес, Пазителите нарушили някои особено важни правила. Създаването на Стражите е само един пример за това — обясни Конър, заравяйки пръсти в рошавата си кестенява коса. — Работата е там, че порталите са плод на естествени закони и ако през цялото време вършиш престъпления против естествения ред (както правят Пазителите), не можеш да очакваш той да работи в твоя полза.

— Ъ? — можах да кажа само, тъй като не разбирах нищо от обясненията му.

— Всичко в този свят е свързано — намеси се Адна. — Включително и всички точки на земята. С помощта на Древна магия, Тъкачите улавят нишките, съединяващи едно място с друго, за да можем да се придвижваме между тях.

— А Пазителите… — започнах.

— … не могат да улавят тези нишки — довърши Конър вместо мен. — Затова трябва да пътуват по изпитания стар начин. Или по някой от новите високотехнологични начини, предполагам. Но не и с помощта на портали. Те не могат да тъкат.

Земята не го позволява.

Все още не бях сигурна, че разбирам, ала в този миг разговорът ни беше прекъснат от отварянето на една врата в другия край на помещението. Начаса приех вълчия си облик, готова да се нахвърля върху мъжа, който ни държеше на прицел с арбалета си, но преди да успея да го нападна, Конър пристъпи пред мен.

— Айзък, свали това нещо! Какво сме ти направили?

Мъжът с арбалета изсумтя.

— А, добре. Чудехме се кога ще се появите. Защо отворихте портал в склада?

— Защото ако от другата страна на този арбалет стоеше Итън, вече да я е прострелял — обясни Адна и ме посочи. — Реших, че малко предпазливост няма да ни навреди.

— Мъдро — каза Айзък. — Макар че точно в този момент единственото, което Итън би могъл да стори, е да я наплюе с полусдъвкани курабийки. Не е спрял да се тъпче, откакто дойде.

— Кала, опитай да не се преобразяваш твърде много, докато си тук — каза Лидия и отиде да прегърне Айзък. — Е, къде е моето момиче?

Възвърнах си човешката форма, преглъщайки отговора, напиращ в гърлото ми. Те какво очакваха? От опит се бях убедила, че Търсачи и арбалети не са добра комбинация за мен.

— В кухнята с Итън — отвърна Айзък.

— Как е той? — попита Адна. — Освен дето е натъпкан до пръсване с курабийки?

Айзък ме погледна.

— Започва да се съвзема.

— Ще трябва да се задоволим с толкова — каза Конър и като ме улови за ръката, ме затегли към вратата. — Айзък, запознай се с Кала. Тя е алфата, която ще оглави епохалния бунт на Стражите.

„Какво ще направя?“

Същинските измерения на този нов план се стовариха отгоре ми като лавина.

— Това ли е всичко? — ухили се Айзък. — Приятно ми е да се запознаем, будителко.

Стиснах десницата му и хвърлих изпълнен с неприязън кос поглед на Конър. Той ме потупа по рамото.

— Просто се погрижих да направиш нужното впечатление.

— Благодаря.

Айзък, чиято коса бе сплетена на безброй миниатюрни плитчици и бе вързана на опашка ниско на тила му, ни въведе в просторна, застлана с тепихи стая, съвършено празна, ако не се брояха оръжията, окачени по стените.

Лидия улови любопитния поглед, с който обходих помещението, и се усмихна.

— Зала за тренировки.

Последвахме Айзък през друга врата и бяхме посрещнати от бумтящ огън, мирис на прясно сварено кафе и две лица, едното — усмихнато, а другото — смръщено.

— Здравей, хубавице — Лидия разтвори ръце, за да прегърне жена, която също като нея трябва да бе на около трийсет и пет години и чиито дълги до раменете къдрици ми напомняха за козината на Брин, само дето тези на непознатата бяха синьо-черни.

— Днес е щастливият ми ден — каза тя и целуна Лидия.

— Може ли да бъде и моят щастлив ден? — подхвърли Конър, без да сваля очи от целуващите се жени.

— Не се опитвай да сваляш гаджето ми, Конър — разсмя се Лидия и силно прегърна другата жена.

— Не съм я свалял — възнегодува Конър. — Просто й направих комплимент. За нищо на света, не бих нагазил в твои води. Забравяш, че с теб патрулираме заедно и определено не изгарям от желание да усетя острото на камите ти.

— Мъдро — каза Лидия, а после обърна другата жена към мен. — Тес, това е Кала. Тя е заспалият вълк, за който се надявахме един ден да се пробуди.

— Както виждам, наистина се е събудила — Тес ми протегна и двете си ръце. — За мен е чест да се запознаем.

Пак тази дума — „чест“. Не знаех какво да мисля.

