Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (34)

33.

Северен Непал

Изтощен и разтреперан, Сам с мъка се добра до ръба на платото. Реми го издърпа. Той се претърколи по гръб и се взря в небето. Реми метна ръце на врата му, опитвайки се да скрие сълзите си.

— Никога повече да не си го направил! — После въздъхна дълбоко и попита: — Какво има в торбата?

— Куп неща. Не знам какви. Награбих каквото ми се стори полезно.

Реми свали торбата от врата на Сам, отвори я и затършува.

— Термос… Празен.

Сам седна и се облече.

— Добре. Имам мисия за теб — вземи термоса и събери всяка капка оцеляло гориво, която можеш да намериш.

— Добра идея.

Сам кимна и изсумтя:

— Огън добро!

Реми се зае да проучва вдлъбнатините в леда.

— Намерих. Тук също.

Щом Реми успя да събере останалото гориво, двамата отидоха при гондолата.

— Как мина? — попита Сам, докато подтичваше на място. Панталоните му се превръщаха в ледени кори.

Реми отвърна:

— Пълен е на около три четвърти. Стопеният лед е разредил горивото. А сега трябва да те стоплим.

Сам клекна край купчината предмети, които събраха от техния хеликоптер, и започна да я преглежда.

— Стори ми се, че видях… А, ето го! — Той вдигна парче тел: в двата й края имаше по един ключодържател. — Трион за спешни случаи.

— Оптимистично название.

Сам разгледа гондолата, обходи я с поглед до носа и обратно.

— Потънала е в пукнатината наполовина, но мисля, че намерих каквото ни трябва.

Той приклекна до близкия край на гондолата, където няколко от ракитените подпори стърчаха над земята и плъзна единия край на триона през едно от щръкналите парчета. Хвана двата ключодържателя и започна да реже. След около пет минути първото парче беше отрязано и вече имаше пространство за работа. Продължи да реже парчета от края на гондолата, докато не събра голяма купчина.

— Трябват ни плоски камъни — обърна се той към Реми.

Тя се върна бързо с няколко плоски камъка и ги подреди като огнище. Отгоре ми струпаха пирамида от ракитените парчета. Докато Реми мачкаше документите от папката на пилота за подпалки, Сам изрови запалката от торбата. Скоро се разгоря малък огън.

Хванати за ръце, двамата клекнаха пред пламъците. Топлината ги обля. Почти веднага се почувстваха по-добре.

— Простичките неща… — отбеляза Реми.

— Напълно съм съгласен.

— Кажи ми каква е теорията ти за китайците.

— Не мисля, че хеликоптерът им се появи случайно. Още първия ден един от техните ни следваше. А тези се показаха само минути след като кацнахме. Знаем, че Кинг пренася артефакти през границата — значи има контакти в Китай. Кой притежава толкова власт и такава свобода на придвижване? Само Народната армия. Ако Джак е прав, Кинг вероятно се е досетил къде в общи линии ще търсим. После се е обадил на китайските си приятели, седнал е и е зачакал да се покажем.

— Въпросът е, какво са имали наум за нас? Ако Хосни не беше стрелял, какво щяха да сторят?

— Само предполагам, но… в момента сме по-близо до границата от всякога. Щели са да ни пленят, да се върнат от своята страна на границата и никой никога нямаше да чуе повече за нас.

Реми се притисна към ръката на Сам.

— Мрачен сценарий!

— За нещастие имам и друг — те ще се върнат и то по-скоро рано, отколкото късно.

— Видях пистолета в торбата. Нали не мислиш да…

— Не. Първият път си беше чист късмет. Когато пристигнат подкрепленията, не бива да ни заварят тук.

— И как точно няма да ни заварят? Нали ти каза, че не можем да слезем по стената на платото?

— Не се изразих добре. Нужно е да изглежда, че ни няма.

— Казвай какво си намислил — рече Реми.

Сам описа плана си и тя кимна с усмивка:

— Харесва ми. Троянски кон във версия Фарго.

— Троянска гондола.

— Още по-добре. А и ако имаме късмет, ще ни опази от замръзване през нощта.

Като използваха въжето и импровизирания клин за абордажна кука, Сам и Реми издърпаха гондолата на метър-два от пукнатината. Този път ледът беше на тяхна страна и улесни задачата им. Двамата надзърнаха в пукнатината, но не се виждаше нищо на повече от три метра.

