Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (16)

15.

Хотел „Хаят Риджънси“, Катманду, Непал

Сам излезе от банята с кърпа около кръста, като енергично бършеше косата си.

— Яде ли ти се вкусна закуска?

— Прегладняла съм — отвърна Реми.

Тя седеше на масата пред едно огледало и връзваше косата си на конска опашка. Беше се загърнала в една от хотелските кърпи.

— Рум сървис или долу в трапезарията?

— Времето е прекрасно. Да хапнем на балкона.

— Звучи добре. — Сам отиде до масата в ъгъла, вдигна телефона и набра номера на рум сървис. — Бих искал една сьомга с бейгъл, едни яйца бенедикт, купа плодове, филийка квасен хляб и кафе. — Изчака човекът от другата страна да повтори поръчката. Затвори и набра бара. — Бих искал два коктейла „Рамос физ“. Да, „Рамос физ“.

— Знаеш как да глезиш една дама — засмя се Реми.

— Не се обнадеждавай. Барманът не знае как се прави. — Сам опита отново. — Ами „Харви Уолбенгър“? Уолбенгър. Прави се с водка, „Галиано“ и портокалов сок. Нямате „Галиано“, разбирам… — Сам поклати глава и опита отново: — Добре, изпратете бутилка „Вьов Клико“.

Реми се засмя.

— Наистина знаеш как да глезиш една дама.

— Това ли ви е най-доброто? — продължаваше разговора Сам. — Добре, изпратете го добре охладено. — Затвори телефона и се обърна към Реми: — Нямат шампанско. Единственото, което имат, е китайско пенливо бяло вино, останало от някаква политическа конференция.

— Не знаех, че китайците правят пенливи неща. — Реми се усмихна саркастично: — „Това ли ви е най-доброто“?

Сам сви рамене.

— При липса на друго…

Телефонът иззвъня. Сам го вдигна.

— Един момент… — Включи високоговорителя и каза в слушалката: — Добро утро, Руб.

— За вас, може и да е добро утро — отвърна Руб, — но тук е вечер. Чувам, че с невестата се наслаждавате на поредната релаксираща ваканция.

— Всичко е относително, Руб — отговори Реми. — Как са Кати и момичетата?

— Чудесно. Сега са в един „Чък И. Чийз“^[1]. Спасихте ме с обаждането си.

— Не искаме да те задържаме — с полуусмивка каза Сам. — Може да поговорим по-късно.

— О, не, приятелю. Няма нищо по-важно от това. Вярвай ми. Добре, разказвайте. В затвора ли сте? Колко местни закона сте нарушили?

— На свобода сме. И не сме нарушили никакви закони, доколкото ми е известно — отвърна Реми. — Ще оставя Сам да ти обясни.

 

 

Макар че Селма вече беше дала известна информация на Руб, Сам започна от самото начало, от посещението на Жилан Шъ на лодката им край Пулау Легунди и завърши с бягството от тайните разкопки на Кинг.

Предната вечер, след като оставиха преследвачите си на моста, Сам кара в мрака, като търсеше ориентири, които Реми да свери с картата. След няколко часа безплодни завои и задънени пътища, най-после прекосиха един познат проход — Лауребина, а не след дълго спряха в покрайнините на Пхеда, на трийсет километра на изток от лагера. Както очакваха, поселището беше мрачно и безжизнено, с изключение местната кръчма — порутено здание с ламаринен покрив.

След като преодоляха езиковата бариера, успяха да се споразумеят със собственика. Оставиха камиона и взеха колата му — трийсетгодишно „Пежо“ в оранжево и сиво. Точно преди съмване спряха на паркинга на „Хаят Риджънси“.

Руб изслуша историята на Сам, без да продума. Накрая попита:

— Нека съм сигурен, че съм разбрал — вмъкнали сте се в лагера на Кинг, станали сте свидетели на убийство, предизвикали сте пълен хаос сред пазачи от китайската армия, откраднали сте един от камионите им, по случайност натоварен с вкаменелости за черния пазар, които след това сте използвали като снаряди срещу преследвачите си. Добре ли съм разбрал?