— Благодаря — отвърнах и поех ръцете й; те се оказаха топни и меки, а когато се усмихна, светлосините й очи буквално грейнаха.

Харесах я от първия миг.

— Имаме ли време за чашка кафе? — попита Айзък и вдигна една кана. — Или ще преминем направо към кървищата?

Погледнах го сепнато, учудена от въпроса, който съпоставяше кафе с проливането на кръв.

— Ти няма да ходиш никъде — каза Лидия и отново придърпа Тес в обятията си. — Берачите ще удържат фронта. В тази мисия ще участват само Нападатели и вълчицата.

— Както и аз — обади се Адна.

— Чух, че ти си новият ни Тъкач, Ариадна — отбеляза Айзък, докато си наливаше чаша кафе. — Добре дошла на борда.

— Адна — поправи го тя. — Просто Адна.

— Още ли се бунтуваш срещу баща си, Ариадна? — попита Тес, без да се откъсва от Лидия. — Нали говорихме за това.

— Вие говорихте за това — каза Адна и отиде да седне до Итън, който се взираше в чаша кафе и чиния, в която бяха останали само трохи. — А вие двете, ако нямате нищо против, се усамотете някъде. Не всички тук сме открили истинската любов, така че престанете да ни натрапвате късмета си при всяка удала ви се възможност.

— Я по-спокойно — отвърна Лидия. — Рядко ни се случва да сме заедно и ти много добре го знаеш. В повечето дни сме доволни, ако успеем да прекараме и час в един и същи пояс.

— Освен това си само на шестнайсет години, Ариадна — строго я изгледа Тес. — Все още не си имала време да откриеш истинската любов.

— Напротив, открила я е — Конър се настани на мястото до Адна и обви раменете й с ръка. — Просто не го е осъзнала.

Адна простена и отпусна глава върху масата.

— Ще се омъжа за първия, който ми даде чаша кафе, който и да е той.

— Метни една чаша насам, Айзък! — понадигна се Конър.

— О, моля ти се! — измърмори Адна, без да вдига глава от масата.

— Майтапиш ли се? — каза Конър. — Чаша кафе вместо годежен пръстен? Ето на това му казвам предложение по мой вкус.

Неволно докоснах хладната метална халка на пръста си, но когато улових погледа на Адна, побързах да скрия ръце под масата.

— По-скоро — предложение по джоба ти — подхвърли Айзък.

— Това също — разсмя се Конър.

— Все още не виждам кафе пред себе си — каза Адна. — Дори и след прещедрото ми предложение.

— Не се отчайвай толкова лесно, скъпа — усмихна се Айзък и й донесе димяща чаша. — Кафе, Кала?

— Ъъъ… — поколебах се аз, недоумявайки как могат да си бъбрят така безгрижно, когато ни предстоеше толкова опасна мисия. — Не трябва ли да насочим цялото си внимание към нападението? Аника каза, че разполагаме със съвсем малко време, за да го извършим.

Тишината, възцарила се в стаята, ме накара да затая дъх — май бях казала нещо, което не трябваше.

Най-сетне Тес се смили над мен.

— Миличка, винаги има време за чаша кафе.

И като ме улови за ръката, ме сложи да седна до Конър.

— Както и за всяко приятно нещо, когато смъртта дебне зад ъгъла — добави Конър.

— Амин! — измърмори Итън.

При вида на безрадостните им усмивки цялото ми объркване се изпари. Замислих се за живота, който водеха. За онова, с което се сблъскваха ежедневно — Пазители, Стражи. Призраци. Все неща, от които бяха изтъкани най-страшните кошмари.

Оцеляване. Ето за какво ставаше дума. Търсачите бяха воини, също като Стражите. Всяка битка можеше да им е последна и това — от странните почивки за кафе до неуместните шеги на Конър — бе защитният им механизъм. Това бяха техните доспехи, крепостната стена, с която бранеха ума си. Начин да не позволят на отчаянието да завладее духа им.

И колкото и необикновена да беше тази стратегия, тя определено ми се нравеше. Особено ако включваше кафе, макар да не бях сигурна дали липсата на кофеин нямаше да ме нахъси за битката.

— Какво е това място? — попитах, мъчейки се да свържа в едно склада, тренировъчната зала, а сега и кухнята.

— Имаме аванпостове, разположени близо до всички поселища на Пазителите. Използваме ги както, за да стоим във връзка с нашите агенти в света на хората, така и за да организираме нападения над Пазителите.

— С други думи — доброто старо Чистилище — въздъхна Айзък.

— Може и да е чистилище — разсмя се Лидия, — но кафето си го бива.

— Чистилище? — сбърчих чело аз, ала бързо се усмихнах, когато Айзък ми подаде чаша, пълна с катраненочерна течност.

