Андреа Креймър
Вълче биле (24)

23

„Никога няма да се измъкнем оттук. Това беше клопка.“

Не можех да спра да ридая, докато тичах по коридора, съкрушена от онова, на което бях станала свидетел, онова, което бях научила. От самото начало това беше капан. На горния етаж щеше да е пълно със Стражи и Пазители, отрязали пътя ни за бягство. Въпреки това не спирах, стиснала ръката на Конър, макар че всяка нова крачка ставаше все по-трудна и по-трудна, сякаш газех в мокър цимент.

От стаята пред нас долетяха крясъци.

Конър отвори вратата и ме бутна в Залата. И последното зрънце надежда, което ми бе останало, се изпари при вида на онова, което се разкри пред очите ми. През източната врата нахлуваха още и още Стражи, по двама-трима наведнъж. Итън се бе качил върху олтара и изпращаше порой от стрели с цялата бързина, на която беше способен. Магията, с която бяха напоени стрелите, се разливаше във вените на прииждащите вълци и ги забавяше — те започваха да се олюляват, тръскаха глави и накрая рухваха приспани върху каменния под. Онези, които бяха улучени от няколко стрели, падаха един върху друг на прага и допълнително задържаха наплива на Стражи. Останалите от глутницата ми също се бяха включили в битката, заемайки се с онези, които успееха да избегнат стрелите на Итън.

Конър изруга и ме издърпа върху олтара.

— Нещата не изглеждат добре, приятелю — каза Итън през стиснати зъби, докато се прицелваше. — Почти не ми останаха стрели.

— Ще ни надвият само след няколко минути — рече Конър, обхождайки помещението с поглед.

— Къде е Монроу? — попита Итън.

— Загубихме го — кръвта във вените ми се вледени, когато чух Конър да го изрича на глас.

— Е, това окончателно подписва присъдата ни — мрачно се усмихна Итън. — Някакви последни думи?

— Кала — каза Конър, — ако съумеем да отклоним вниманието им, ще можеш ли да се добереш до стълбището заедно с останалите от глутницата?

Погледнах към множеството от Стражи, които се мъчеха да проникнат в Залата през телата, запречващи входа, като ръмжаха и се блъскаха един друг.

— Дори да можех, мисля, че пътят до горния етаж ще е преграден от поне петдесетина Стражи. Никога няма да успеем да минем покрай тях.

Конър поклати глава и погледна към вратата на северното крило. Аз проследих погледа му, чудейки се дали Монроу е жив, дали все още има някаква надежда да се появи.

Оглушителен трясък и заслепяваща светкавица ме запратиха на пода; ушите ми писнаха, сякаш мълния бе ударила камъните зад нас. Стаята запращя от електричество, мирис на озон изпълни въздуха. До мен Итън простена и като се обърна, насочи арбалета си към онова, което ни беше повалило.

— Не мога да повярвам — промълви Конър, когато Адна изскочи от проблясващия портал и се завтече към него с протегнати ръце.

— Повярвай го — широко усмихната, тя му помогна да стане, но усмивката й бързо се стопи при вида на нахлуващите в стаята Стражи.

— Вътрешен портал в „Едем“ — ахна Итън, взирайки се в магическата врата. — Ти успя. Наистина успя!

— На драго сърце ще изслушам възторжената ти оценка по-късно. Сега обаче трябва да се махаме.

— Глутницата ми! — побързах да се изправя аз.

— Заемам се — Итън скочи от олтара и като преметна арбалета през рамо, извади мечове и си запробива път през множеството с викове. — Представлението свърши, деца! Време е да се изпаряваме оттук!

Мейсън размаха уши и нададе дълъг, радостен вой при вида на проблясващия портал. Нев се обърна и хукна към олтара, Брин пусна гърлото на противника си и също се втурна към нас. Сабин обаче беше прикована към южната стена и се отбраняваше срещу три вълка наведнъж.

— Дръж се, Сабин! — изрева Итън. — Идвам!

— Кала, не позволявай на Стражите да се доближат до Адна! — нареди Конър, след което последва Итън, отблъсквайки Стражите, които се опитваха да спрат отстъпващите вълци от глутницата ми.

Преобразих се и се заех с онези, които по някакъв начин успяваха да се промъкнат покрай него.

Итън стигна до Сабин и с няколко умели удара на мечовете си отклони вниманието на двама от противниците й.

— Бягай! — изкрещя той, когато Сабин довърши третия си нападател. — Аз идвам след теб.