— Като цяло, да — съгласи се Сам.

Реми добави:

— Имаме и около трийсет гигабайта снимки.

Руб въздъхна.

— Знаете ли аз какво направих снощи? Пребоядисах голямата баня. Вие двамата сте… Добре, изпратете ми информацията.

— Вече я изпратихме на Селма. Свържи се с нея и ще ти даде линк към безопасен сайт за съхраняване на данни.

— Добре. Знам, че шефовете ми в Лангли ще се заинтересуват от китайския елемент и със сигурност ще се намери някой от ФБР, който ще полюбопитства за операцията на Кинг с вкаменелостите. Не мога да обещая, че каквото и да било от това ще доведе до значителен краен резултат, но ще видя какво мога да направя.

— Това е достатъчно — каза Сам.

— Повече от петдесет процента е вероятността, Кинг вече да е наредил да затворят обекта. Сигурно вече е изоставена дупка насред гората.

— Знаем.

— А приятеля ви Олтън?

— Надяваме се, че сме открили това, което търси Кинг — отвърна Реми. — Поне достатъчно, за да му привлечем вниманието. След малко ще му се обадим.

— Крал Чарли е боклук — предупреди ги Руб. — Всякакви хора са се опитвали да го спипат с ръце в меда и всички са мъртви или съсипани, а той се държи.

— Нещо ни подсказва, че това, което имаме, е изключително важно за него — каза Реми.

— Този Теурок…

— Теуранг — поправи го Реми. — Златния човек.

— Да. Това е риск. Ако грешите и Кинг не го е грижа за това нещо, ви остават само обвиненията в търговия с вкаменелости на черния пазар — и както казах, няма гаранция, че на него му пука от това.

— Знаем — включи се отново Сам.

— Но въпреки това ще хвърлите заровете?

— Да — отвърна Реми.

— Направо съм шокиран… Между другото, преди да забравя: научих още нещо за Люис Кинг. Предполагам, че и двамата сте чували за Хайнрих Химлер?

— Нацистът — психопат и най-добър приятел на Хитлер? Май сме го чували — рече Сам.

— Химлер и повечето от висшия ешелон на нацистката партия са били обсебени от окултното, особено във връзка с чистата арийска раса и Хилядагодишния райх. Химлер е бил най-заинтригуван. През трийсетте и през цялата Втора световна война, той е финансирал няколко научни експедиции до най-тъмните кътчета на света, за да открие доказателства в полза на нацистките претенции. Една от експедициите, организирана през 1938 г., точно преди началото на войната, е била изпратена в Хималаите в търсене на доказателство за арийския произход. Искате ли да познаете как се е казвал един от водачите й?

— Люис Кинг — изстреля Реми.

— Или, както е бил познат тогава, професор Кьониг.

Сам попита:

— Бащата на Чарли Кинг е бил нацист?

— И да, и не. Източниците ми твърдят, че вероятно се е присъединил не защото е вярвал, а защото така му е било по-удобно. По онова време, ако искаш пари от правителството, е трябвало да си член на партията. Има много истории за учени, които са се включвали в проучването на нацистки теории, само за да могат неофициално да се занимават със свои проекти. Люис Кинг е отличен пример за това. Според всички източници той е бил отдаден на работата си археолог. Не го е било грижа за арийската кръв изобщо.

— Защо е отишъл на онази експедиция?

— Не знам, но онова, което сте открили в пещерата — този Златен човек или както се казва — е доста добър отговор на въпроса ти. Изглежда, че скоро след като имигрира в САЩ, Люис Кинг е започнал да обикаля света.

— Може нещо по време на експедицията да е събудило интереса му — замисли се Сам.

— Нещо, което е искал да скрие от нацистите — продължи мисълта му Реми. — Запазил го е в тайна, изчакал е войната да свърши и е продължил сам след това.

— Въпросът е — каза Руб, — защо Чарли Кинг продължава нещо, което е правил баща му? Доколкото знаем, той никога не е проявявал интерес към работата на баща си.

— Може би причината е Теуранг — каза Сам. — Възможно е за Чарли Кинг той да е просто поредната антика за продан.

