Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (22)

21.

Вльора, Албания

Часовникът на таблото на фиата показа девет часа сутринта, точно когато Сам и Реми подминаха табелата Вльора. Вторият по големина град в Албания, с повече от сто хиляди жители, се разполагаше в уютен залив на западния бряг на Адриатическо море, а зад него се издигаха високи и стръмни планини.

Ако Сам и Реми имаха късмет, той още бе дом на един от дисковете на Пазителите.

Час след като Уенди и Пийт успяха да извадят златния диск от сандъка и заедно с Карна се заеха да проучват произхода му, лицето на Селма се появи отново в прозореца за чат на лаптопа на Карна.

В характерния си лаконичен стил, тя рече:

— Джак, методите ти на проучване са безупречни. Сам, Реми, мисля, че теорията му за двамата свещеници е добра. Друг е въпросът дали ще намерим тях и дисковете им.

— Какво още успя да откриеш? — попита Сам.

— По времето на смъртта си и Мала, и Матей са били митрополити, дълбоко уважавани в църковните си общини. И двамата са основавали църкви, училища и болници навсякъде в родните си страни.

— Което предполага, че гробовете им няма да са просто двуметрови дупки в земята.

— Не открих подробности по този въпрос, но има логика — отвърна Селма. През петнайсети и шестнайсети век ПЦ…

— Кое? — попита Реми.

— Православната църква. ПЦ, особено по местните църкви на Балканите и в южна Русия, погребвали подобни личности с големи почести в крипти или гробници.

— Въпросът е — включи се Карна, къде точно?

— Още работя по Матей, но в аналите на църквата пише, че митрополит Бесим Мала е погребан във Вльора, Албания.

Докато чакаха Селма да им даде по-точни координати, Сам и Реми обиколиха Вльора, като се дивяха на прекрасната архитектурна смесица от гръцки, италиански и средновековни мотиви. Малко преди обед двамата спряха на паркинга на хотел „Болоня“, който гледаше към сините води на пристанището. Седнаха в едно кафене, обградено от палми.

Сателитният телефон на Сам иззвъня. Той включи разговора със Селма на високоговорител.

— И Джак е на линия — каза Селма. — Имаме…

— Каквито и да са новините, Селма, просто ни ги кажи — рече Реми. — Твърде сме уморени, за да си избираме кое първо.

— Всъщност, новините са само добри.

— Давай тогава — каза Сам.

Чу се гласът на Джак Карна:

— Мисля, че дискът е истински. Не мога да съм сто процента сигурен, докато не го сверя с картите, за които ви говорих, но съм оптимист.

Селма каза:

— Колкото до гробницата на Бесим Мала, мога да стесня периметъра ви на търсене до малко над квадратен километър.

— Под водата ли е? — попита скептично Сам.

— Не.

— В гъмжащо от алигатори блато? — включи се и Реми.

— Не.

— Нека пак аз позная — каза Сам. — В пещера е.

Карна отвърна:

— Трети страйк, ако мога да си позволя американския идиом. Според проучванията ни, митрополит Мала е бил погребан в гробището на манастира „Св. Мария“ на остров Звернец.

— Къде е той? — попита Реми.

— На десет километра северно от Вльора. Намерете си място с безжичен интернет и ще прехвърля конкретните данни на айпада ви, госпожо Фарго.

 

 

Починаха си малко в кафенето. Сам и Реми си поръчаха вкусен албански обяд — агнешки кюфтета с мента и канела, питки с лютив спанак и гроздов сок със захар и горчица. По щастлива случайност кафенето разполагаше с безплатен интернет, така че имаха възможност да разгледат пътния си пакет, както го наричаше Селма. Както можеше да се очаква, указанията бяха изчерпателни — точния маршрут, местната история и карта на манастира. Единственият детайл, който липсваше, беше точното местоположение на гроба на митрополит Мала.

Сам и Реми платиха и се отправиха на север. След около петнайсет километра спряха в Звернец и последваха знака към лагуната Нарта — спокойна и обширна, над трийсет квадратни километра.

Свиха по черния път край лагуната и Сам продължи на север, докато стигнаха до застлан с чакъл празен паркинг.

Сам и Реми излязоха и се разтъпкаха. Времето беше нетипично топло, над двайсет градуса. Грееше слънце, а единствените облаци бяха на хоризонта над сушата.

— Предполагам, че това е целта ни — посочи Реми.

Тесен пешеходен мост свързваше сушата с малък остров на триста метра от тях. На острова се виждаха четирите сгради на манастира „Св. Мария“. Отличаваха се със средновековен стил, а целият манастир заемаше около осем хиляди квадратни метра площ.