Сабин се втурна покрай него и се насочи към олтара. Итън прониза един от Стражите, но в този миг челюстите на другия се сключиха около ръката му. Той изруга, мъчейки се да се отскубне, ала вълкът нямаше никакво намерение да го пусне и заби зъби още по-дълбоко. Итън хвърли меча, който държеше в свободната си ръка, и извади една кама. Вълкът все още бе вкопчен в него, когато острието потъна в окото му. Той рухна на земята и Итън се затича, препъвайки се, към портала, а от ръката му шуртеше кръв.

— Пазя ти гърба! — викна му Конър и също започна да отстъпва, посичайки един вълк и забивайки юмрук в муцуната на друг.

— Насам! — провикна се Адна, махайки с ръце. — През портала! Трябва да го затворя, преди някой от тях да е успял да премине.

Мейсън, Нев и Брин вече бяха скочили през изпълнената със светлина врата, а Сабин чакаше до мен. Щом Итън стигна до портала, тя се преобрази и обви ръка около кръста му, за да му помогне да мине от другата страна.

— Давай, Кала — каза Адна и огледа стаята. — Конър, къде е баща ми?

— Давай, Кала — Конър повтори думите й, побутвайки ме към блещукащата врата.

Докато прекрачвах, хвърлих поглед през рамо и го видях как притегля Адна към себе си и й прошепва нещо. Лицето й се сгърчи и тя щеше да падне, ако Конър не я бе задържал. Той я вдигна на ръце и я пренесе през портала, далеч от битката.

Ноктите ми задраха върху чакъл, хладен предутринен въздух изпълни дробовете ми. Това бе вкусът на свободата, ала облекчението бе кратко и примесено с горчивина.

Чувах как Адна ридае зад мен, чух и мекия шепот на Конър:

— Трябва да затвориш портала, Адна. Моля те.

Вълчето ръмжене и нейният писък достигнаха до ушите ми в един и същи миг. Рязко се обърнах, готова за ново сражение. Двама Стражи бяха скочили през портала. Единият бе затиснал Адна и челюстите му щракаха на сантиметри от лицето й, докато тя се мъчеше да се отскубне, а другият се биеше с Конър.

Хвърлих се към Адна и с крайчеца на окото си видях как покрай мен профучават размазани силуети. Нев и Мейсън връхлетяха върху вълка, срещу когото Конър тъкмо вдигаше мечовете си, и го разкъсаха на парчета, обливайки земята с дъжд от козина и кръв.

В същото време аз захапах другия Страж за хълбока, мъчейки се да го откъсна от Адна. Той тъкмо бе извъртял озъбената си муцуна към мен, когато внезапно изскимтя, потрепери конвулсивно и се отпусна безжизнено. Адна изпъшка и блъсна тялото му настрани, разкривайки окървавената кама, с която го бе пронизала. Без да губи и миг, тя се втурна към отворения портал, прикляквайки, когато през него нахлу още един вълк, а после махна с камите си пред вратата. Блещукащата светлина, която озаряваше мрака, примига, а аз се нахвърлих върху новия натрапник. Стоварихме се на земята и се хързулнахме по чакъл, който дращеше дори през дебелата ми козина. Когато най-сетне спряхме да се плъзгаме, другият вълк опита да се откопчи, но аз му попречих. Макар и да се целех към врата му, успях да сключа челюсти около предния му крак. Той изскимтя и отново направи опит да се отскубне, но така само ме накара още по-здраво да впия зъби в плътта му. Арбалетът на Итън пропя, а после се разнесоха три тъпи удара. Лаят на противника ми се превърна в болезнен вой и той се свлече на земята.

Ръмженето и виковете постепенно утихнаха, изместени от пъхтенето на младите вълци и тежкото дишане на Търсачите, от които хладният въздух се изпълни с малки облачета.

— Къде сме? — попита Итън най-сетне.

Лежеше на земята, подпрян на един лакът, а изпохапаната му ръка почиваше безжизнено на гърдите му. Сабин бе приклекнала до него и преглеждаше грозната рана. Брин, Мейсън и Нев бяха все още във вълчия си образ, заедно, малко настрани от останалите.

Адна не отговори. Тя се бе свлякла в краката на Конър, който я милваше по косата с една ръка, докато се оглеждаше наоколо.

— Като че ли се намираме на покрива на сградата до „Едем“.

— На покрива? — повтори Итън. — Вярно ли е, Адна?

