Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (8)

7.

Клисура Чобар, Непал

Сам и Реми тръгнаха към клисурата малко преди четири часа на следващата сутрин, като се надяваха да стигнат до моста преди изгрев. Нямаха представа колко стриктно се пази недостъпността на чобарските пещери и дали изобщо някой я пази, но не искаха да рискуват.

В пет спряха в парка „Манджусри“ и паркираха под едно дърво, което не се виждаше от главния път. Сам изключи фарове. Поседяха мълчаливо около две минути без да мърдат, като слушаха прищракването на изстиващия двигател. Слязоха, отвориха багажника и взеха екипировката си.

— Наистина ли мислеше, че ще ни проследят? — попита Реми, докато слагаше раницата на гърба си.

— Вече не знам какво да мисля. Имам усещането, че са лоши до мозъка на костите си и знам без никакво съмнение, че Кинг не им е възложил да ни помагат. Казал им е да ни наблюдават.

— Съгласна съм. Да се надяваме, че задушевното ти признание пред тях ще ги укроти.

— Не се надявай — рече Сам и затръшна капака на багажника.

През мъжделивата светлина на изгрева двамата поеха през клисурата. Благодарение на картата откриха пътеката на двайсетина метра на изток от моста, зад една бамбукова горичка. Сам пое напред срещу течението на реката.

Първите четиристотин метра бяха лесни. Пътеката беше широка около метър и бе застлана с чакъл. Но скоро нещата се промениха. Наклонът се увеличи, а пътеката се стесни и залъкатуши. Дърветата се сгъстиха и клоните им се сключиха над главите им. Вдясно под тях реката бълбукаше тихо.

Стигнаха до разклонение. Вляво пътеката свиваше на изток, далеч от реката, а вдясно — продължаваше покрай нея. Спряха за да проверят отново картата и компаса на айфона на Сам, и поеха надясно. След около пет минути стигнаха до четирийсет и петградусов наклон, в който се виждаха грубо издълбани стъпала. Изкачиха ги и се озоваха пред доста несигурен висящ мост. Увивните растения така бяха скрили подпорите и жиците, че мостът изглеждаше почти като създаден от природата.

— Имам натрапчивото усещане, че гледаме в заешката дупка — промълви Реми.

— Хайде, де! — каза Сам. — Любопитно е!

— От твоята уста тази дума звучи като „опасно“.

— Направо ме съкруши!

— Виждаш ли докъде стига?

— Не. Но се придържай към скалата. Ако мостът падне, растенията вероятно ще ни издържат.

— „Вероятно“ — още една от прекрасните ти думи.

Сам пристъпи напред и бавно премести тежестта си върху първата дъска. Дървото леко проскърца, но удържа. Той направи още една внимателна стъпка, и още една, и още една — вече бе на три метра от Реми.

— До тук добре — каза той през рамо.

— Идвам и аз.

Мостът се оказа дълъг едва трийсетина метра. От другата страна пътеката продължаваше, първо надолу по склона, а след това нагоре. Дърветата пред тях започнаха да се разреждат.

— Втори рунд! — обърна се Сам към Реми.

— Какво? — попита тя и се закова на място зад него. — О, не!

Пред очите им се показа втори висящ мост.

— Струва ми се, че този няма да е последния — каза Реми.

Беше права. След като прекосиха втория мост повървяха малко по една тясна пътека и последва трети. През следващите четирийсет и пет минути пътеките и мостовете се редуваха с безотказна точност.

По едно време Сам каза да спрат и отново провери картата и компаса.

— Близо сме — промълви. — Входът на пещерата трябва да е някъде под нас.

Разделиха се, за да намерят по-бързо път надолу. Реми беше тази, която го откри. Откъм реката висеше прогнила метална стълба, прикрепена за ствола на едно дърво. Сам легна по корем и се примъкна напред през гъсталака. След малко се върна.

— Има една скална издатина — каза той. — Стълбата свършва на около два метра над нея. Ще трябва да скочим.

— Естествено! — отвърна с нервна усмивка Реми.

— Аз ще съм пръв.

Реми се наведе и целуна мъжа си.

— Були Кинг не може да ти стъпи на малкия пръст!

Сам се усмихна. Свали раницата и я подаде на Реми, след това направи няколко патешки крачки през храстите. Обви ръце около ствола и бавно заслиза, като опипваше с крака, за да намери най-горното стъпало на стълбата.

— Стигнах! — провикна се той към Реми. — Тръгвам надолу!

След трийсетина секунди се чу гласа му:

— Долу съм! Пусни раниците!

Реми пролази напред и пусна първата.

— Готово! Взех я!

Тя пусна втората. Сам се провикна отново:

— Готово! Слизай! Ще те насочвам.

Когато Реми стигна до предпоследното стъпало, внимателно пусна краката си и увисна само на ръце. Сам посегна и хвана краката й.

— Готово, държа те!

Реми се пусна и с помощта на Сам стъпи невредима на издатината. Издатината беше широка около два метра и се намираше на около метър и половина над реката. В скалната стена се виждаше овален отвор на пещера, закрит с преграда срещу силни ветрове, която се беше разкачила в долния ляв ъгъл. Имаше и табела на непалски и английски:

ОПАСНОСТ!

НЕ ПРЕМИНАВАЙ!

Под думите на две на три бяха нарисувани череп и кръстосани кости.

Реми се усмихна.