Спряха до началото на моста и Реми нервно го изгледа. Разпадащите се мостове, на които попаднаха първо в клисурата Чобар, а след това по пътя към тайните разкопки на Кинг в долината Лангтанг, определено й бяха повлияли повече, отколкото си мислеше.

Сам я прегърна през раменете.

— Здрав е. Инженер съм, Реми. Манастирът е туристическа атракция и десетки хиляди хора прекосяват този мост всяка година.

Тя го изгледа косо.

— Фарго, нали не ми го казваш, само за да ме успокоиш?

— Бих ли направил такова нещо?

— Може би.

— Не и сега. Хайде! — Той я окуражи с усмивка. — Ще минем заедно. Все едно ходим по тротоар.

Реми кимна.

— Добре.

Сам я хвана за ръка и двамата закрачиха по моста. На половината път тя спря отново и се усмихна.

— Мисля, че съм по-добре.

— Излекувана ли си?

— Не бих казала, но съм добре. Да вървим.

След няколко минути стигнаха до острова. Отдалеч манастирът им се стори почти безупречен — избелени от слънцето стени и червени керемидени покриви. Сега, когато бяха близо, Сам и Реми установиха, че сградите са имали и по-добри времена. Липсваха керемиди, а няколко от стените или се рушаха, или бяха хлътнали. На една от камбанариите й липсваше покрива, а камбаната се беше килнала доста на една страна.

Добре поддържана пътека се виеше през двора на манастира. Тук-там по стрехите се гушеха гълъби, гукаха и се взираха любопитно в новодошлите.

— Не виждам никого — каза Сам. — Ти?

Реми поклати глава.

— Селма споменаваше някакъв уредник, но не и туристически офис.

— Да се поогледаме тогава — каза Сам. — Колко е голям островът?

— Четирийсет хиляди квадратни метра.

— Значи бързо ще намерим гробището.

Сам и Реми поогледаха набързо сградите и поеха към една борова горичка. Щом навлязоха сред дърветата, слънчевата светлина отслабна и стволовете на боровете сякаш ги притиснаха. Лесът беше задръстен от шубраци до коляно и гнили дънери. След няколкостотин метра пътят се разклони.

— Разбира се — отбеляза Реми, — няма знак.

— Хвърли монета наум.

— Наляво.

Поеха наляво и стигнаха до полуразпаднал се кей на края на някакво блато.

— Не уцелихме — въздъхна Реми.

Върнаха се и тръгнаха надясно. Пътят ги поведе на североизток, по-навътре в гората и към по-широката част на острова.

Сам избърза напред, за да разузнае. След малко Реми чу гласа му:

— Виждам поляна!

След няколко мига самият Сам се показа иззад един завой. Усмихваше се широко.

— Обикновено поляните не те вълнуват толкова — отбеляза тя.

— Вълнуват ме, ако са пълни с надгробни плочи.

— Водете, сър!

Боровата горичка оредя. Овалната поляна, около шейсет метра в диаметър, наистина беше гробище, но Сам и Реми почти веднага разбраха, че нещо не е наред. От далечната страна имаше купчина борови трупи, до нея, няколко високи колкото къща бали с изсъхнали клони. Земята беше нашарена от дупки като след бомбардировка, а голяма част от гробове сякаш бяха отваряни.

На изток имаше пролука в дърветата, почти като тунел. В края му се мержелееха водите на лагуната.

От десетките надгробни плочи, само няколко бяха непокътнати — всички други бяха или пропукани, или натрошени и захвърлени. Сам и Реми преброиха четиринайсет гробници. Всички изглеждаха повредени — или основите им бяха поддали, или стените и покривите им бяха частично пропаднали.

— Какво е ставало тук? — попита Реми.

— Ураган, подозирам — отвърна Сам. — Дошъл е от морето и е преминала през острова като трион.

Реми кимна.

— Но пък може да направи работата ни по-лесна. На практика не можем да оскверним нищо повече.

— Има логика, но преди това трябва да преодолеем още едно препятствие.

— Какво?

— Нека все пак първо огледаме. Не искам да съм лош пророк Разделиха се. Сам тръгна от изток на север, а Реми — от запад на север. Упътиха се към най-близките гробници, като спираха само за да прочетат имената по каменните фасади.

Накрая Реми стигна до най-североизточния ъгъл на гробището, близо до купчината трупи. Последната гробница по нейния маршрут изглеждаше най-запазена — само стените се бяха пропукали на няколко места. Украсата й също беше различна. Сърцето на Реми подскочи.