И този път тя не отговори.

— Адна — настоя Итън. — Къде сме?

— Остави я на мира — озъби се Конър.

— Не се опитвам да бъда гадняр — отвърна Итън. — Но не е като да сме в безопасност. Трябва да се върнем в Денвър.

Адна бавно се изправи, ала макар че едва се държеше на крака, се дръпна, когато Конър протегна ръка към нея.

— Итън е прав. И да, наистина се намираме на покрива на съседната сграда. Ей сега ще отворя врата към вкъщи. Дайте ми само минутка.

И тя се отдалечи на няколко крачки, като се олюляваше и бършеше лицето си.

Възвърнах си човешката форма и приседнах на земята, обгръщайки коленете си с ръце. Част от мен настояваше да отида при останалите от глутницата и да се уверя, че са добре. Първото им минаване през магическия портал навярно още повече бе засилило стреса от бягството ни. Ала просто не бях в състояние да го сторя — бях прекалено зашеметена от онова, което се бе разиграло в северното крило. Затворих очи, раздирана от тъга и огромно объркване.

Досущ като баща си.

В думите на Емил нямаше никакъв смисъл. Побиха ме тръпки, когато си спомних усмивката, с която ги бе изрекъл. Защо би нарекъл сам себе си глупак? Задето бе повярвал, че може да убеди Рен да ме нарани, след като той все още ме обичаше?

Заболя ме от мъка, когато си дадох сметка, че навярно никога вече нямаше да видя Рен. А дори това да се случеше, двамата щяхме да бъдем врагове.

— Кала?

Отворих очи и видях, че Сабин бе коленичила пред мен. Приели човешката си форма, Брин, Мейсън и Нев стояха зад нея.

— Да?

Сабин преглътна мъчително, а очите й се овлажниха.

— Бях прекалено погълната от битката, за да обърна внимание, че се върна сама. Ала сега, когато сме тук, а тях ги няма…

Трудно ми бе да дишам, сякаш камък бе затиснал гърдите ми.

— Мъртви са, нали? — задавено попита Сабин.

Не можех да отговоря, гърлото ми се бе свило от болка. Взирах се в покрусеното й лице и усещах, че не искам да й разкрия истината, която бе дори по-мъчителна, отколкото тя предполагаше.

— Всички? — прошепна Брин, чието лице също бе разкривено от мъка. — Дори Рен?

— Не — промълвих.

Конър, който се беше приближил безшумно до мен, положи ръка на рамото ми.

— Видя ли ги? — попита Мейсън. — Там ли са още? Живи?

Измъчените черти на Сабин се изкривиха в гримаса:

— И ти допусна да ги изоставим?

Итън се изправи с усилие и се присъедини към нас, привлечен от нарастващото напрежение.

— Какво не е наред?

Сабин все още ме гледаше сърдито.

— Как можа!

— Кала нямаше друг избор — намеси се Конър.

— Разбира се, че е имала! — сопна се Сабин.

Дори Брин изглеждаше съкрушена от онова, което смяташе за проява на страхливост от моя страна.

Вече не бях в състояние да срещна погледа на никого от тях, затова се взирах в земята, мъчейки се да преглътна напиращите сълзи.

— Не сме ги изоставили — отвърна Конър вместо мен. — Бях с Кала, когато тя откри останалите от глутницата ви.

— Защо тогава не са тук? — присви очи Сабин.

— Останали са, Сабин — тихичко каза Нев, разтълкувал правилно скръбния поглед на Конър. — Останали са с Пазителите.

— Не! — рече Брин.

— Не е възможно! — изсъска Сабин. — Козет никога не би останала с тях!

— Вярно е — каза Конър. — Те нападнаха Кала.

— Защо им е да я нападат? — попита Мейсън.

— Емил — обясних. — Изпълняваха заповедите на Емил.

— Ами Рен? — гласът на Брин трепереше. — И той ли избра да остане?

— Да.

„Остана заради онова, което му причиних.“

— Проклятие! — Нев се отдалечи, поклащайки глава.

Мейсън ми се усмихна натъжено и го последва.

Сабин ридаеше тихичко.

— О, Козет.

Итън се прокашля.

— Виж, ако тази Козет е останала, то е само защото я е било страх.

— Бояла се е да си тръгне повече, отколкото от това, което я очаква сега, когато мен ме няма? — изхлипа тя. — Вече не мога да я защитавам от Ефрон. Тя знае какво ще й…

— Избрала е познатото зло — каза Конър. — Случва се.