— Виж, Сам, универсалния символ за „любопитно“.

— Майтапчийка! Готова ли си да се спуснем?

— Някога да съм отказвала подобно примамливо предложение?

— Никога, жива да си.

— Води!

Подозрението им, че пещерата е затворена, за да не се изгубят или наранят любопитни търсачи на силни усещания, се потвърди секунди по-късно. Докато Сам се изправяше, ръката му попадна в цепнатина в пода, малко по-широка от дланта му. Ако се беше движил малко по-бързо, щеше да счупи ръката си, а ако ходеше — щеше да счупи глезена си.

— Лошо предзнаменование или последно предупреждение? — попита той Реми с полуусумивка, докато тя му помагаше да стъпи на краката си.

— Избирам си второто.

— 640-а причина да те обичам — отвърна той. — Ти си моята вечна оптимистка.

Огледаха тунела под лъча на фенерчето. Беше достатъчно широк, за да може Сам почти напълно да разпери ръце, но беше само няколко сантиметра по-висок от Реми, така че мъжът й трябваше да ходи прегърбен.

Подът беше доста неравен.

Сам завъртя глава и подуши въздуха.

— Не се усеща влага.

Реми прокара длан по тавана и стената.

— И на пипане е сухо.

Ако имаха късмет, влагата можеше да не ги тревожи. Спускането в суха пещера си беше пипкава работа, но наличието на вода го правеше направо опасно, защото подът, таванът и стените можеха да се срутят и при най-малкото сътресение. Но сега знаеха, че невидимите притоци на река Багмати най-вероятно текат някъде под краката им.

Сам тръгна напред. Тунелът рязко свиваше ту вляво, ту вдясно. Ненадейно двамата се оказаха пред първото си препятствие, дело на човешки ръце — няколко вертикални железни пръта от едната стена до другата, монтирани в пода и тавана.

— Не си поплюват — отбеляза Сам, докато осветяваше с фенерчето ръждивата стомана.

Колко ли търсачи на силни усещания се бяха радвали, че са преминали преградата на входа, само за да бъдат победени от тези решетки?

Реми клекна пред прътите и ги раздруса един по един. На четвъртия опит металът проскърца. Тя се усмихне през рамо на мъжа си.

— Чудото на окисляването. Помогни ми.

Двамата заедно се хванаха за пръта и го разклатиха, докато не се охлаби. От тавана се посипаха камъчета и прах. Скоро прътът се отдели и издрънча на пода. Сам разгледа краищата.

— Прерязан е — каза той и показа краищата на Реми.

— Ацетиленова горелка?

— Няма следи от обгаряне. По-скоро трион.

Той светна с фенерчето в празната дупка, оставена от пръта, и на няколко сантиметра дълбочина видя отсечено парче метал.

Сам погледна Реми.

— Нещата стават все по-интересни. Някой е бил тук преди нас.

— И не е искал никой друг да узнае — добави тя.

Спряха за момент, за да може Сам да се ориентира по компаса и да скицира груба карта в тефтера си. После се промушиха през пролуката, върнаха пръчката на мястото й и продължиха. Тунелът се виеше на зигзаг и започна да се стеснява.

Таванът се смъкна едва на метър и двайсет от пода, а лактите на Сам и Реми опираха в стените. Тунелът тръгна надолу. Прибраха фенерчетата и включиха челниците. Наклонът се увеличи, докато не заситниха под трийсетградусов ъгъл, като се придържаха по издатините в скалата.

— Спри! — каза ненадейно Реми. — Чуй!

Някъде се плискаше вода.

Сам рече:

— Реката.

Спуснаха се още надолу. Тунелът се превърна в тесен коридор. Сам продължи с мъка напред, докато подът отново не започна да се издига.

— Става почти вертикално — обади се той. — Ако сме внимателни, мисля, че можем да се изкатерим…

— Сам, виж това.

Той се обърна и се промъкна до Реми. Тя беше проточила шия и зяпаше стената. На светлината на лампата й от скалата проблясваше предмет с размери на монета от петдесет цента.

— Изглежда метално — каза Сам. — Хайде, стъпвай.

Сам приклекна и Реми се качи на раменете му. Той бавно се изправи, като позволи на Реми да се залови на стената. След няколко секунди тя каза:

— Железопътен клин.

— Я пак?

Реми повтори и добави:

— Забит е в скалата. Чакай… мисля, че мога… Ето! Здраво е хванат, но го поизвадих. Сам, има още един. На половин метър над този. И трети. Ще се изправя. Готов?

— Давай!

Реми се изправи в цял ръст.

— Цяла колонка са. Продължават на шест метра оттук, до нещо като издатина.

Сам се замисли за миг.

— Можеш ли да извадиш донякъде и втория?

— Чакай… Готово, извадих го.

— Добре, сега слез — каза Сам.

Реми скочи на земята.

— Сещам се само за една причина да са толкова високо — каза тя.

— За да не ги забележи никой.

Реми кимна.

— Изглеждат доста стари.

— От около 73-а? — запита се на глас Сам, споменавайки годината, в която беше изчезнал Люис Кинг.

— Може би.

— Ако не греша сериозно, май Були или друг призрачен изследовател на пещери си е построил стълба. Ала накъде?

Докато гласът на Сам затихваше, лъчите на челниците им обхождаха стената.

— Има само един начин да разберем — отвърна Реми.