— Сам, мисля, че имаме победител!

Той отиде при нея.

— Защо мислиш така?

— Този кръст е най-големият от всички, които видях. А ти?

— Да, така е.

На най-близката стена имаше православен кръст, метър на метър и половина, с една диагонална линия, пресичаща долния му край.

— Много подобни видях, но никой не беше толкова голям. Любопитна съм за какво е диагоналната линия? Сигурно символизира нещо?

— А, тайнствата на религията — отвърна с въздишка Сам.

Приближиха се до гробницата и след това я обходиха от всички страни. Откриха, че предния край е обграден от висока до прасците ограда от ковано желязо. Едната страна беше огъната към земята. Три каменни стъпала водеха надолу към отворена — или по-точно, липсваща, врата. Вътрешността тънеше в мрак.

На корниза под покрива имаше четири букви: М А Л А.

— Радвам се най-после да се срещнем, Ваше Преосвещенство!

Сам пристъпи през оградата, следван от Реми, и двамата слязоха по стълбите. Спряха пред отвора. Замириса им силно на плесен. Сам извади от джоба си фенерче. Прекрачиха прага и Сам го включи.

— Празно е — промълви Реми.

Сам освети вътрешността, като очакваше да види ниско преддверие, но нямаше нищо такова.

— Виждаш ли някакви знаци? — попита.

— Не. Тази миризма не е нормална, Сам. Прилича на…

— Застояла вода.

Той изключи фенерчето. Обърнаха се и се върнаха нагоре по стъпалата. Сам каза:

— Някой го е преместил. Останалите гробници също бяха празни.

— Тези, които аз видях, също бяха празни. Някой е ексхумирал всички останки, Сам.

Върнаха се в манастира. Щом влязоха в двора видяха един мъж, покачен на дървена стълба, опряна в повредената камбанария. Беше набит, на средна възраст и носеше черна колоездачна шапка. Сам и Реми приближиха.

— Извинете — каза Реми на албански.

Мъжът ги погледна.

— Говорите ли английски? — продължи тя.

Мъжът поклати глава.

— Йо.

— По дяволите — измърмори Реми и извади айпада си.

Мъжът се обади:

— Еарта?

Малко русо момиче се подаде иззад ъгъла и спря пред Сам и Реми. Усмихна им се и след това вдигна глава към мъжа.

— По?

Той няколко минути й говори нещо на албански, накрая тя кимна и се обърна към Сам и Реми:

— Добър ден. Казвам се Еарта. Говоря английски.

— Много добре, при това — отвърна Сам и представи себе си и Реми.

— Много се радвам да се запознаем. Искате ли да питате баща ми нещо?

— Да — каза Реми. — Той ли е уредникът?

Еарта сбърчи чело.

— У… редник? Уредник? О, да! Той е.

— Любопитни сме какво е станало с гробището. Тъкмо се връщаме от там и…

— Много жалко, да!

— Да. Какво се е случило?

Еарта попита баща си, изслуша отговора и каза:

— Преди два месеца имаше буря откъм залива. Много вятър. Много щети. На следващия ден се надигна морето и заля лагуната и част от острова. Гробището беше под вода. Много щети и там.

Сам каза:

— А какво стана с… намиращите се там?

Еарта попита баща си и след това тях:

— Защо питате?

Реми отвърна:

— Имам далечни роднини от тук. Леля ми каза, че един от тях е погребан тук.

— О! — рече смутено Еарта. — Съжалявам! — Отново заговори на баща си, който й отвърна надълго и нашироко. Еарта каза на Реми:

— Половината гробове са непокътнати. Другите… когато водата се оттегли, хората не бяха под земята. Баща ми, сестрите ми и аз ги намирахме през следващите няколко дни. — Еарта се усмихна. — Имаше даже череп на едно дърво! Просто си седеше там. Беше смешно.

Реми погледа с изненада грейналото момиче.

— От правителството дойдоха и решиха, че трябва да вземат телата, докато гробището не се… ъ… поправи. Това ли е вярната дума?

Сам се усмихна.

— Да.

— Върнете се догодина. Тогава ще е много по-хубаво. Няма да мирише толкова.

— А къде са останките сега? — попита Реми.

Еарта на свой ред попита баща си. Той й обясни, тя кимна и преведе на Сам и Реми:

— На остров Сазан. — Момичето посочи към залива на Вльора. — Там има стар манастир, по-стар от този. От правителството ги откараха там.