— Нали се сещаш, мястото между ада и рая — обясни Копър. — Като раят, разбира се, е Академията, а адът…

— … е Вейл — Итън отмести стола си назад и отиде в другия край на стаята, очевидно неспособен да понесе присъствието ми и миг повече.

Тес поклати глава, ала той не й обърна внимание и продължи да пие кафето си в мълчаливо усамотение.

Реших, че ще е най-добре да се държа далеч от него. Без значение бе дали ме харесва или ми има доверие. Не бях тук, за да завързвам приятелства. Тук бях, за да спася глутницата си.

— И къде точно се намираме? — обърнах се към Конър.

Още докато задавах въпроса, едва се сдържах да не потреперя. Можехме ли да сме в безопасност, ако наблизо имаше Пазители?

Отговори ми Лидия, която междувременно се бе приближила до масата заедно с Тес.

— В един склад в Денвър. Оттук Тъкачите отварят портали към местата, където се каним да нанесем удар. Нападателите идват и си отиват в зависимост от възложените им задачи.

— И ние, Берачите, отново оставаме сами — довърши Айзък печално.

Тес изцъка неодобрително.

— Да не искаш да кажеш, че не съм добра компания?

— В никакъв случай, ако това ще те накара да престанеш да ми готвиш — ухили се Айзък.

— На всичкото отгоре му и готвиш? — попита Лидия. — Прекалено си добра.

— Не ни се бъркай в отношенията, жено! — възнегодува Айзък. — Пък и аз мия чиниите.

— Така си е — потвърди Тес.

Отпих от кафето си, мъчейки се да не изоставам от разговора.

— Какво представляват Берачите?

— В света не са останали много Търсачи — в гласа на Лидия се прокраднаха металически нотки. — Повечето живеят в Академията, където или се обучават, или преподават, и излизат на мисии само когато се наложи. Ала онези от нас, които воюват всеки ден, живеят в аванпостове като този. Отрядите ни винаги са разпределени по един и същи начин — състоят се от десетима души, като всеки си има различна задача. Берачите събират провизии и пласират различни ценни стоки на черния пазар, поддържайки притока на пари в съвременна валута.

— Черен пазар? — намръщих се аз неспокойно.

— Не се тревожи, Кала, не сме забъркани в нищо гадно, като например търговия с човешки органи — изкиска се Тес и поклати глава. Засмях се неловко и тя побърза да продължи: — Става въпрос най-вече за антики и предмети на изкуството. Неща, които знаем къде да открием и до които обикновените хора не могат да се доберат.

— Опитва се да ти обясни, че Берачите са контрабандисти — допълни Конър. — Ала добри контрабандисти.

— Конър, знаеш, че работата ни изисква продължително и трудно обучение — каза Айзък.

— По-продължително от това, през което си преминал ти — добави Тес.

— Колко точно? — попитах.

— Стандартният курс на обучение включва две години усвояване на общи умения и една година специализация — отвърна Тес. — Берачите трябва да изкарат още две години.

— За да се научат как да въртят контрабанда?

— Видя ли каква я свърши, Конър — поклати глава Тес. — Не, нещата стоят доста по-различно. Берачите трябва да говорят различни езици, да са запознати с класиците и да познават историята на изкуството като петте си пръста. И това е в допълнение към бойната им подготовка. Задълженията на Берачите са почти толкова опасни, колкото и тези на Нападателите.

Прокашлях се нервно.

— А Нападателите са?

— В нашия свят те са това, което са Стражите във вашия — обясни Лидия. — Обучени са да се бият в челните редици на офанзивата ни срещу Пазителите. Те осъществяват удари по различни вражески цели. Което най-често се свежда до това да убиват Стражи.

При тези думи кучешките ми зъби се изостриха.

— Страхотно. Тъкачите пък отварят Портали, а Монроу е вашият…

— Водач — довърши Тес. — Той е нашият Водач.

В този миг Итън пристъпи напред и трясна празната си чаша върху масата.

— Е, ако сте приключили с урока, ще се размърдате ли най-после? Аника беше права. До залез-слънце остават само няколко часа.

— Итън! — скочи на крака Тес.

— По-спокойно, момиче! — Конър също се изправи. — Итън има право. Трябва да тръгваме.

Лидия ме погледна.

— Сигурна съм, че имаш още много въпроси и съжалявам, че не може да отговорим на всичките точно сега.

— Не се тревожете за това — отвърнах и се изправих.

Мускулите ми бяха опънати в очакване; кофеинът и мисълта, че отново ще бъда в гората, ме изпълваха с нетърпение да се втурна напред.

Време бе алфата да открие своята глутница.