Сабин поклати глава и продължи да плаче.

— Близки ли бяхте? — тихо попита Итън.

— Аз… аз винаги съм гледала на нея като на сестра. Просто не мога разбирам…

— Кала — Брин взе ръката ми. — Ами Рен… ти…

Вдигнах длан.

— Не мога, Брин. Моля те.

Вина. Срам. Разкаяние. Същинска лавина от чувства се разби в мен. Не можех да понеса дори мисълта да обяснявам какво се бе случило.

— Добре — сбърчи чело Брин и се изправи. — Ще те оставя на мира.

И тя отиде при Мейсън и Нев.

— Итън, може ли да поговоря с Кала насаме? — каза Конър и приклекна до мен.

— Разбира се — отвърна Итън, докато следеше с поглед Сабин, която бе станала и бавно се отдалечаваше.

За разлика от Брин обаче, тя не последва останалите от глутницата, а залитайки се отправи към ръба на покрива. Итън тръгна след нея, като гледаше да не се приближава твърде много.

Конър се взря изпитателно в мен.

— Монроу ми каза, че с Рен сте били близки.

Въпреки болезнената буца, заседнала в гърлото ми, успях да кимна. Възможно ли бе нещата да станат по-ужасни? Не мислех, че съм в състояние да понеса още въпроси за нас с Рен.

— Нали чу какво каза Емил? — продължи Конър с нисък глас. — Точно преди…

Не можа да довърши и извърна поглед, опитвайки се да преглътне мъката си.

— Да — отвърнах вцепенено, без да разбирам какво значение има това.

Той се прокашля няколко пъти, преди да успее да продължи.

— Моля те да не казваш нищо за това, преди да съм имал възможност да поговоря с Адна.

Да не казвам нищо за кое? Изгубили бяхме Рен. Както и Монроу. Половината от глутницата ми се бе присъединила към Пазителите, а онези, които бяхме спасили, смятаха, че аз съм отговорна за загубите ни. Но нима можех да ги виня? В крайна сметка, това бе самата истина.

— Другите знаят — тихичко каза Конър. — А даже и да не знаят, пак приказват. Не е тайна, че Монроу обичаше Корин. Ала никой не знаеше за детето.

Детето.

Стори ми се, че сърцето ми ще се пръсне на хиляди късчета, когато истината най-сетне ме озари. Безкрайните въпроси на Монроу за Рен. Невероятните рискове, които бе поел в опитите си да го спаси. Начинът, по който бе положил оръжие пред настъпващия вълк.

Колко малко Рен приличаше на Емил. И как всъщност приличаше на Монроу. Ето защо Водачът ми се струваше толкова познат. Косата с цвят на кафе, издяланите линии на лицето.

Няма да сторя зло на момчето. И ти го знаеш.

Рен беше син на Монроу. Корин го бе помолила да я убие, защото й било наредено да роди дете. През месеците, в които планирали бунта, се влюбила в Монроу… във време, в което тялото й било освободено от магиите на Пазителите.

— Господи! — прошепнах, а по бузите ми потекоха сълзи. — Рен.

Син на Монроу — не на Емил — и въпреки това Страж.

Природата на майката винаги взема надмощие и предопределя природата на детето.

— В момента не можем да сторим нищо за него — каза Конър. — Ще ми се да не беше така. Но Монроу искаше Адна да научи. В случай че не се върне. Ще й кажа, ала сега не е най-подходящият момент.

Макар и с усилие, преглътнах буцата в гърлото си.

— Но… Как? Ами майката на Адна?

— Било е преди моето време — все така тихо обясни Конър. — Но съм чувал разни неща. След съюза, когато на Търсачите била заложена засада и Корин загинала, нещата били зле. Много зле. А най-тежко го понесъл Монроу. Толкова тежко, че замалко изобщо да не се съвземе. Мисля, че започнал здравата да пие. Проявявал опасно безразсъдство по време на мисиите. Сякаш се опитвал да умре.

— Какво се променило? — попитах; никак не ми бе трудно да си представя огромната вина, с която Монроу трябва да се бе нагърбил.

— При катастрофата във Вейл понесохме толкова много загуби, че се налагаше непрекъснато да се преразпределят позициите. Даяна — майката на Адна — беше един от новите Нападатели, изпратени в Халдис. Сприятели с Монроу… единствена тя успя да се докосне до него и да го спаси от самия себе си. В крайна сметка се появи Адна.