— Може и да си прав. Ако описанието на това нещо е точно, то би струвало цяло състояние.

Реми попита:

— Руб, имаме ли информация дали обвиненията срещу Люис в подкрепа на нацизма са се отразили по някакъв начин върху живота на сина му?

— От това, което открих, смятам, че не са. А и успехът му в бизнеса говори сам за себе си. Като се има предвид колко е безскрупулен, съмнявам се, че някой ще има смелостта да спомене тази подробност от живота на семейството му.

— Това ще се промени — заяви Сам.

— Време е крал Чарли да напусне удобната си зона.

Сам и Реми пожелаха приятен ден на Руб и затвориха телефона. Няколко минути обсъждаха стратегията си, след което Сам потърси Кинг по пряката линия. Кинг вдигна още на първото позвъняване.

— Кинг.

— Господин Кинг, Сам Фарго е.

— Чудех се кога ще ти щукне да ми звъннеш. Хубавата ти жена с теб ли е?

— Жива и здрава е, да — отвърна Реми.

— Изглежда партньорството ни среща пречки — каза Кинг. — Хлапетата ми казват, че не искате да играете в техния отбор.

— О, играем — отвърна Реми. — Просто играем различна игра от вас. Чарли, ти ли нареди да отвлекат Франк Олтън?

— Да го отвлекат? Че кой би го отвлякъл?

— Това не е отговор на въпроса ми — контрира го Сам.

— Изпратих Франк Олтън да ми свърши работа. Явно е ядосал неподходящи хора. Нямам представа къде е.

— Още един отговор, който не е отговор — каза Сам. — Добре, продължаваме. Трябва само да слушаш. Имаме каквото търсиш…

— И какво е то?

— Не ме слушаш. Имаме каквото търсиш… онова, в чието търсене е минал целият живот на баща ти. И, както сигурно вече знаеш, посетихме и концентрационния ти лагер в долината Лангтанг.

— Нямам представа за какво говориш.

— Имаме хиляди снимки — най-вече на документи от караваната — офис, както и няколко на жена ти, или на наложницата ти, или както я наричаш, когато сте сами в гълфстрийма ти. По една случайност, докато снимахме, тя уби един от работниците ти. Имаме и негова снимка.

Десет дълги секунди Чарли Кинг не отвърна нищо. Накрая въздъхна.

— Мисля, че говориш пълни глупости, Сам, но явно нещо те е развълнувало. Слушам те.

— Всичко по реда си, Чарли. Пусни Франк…

— Казах ти, че не съм…

— Млъкни! Освободи Франк Олтън! Когато той ни се обади и ни каже, че е в безопасност, невредим и в дома си, ще се срещнем с Ръсел и Марджъри и ще се споразумеем.

— Кой сега говори празни приказки? — попита Кинг.

— Това е единствената сделка, която можем да ти предложим — отговори Сам.

— Извинявай, друже, но ще ти откажа. Мисля, че блъфираш.

— Както искаш — каза Сам и затвори.

Остави телефона на масичката за кафе. Двамата с Реми се спогледаха. Тя попита:

— И сега?

— Шейсет на четирийсет, че ще звънне след по-малко от минута.

Тя се усмихна.

— Не смея да се обзаложа.

След четирийсет секунди телефонът иззвъня. Сам вдигна на третото иззвъняване. Чарли Кинг каза:

— Добър покерджия ще излезе от теб, Сам Фарго. Радвам се, че стигнахме до съгласие. Ще се обадя и ще видя какво мога да разбера за Франк Олтън. Не мога да обещая нищо, разбира се, но…

— Ако не го чуем в следващите двайсет и четири часа, сделката отпада.

Чарли Кинг отново замълча.

— Дръжте телефона си под ръка — заяви накрая той.

Сам прекъсна връзката. Реми попита:

— Ами ако Кинг мисли, че доказателството е у нас?

— Не е толкова наивен.

— Мислиш ли, че ще изпълни своята част от сделката?

Сам кимна.