— Ти познаваше ли я?

Опитах да си представя жена с къдриците на Адна и нейните кехлибарени очи. Стори ми се, че виждам как двамата с Монроу тренират с мечове в ръце и се смеят.

Конър поклати глава.

— Аз заех нейното място — отвърна той и извърна очи, за да погледне към Адна, която стоеше на ръба на покрива със сведена глава. — Навярно никога няма да узнаем дали Монроу е казал на Даяна за Рен.

Той помълча за миг, а после отново ме погледна.

— Можеш ли да го запазиш в тайна?

Кимнах, потресена от изумителните разкрития, които сякаш нямаха край — всяка нова тайна, която научавах, хвърляше света ми в още по-голям хаос.

— Благодаря ти — промълви Конър и се изправи.

Неволно се зачудих как ли ще съобщи на Адна, че има брат, за когото не е подозирала и когото не само че едва ли щеше да опознае, но и може би щеше да е принудена да убие.

Докато Конър се отдалечаваше, вниманието ми бе привлечено от гласовете на Итън и Сабин.

— Казах не — заяви Итън и се отдръпна от протегнатата й ръка.

— Не се дръж като малко дете — отвърна Сабин, от чиято ръка капеше кръв.

— Няма да пия от кръвта ти!

Итън се опита да пропълзи настрани, но се олюля, тъй като не можеше да се подпре на ранената си ръка.

— Само си помисли колко ще боли, ако го оставиш да заздравее от само себе си — увещаваше го Сабин. — И колко време ще отнеме. По моя начин ще се оправиш веднага, при това няма да ти останат белези.

— Нямам нищо против белезите — изръмжа Итън.

— Изобщо не се съмнявам, здравеняко — разсмя се Сабин. — Но каква полза от това да се покажеш голям мъжкар, ако трябва да прекараш цял месец с бинтована ръка? Да не мислиш, че ще можеш да се биеш така?

— Ама аз… — заекна Итън.

— Освен това знам, че продължаваш да кървиш и от рамото. Защо не ми позволиш да ти помогна?

— Остави ме на мира — Итън прозвуча като капризно дете, докато извръщаше лице.

— Ще го направя — каза Сабин. — Когато приключим.

И като мина зад него, тя обви ръка около гърдите му и го притисна до себе си.

— Хей!

Очите на Итън се разшириха, ала той не можа да продължи, понеже в този миг Сабин долепи кървящата си ръка до устните му. Той опита да се отскубне, но Сабин, която си бе възвърнала цялата сила на Страж, го задържа без особено усилие. Ръката й бе все така притисната до устата му, струйки кръв се процеждаха по брадичката му. Итън продължи да се противи още малко, но в крайна сметка бе принуден да преглътне. Пред очите ми по лицето му премина нещо — смесица от страх и почуда.

Сцената, която се разиграваше пред мен, ми бе толкова позната, че неволно потреперих. Сякаш виждах неясно отражение на деня, когато бях принудила Шей да пие от кръвта ми. Същото изумление се бе появило и в неговите очи. Итън сграбчи китката на Сабин, ала вместо да я отблъсне от себе си, я притисна още по-плътно до устата си, а после затвори очи и започна да пие, потръпвайки от екстаз.

Конър, който ги наблюдаваше безмълвно, не можа да възпре изуменото си възклицание, когато изпохапаната плът на Итън започна да се възстановява пред очите му. Раздраните мускули заздравяха, а кожата зарасна, без по нея да остане и драскотина. Итън все още бе със затворени очи, потънал в могъществото на вълчата кръв, разливаща се по тялото му.

Когато раната изчезна напълно, Сабин го стисна за рамото и издърпа ръката си от пръстите му.

— По-полека, тигре — промълви тя. — Ако не искаш да припадна.

Гласът й върна Итън обратно на покрива в хладната нощ и петте чифта очи, които го наблюдаваха.

Отскубна се от Сабин и скочи на крака, треперейки.

— Това…

С изопнато лице, той се взираше в Сабин и бавно отстъпваше назад. Постепенно изражението му се превърна в гневна гримаса.

— Не го исках!

— Пак заповядай — отвърна Сабин и потръпна, връхлетяна от поредния порив на ледения вятър.

Макар че изражението му бе все така сурово, Итън свали коженото си яке и й го подхвърли.

— Ще се погрижа никой призрак да не се появи по противопожарните стълби.

Призраци. Брин изскимтя и когато погледнах към нея, видях, че с изключение на Сабин, всички от глутницата бяха приели вълчата си форма и трепереха, сгушени един до друг. Усетих, че ми се повдига. Никак не ми бе трудно да си представя мъченията, които бе трябвало да изтърпят, спомените за преживените страх и болка, които щяха да останат с тях, макар че вече бяха свободни. Бавно си поех дъх, мъчейки се да облекча трескавия си мозък. Имахме късмет, че ни бяха нападнали единствено Стражи. Тях можехме да отблъснем.

Късмет…

— Чисто е — заяви Итън, връщайки се от ръба на покрива. — Никой не ни е последвал. Адна готова ли е да отвори нов портал?

— Готова е — отвърна тя и също се приближи. По лицето й още проблясваха сълзи. — Сигурен ли си, че никой не ни е последвал? По-рано бяха пред клуба — затова и дойдох.

— Какво всъщност стана? — попита Конър. — Как се озова при нас?

— Около двайсет минути след като тръгнахте, на улицата пред клуба изведнъж настана страхотно оживление — запристигаха коли, разнесоха се викове и шум от движение. Десетки Стражи започнаха да влизат през страничния вход. Разтревожих се да не ме забележат, затова затворих портала и отворих един на този покрив, след което зачаках, докато не си дадох сметка, че сте в сериозна опасност.

— Какво те накара да отвориш врата в „Едем“? — попита Итън.

— Наблюдавах клуба от ръба на покрива — продължи Адна. — Стражите продължаваха да прииждат. Накрая станаха толкова много, а вас ви нямаше толкова дълго, че у мен не остана никакво съмнение — бяхте попаднали в капан. И тогава реших да рискувам.

— За което сме ти задължени — каза Итън. — Ако бе решила да проявиш благоразумие, вече да са ни изяли с парцалите.

— Стражите не ядат хора — намръщих се аз. — Никога не ядем хора.

— Знаеш какво имам предвид — ухили се той.

— За щастие, оказа се, че съм внимавала достатъчно, докато брат ти описваше затвора — рече Адна и ми се усмихна едва-едва. — Именно благодарение на чутото от него успях да изтъка вратата.

— Как го правиш? — попита Сабин и още по-плътно се уви в якето на Итън. — Никога не съм виждала такова нещо.

— Адна може да свърже две места с помощта на магия — намесих се, за да направя обяснението възможно най-просто. — По този начин пътуват.

— Страхотно! — Нев си бе възвърнал човешкия образ. — А Пазителите не могат да ви последват, така ли?

— Пазителите не могат да отварят портали — побързах да кажа. — Ще ви обясня по-късно.

Не смятах, че сега е най-подходящият момент останалите от глутницата ми да научат, че Търсачите бяха нарекли нашето сътворение престъпление против природата. Освен това ме тревожеше нещо друго. Думите на Итън продължаваха да отекват в ушите ми. Никой не ни бе последвал. Но защо? Вярно, бяхме скрити, но не особено добре. Логично бе Пазителите да претърсят както околните улици, така и покривите на съседните сгради в опит да ни заловят.

— В това няма логика — изрекох на глас, борейки се с надигащата се в гърдите ми тревога.

— Кое? — попита Конър.

— Бягството ни. Беше прекалено лесно.

— Лесно? — изсъска Адна. — Баща ми е мъртъв!

Заля ме вълна от скръб. Наведох глава, мислейки си за Монроу и Рен. За това, колко малко бе попречило на бащата да се събере с изгубения си син. Зачудих се и дали Брин, Мейсън, Нев и Сабин щяха да носят следите от преживените мъчения като брат ми. Сега изглеждаха добре, но дали въодушевлението от това, че са свободни, нямаше да отстъпи място на дълбока покруса, когато осъзнаеха, че животът им никога няма да бъде същият? Дали наистина бяхме спасили, когото и да било? Угризения удавиха тревогата ми и ме запратиха в лапите на отчаянието.

— Бъди силна, Адна — Конър сложи ръка на рамото й. — А и не мисля, че тя искаше да те засегне. Какво всъщност имаше предвид, Кала?

Поклатих глава — не исках да кажа още нещо, от което съвсем щях да затъна в тресавище от угризения и съмнение.

— Не — настоя Итън. — Трябва да ни обясниш. Ти познаваш Пазителите. Какво те тревожи?