— Кинг е достатъчно умен, за да се замесва пряко в подобно нещо. Които и да са отвлекли Франк, са били маскирани и със сигурност всички следи, които водят до Кинг, са били заличени, така че той няма нищо за губене.

— Защо тогава си толкова притеснен? — попита Реми.

— Така ли ти се струва?

— Присвил си очите си по онзи начин…

Сам се поколеба.

— Кажи ми, Сам!

— Току-що се изправихме срещу един от най-богатите хора в света, който на всичкото отгоре е социопат, луд по пълния контрол и е стигнал дотук, като е размазвал враговете си. Той ще пусне Франк, но нещо ми подсказва, че в момента седи в кабинета си и планира как да ни отмъсти.

 

 

Хюстън, Тексас

На дванайсет хиляди километра Чарлс Кинг правеше точно това.

Щом тръшна гневно телефона, той закрачи бесен из кабинета си, гледайки право пред себе си. Само че не виждаше нищо, освен собствената си ярост. Без да спира да си мърмори под нос, Кинг застана до прозореца и се взря в града. Слънцето залязваше.

— Добре, Фарго! — процеди той. — Спечелихте рунда! Наслаждавайте се! Защото това няма да се повтори! — Отиде до бюрото си и натисна с яд бутона за връзка със секретарката си. — Марша, свържи ме с Ръсел и Марджъри!

— Да, господин Кинг, един момент. — Изминаха трийсет секунди, след което се чу: — Тате…

— Млъкни и слушай. Марджъри там ли е?

— Тук съм, тате.

— Жилан?

— Да, господин Кинг.

— Какво, да ви вземат мътните, мислите, че ги вършите там, идиоти такива!? Фарго току-що ми се обадиха и ме направиха на мат и маскара. Казват, че имат снимки, на които Жилан убива някакъв местен на обекта в Лангтанг. Какво е станало там?

Ръсел отвърна:

— Тази сутрин ми се обади шефът на сигурността на обекта. Каза, че намерили подозрителен автомобил и вдигнали тревога. Открили един мъж в безсъзнание, но нищо не липсвало.

— Как се оказал в безсъзнание?

— Не са сигурни. Може да е паднал.

— Глупости! Имаме ли предстоящи доставки?

— Два камиона — отговори Марджъри. — Още щом вдигнали тревога, хората на полковник Жу ги евакуирали. Стандартна процедура е, тате.

— Не ми обяснявай кое какво е, момиченце! Камионите пристигнали ли са на мястото за прехвърляне?

Ръсел каза:

— Още не сме получили потвърждение, но като се имат предвид възможните забавяния…

— Гадаеш! Не гадай! Вдигни телефона и намери тия камиони!

— Да, тате.

— Жи, каква е тая работа с убийството? Вярно ли е?

— Да. Хванали един работник да краде. Трябваше да дам пример за назидание на останалите. Вече са се отървали от тялото.

Кинг направи кратка пауза и изсумтя.

— Добре тогава. Добра работа. А вие, двамата кретени… Фарго ми казаха, че Златният човек е у тях.

— Как така? — възкликна Марджъри.

— Сигурно лъжат — намеси се Ръсел.

— Може, но тези неща са им специалността. Затова ги доведохме. Явно сме ги подценили. Реших, че Олтън ще е достатъчен, за да са послушни.

Марджъри каза:

— Не бъди строг към себе си, тате.

— Млъкни! Трябва да приемем, че казват истината. Искат да пуснем Олтън. Има ли начин да е видял нещо или да е разпознал някого?

Жилан отвърна:

— Проверих положението, когато пристигнах, господин Кинг. Олтън не знае нищо.

— Добре. Отиди и го „спаси“. Нахрани го и го качи на гълфстрийма. Фарго казаха, че щом Олтън си е у дома, ще се срещнат с Ръсел и Марджъри и ще говорят с тях за онуй нещо.

— Не можем да им имаме доверие, тате — каза Ръсел.

— Знам, глупчо! Просто качете Олтън на самолета и оставете другото на мен. Фарго искат да се бият без ръкавици. Тогава, нека видят какво е бой без ръкавици.