Решителността в гласа му ме изтръгна от лапите на самосъжалението. Помъчих се да си напомня коя съм или поне коя бях някога. Водач. Воин.

— Беше капан — промълвих.

— Очевидно — кимна Итън и присви очи. — При това — доста добър.

— Но не толкова, колкото би могъл да бъде — казах бавно.

— Продължавай.

— Призраци — рекох простичко.

Конър се отдели от Адна и направи няколко крачки към мен.

— Какво за тях?

— Защо нямаше призраци?

Опитвах се да звуча спокойно, въпреки новият, сковаващ страх, който пълзеше в мен. Всички ме гледаха, ала никой не отговори.

— Помислете малко — продължих. — Знаеха, че ще дойдем, но ни се наложи да се бием единствено със Стражи. Не видях нито един Пазител, а без тях няма как да има и призраци.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Итън.

— Къде бяха Пазителите? Защо не участваха в засадата?

— Не са искали да си цапат ръцете — изръмжа Конър.

— Не — по лицето на Итън пробяга загрижена сянка. — Кала има право. Ако са искали да бъдат напълно сигурни, че няма да избягаме, защо не са използвали най-силното си оръжие?

— Ами ако са били наблизо, но не и в самата сграда? — предположи Адна, бършейки сълзите си с опакото на ръката си. — Никога досега не бях отваряла вътрешна врата. Може би са планирали да ни нападнат, след като излезем от клуба.

— Може би — казах, ала все още усещах ледените пръсти на страха по кожата си. — Но тогава защо не ни търсят там долу?

Никой не отговори.

— Е, не виждам каква полза има да седим тук и да чакаме да разберем — каза Конър. — Адна, отвори портал. Да се връщаме в Денвър.

— Аха — рече Адна. — Просто си свърши работата, така ли? Сякаш нищо не се е случило.

И тя му обърна сърдито гръб. Лош знак. Безпокойството ми нарастваше с всяка изминала секунда. Трябваше да се махнем оттук, а мъката на Адна бавеше бягството ни. Може и да бе изключително надарена, но в момент като този си личеше колко млада бе всъщност. Конър я улови за раменете, завъртя я към себе си и улови брадичката й в длан.

— Не само ти изгуби някого днес — промълви той и опря чело в нейното. — И аз, и Итън също обичахме баща ти.

Извърнах поглед, чувствайки се като натрапница в този твърде личен момент.

— Ала ти си единствената, която може да ни изведе оттук — чух да казва Конър.

Хвърлих кос поглед към тях и видях, че Адна се бе откъснала от него и вадеше камите си от колана.

— Знам — рече тя и започна да тъче.

Брин се преобрази и дойде при мен.

— Невероятно! — прошепна тя, докато гледаше как порталът изниква от нишките светлина.

Кимнах и тя взе ръката ми в своята.

— Съжалявам, че си тръгнах така, Кала. Но се случиха толкова много неща.

— Не се извинявай — казах. — Аз съм виновна за всичко.

— Не, не си — възрази Брин с твърда нотка в гласа, която ме изненада. — Ако другите са решили да останат, значи са глупаци. Вината не е твоя.

— Но Рен…

В целувката му бях почувствала колко силно ме желае, а огънят, разлял се във вените ми, красноречиво говореше, че част от мен и досега копнее за него. Тази мисъл ме хвана неподготвена и ме остави без дъх, докато отново изживявах онези ужасни първи минути в килията с Рен. Съвсем ясно виждах болката в очите му, извикана от твърдото убеждение, че няма друг избор, освен да ме нарани.

— Не — гласът на Брин се вряза в обърканите ми мисли. — Кала, не знам защо напусна Вейл, но мога да предположа. Двамата с Ансел отдавна се досещаме. Не те виня, задето реши да последваш сърцето си.

— Не е само това.

— Сигурна съм, че не е. Но дори това да бе единствената причина, пак не бих те укорила, че си тръгна. Нито пък бих те обвинила за избора, който Рен направи. Защото си е точно това — негов избор и нищо друго.

Вдигнах поглед към нея и останах поразена от обичта и прошката в очите й.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Заради какво в живота си струва да се пожертваш, ако не заради любовта? — печално се усмихна тя.

— Звучиш точно като Ансел.

— Които си приличат се привличат — думите й ме накараха да потръпна, което не убягна от вниманието й. — Какво има?

— Нищо — побързах да кажа, тъй като не исках да й обяснявам, че и преди бях чувала нещо много подобно.

Веднъж Рен бе изрекъл почти същите думи и припомняйки си ги сега, изведнъж разбрах — това бе неговият начин да ми каже, че сме създадени един за друг. Споменът изгори гърдите ми, като жарава, изтляваща прекалено бавно.

— Нямам търпение да го видя — чух да довършва Брин и едва тогава осъзнах, че говори.

— Моля? — тръснах глава, за да пропъдя миналото.

— Ансел. Той е там, нали? В Денвър?

— Да. Само че той… — спрях, преди да съм довършила. Може би Ансел щеше да се оправи, ако Брин бе до него и му помагаше. Не исках допълнително да засилвам страха й. — Той те очаква — казах вместо това и се усмихнах.

Междувременно Адна бе довършила портала и аз го погледнах объркано. Нещо не беше наред. Не виждах стаята, от която бяхме дошли — зад магическата врата всичко бе някак неясно и тънеше в мрак.

— Там ли отиваме? — Мейсън също бе разтревожен от тъмнината, зейнала пред нас.

— Да — неспокойно отвърна Адна. — Не съм сигурна защо е толкова тъмно.

— Няма значение — каза Конър. — Пък и не е като да имаме друг избор — трябва да се върнем. Ако нещо не е наред, ще разберем, когато преминем от другата страна.

— Страшно окуражаващо — подметнах, но когато Брин си пое разтревожено дъх, съжалих, че се бях обадила, и я стиснах за ръката.

— Но вярно — рече Конър. — Итън, застани начело. Вълците — вървете след него и за всеки случай дръжте зъбите си в бойна готовност. Кала, Адна и аз сме последни и ще затворим вратата веднага щом преминем.

— Бойна готовност? — сбърчи вежди Брин.

— Иска да се преобразите — обясних.

— На драго сърце — заяви Нев и в следващия миг вече бе приел вълчия си образ.

Мейсън и Брин последваха примера му и тримата започнаха да се ближат и побутват с муцуни. Сабин обаче не сваляше очи от Итън. Погледна за миг към останалите Стражи, но не се преобрази.

Конър ми се усмихна тъжно:

— Давай, нали си една от тях.

Кучешките ми зъби вече бяха започнали да се издължават, когато отвърнах на усмивката му:

— Само да си се опитал да ме погалиш!

— Добре дошла, Кала — Брин ме близна по челюстта. — Липсваше ни.

Нев и Мейсън също се приближиха, побутвайки ме с муцуни.

— Всичко наред ли е между нас? — попитах.

— Ти ни кажи, нали ти си алфата — Нев ме гризна закачливо по рамото. — След като това ще е новата глутница, единствено от нас зависи дали ще се получи.

— Точно така — размахах опашка аз.

— Може ли да се махаме оттук? — Мейсън риеше нетърпеливо с лапа.

Хвърлих поглед към Конър, който ни наблюдаваше, а по лицето му се четяха едновременно респект и любопитство.

Сабин също се взираше в нас, но въпреки това си остана в човешки облик и продължи да се държи настрани.

Итън повдигна вежди, местейки поглед между нас и Сабин, сякаш изборът й го учудваше.

— Май сме готови, Итън — каза Конър. — Ще ни поведеш ли? Сега, когато отново си цял?

— Върви по дяволите — изръмжа Итън и като хвърли кос поглед на Сабин, се изчерви.

Тя все още се взираше невиждащо пред себе си, зъзнейки под якето му, което бе увила плътно около тялото си. Някак си не вярвах, че трепери от студ.

— Защо не го последваш, Сабин? — каза Конър. — Дръжте се близо един до друг.

Сабин кимна и изчезна през портала. Останалите от глутницата се втурнаха след нея, но аз се поколебах за миг, местейки поглед между тях и улицата, отвеждаща към „Едем“. Това място бе променило всичко. То бе отнело душата на брат ми, впримчило бе Рен в скверния си плен и се бе превърнало в гроб за Монроу.

Вместо да тръгна след глутницата си, приех човешката си форма и се обърнах към Конър.

— Ами ако…

— Никакво връщане назад — той поклати глава и за моя изненада пристъпи напред. Прегърна ме и облегна брадичка на главата ми. — Днес всички изгубихме по нещо.

Адна ни наблюдаваше безмълвно, а сълзите в очите й отразяваха мигащите светлинки на магическата врата.

Кимнах и се отпуснах в прегръдката му за миг, преди да приема вълчата си форма и да скоча в непрогледните дълбини на портала.