— Това бамбук ли е? — попита Реми.

— Мисля, че да. Има и още. Виж онова извито парче там. Ще ни е по-лесно, ако отрежем всичко от тази плетеница в пукнатината. Може да ни е полезно.

— Защо не използваме клина? — попита Реми. — Ще отрежем плетеницата и ще я вържем за нашето въже.

Сам приклекна и хвана връвта в едната си ръка.

— Това е от някакво животинско сухожилие. Запазено е много добре.

— Тези пукнатини са естествени хладилници — каза Реми. — А и ако го е покривал ледник, ефектът е още по-сигурен.

Сам хвана още от такелажа в ръка и подръпна.

— Изненадващо леко е. Но ще трябва да го режа часове наред.

— Тогава ще го издърпаме.

С помощта на пръта, Сам измери първо ширината на гондолата, а след това — на пукнатината.

— Пукнатината е по-широка с десет сантиметра. Инстинктът ми подсказва, че ще се заклещи, но ако греша, губим всичките си подпалки.

— Инстинктът ти никога не ни е подвеждал.

— Ами онзи път в Судан? А в Австралия? Много се обърках тогава…

— Тихо! Помогни ми!

Сам и Реми застанаха от двата края на пукнатината, приклекнаха едновременно и хванаха гондолата. По сигнал на Сам напрегнаха мускули, опитвайки да изпънат колене. Не помогна. Пуснаха и отстъпиха назад.

— Да съберем силите си.

Застанаха на една ръка разстояние един от друг по средата на гондолата и опитаха отново. Този път я вдигнаха на половин метър от земята.

— Ще я държа — каза Сам през стиснати зъби.

— Опитай с крака.

Реми легна по гръб, намести се под гондолата и опря крака в ръба.

— Готова!

Гондолата се претърколи на една страна.

— Още веднъж.

Повториха упражнението и скоро гондолата застана изправена. Реми погледна вътре. Ахна и се отдръпна.

— Какво?

— Има пътници.

В далечния край, сред плетеница от такелаж и бамбук, лежаха два частично мумифицирани трупа. Останалата част бе разделена на осмини от напречни подпори, които можеха да служат и за пейки.

— Какво предполагаш? — попита Реми. — Капитан и пилот?

— Възможно е, но гондола с тези размери побира поне петнайсет души — може би са били нужни поне още толкова, за да контролират такелажа и балоните.

— Балони? В множествено число?

— Ще знаем със сигурност, когато видя останалата част от такелажа, но това е било цял дирижабъл.

— И тези двамата са единствените оцелели.

— Останалите може да са… — Сам посочи с брадичка пукнатината.

— Това не е добър начин да си отиде човек.

— По-късно може да мислим по този въпрос. Да продължаваме.

След като нагласиха такелажа така, че да виси от края на гондолата и да не се заклещи в стените на пукнатината, Сам и Реми заеха позиции от двете страни и забутаха едновременно, за да се плъзне дъното по леда. Когато наближиха пукнатината, набраха скорост и бутнаха за последно. Гондолата премина сама последните два метра, прекатури се през ръба и изчезна от погледа. Сам и Реми изтичаха след нея.

— Винаги вярвай на инстинктите си — с усмивка каза Реми.

Гондолата се беше заклещила между стените на пукнатината, на около половин метър от повърхността.

Сам влезе в нея и като избягваше мумиите я обходи. Реши, че е надеждна. Реми му помогна да се качи обратно.

— На всеки дом му трябва покрив — каза тя.

Събраха няколко достатъчно големи парчетата от техния хеликоптер и ги сложиха върху гондолата, като оставиха само тясна пролука.

— Имаш талант за тези неща — обърна се Сам към съпругата си.

— Знам. Последна добавка — камуфлаж.

С една вдлъбната част от предното стъкло на хеликоптера събраха около двайсет литра вода от улея, които изляха върху алуминиевия „покрив“ на гондолата. Завършиха маскировката с няколко пласта сняг.

Отстъпиха назад, за да се полюбуват на свършеното.

Сам каза:

— Когато замръзне, ще прилича на част от ледената покривка.

— Един въпрос: защо водата?

— За да се залепи снегът за алуминия. Ако подозренията ни се потвърдят и ни посети още един китайски хеликоптер, не искаме да издуха прикритието ни, нали?

— Сам Фарго, ти си гениален!

— Такова впечатление ми се ще да създавам!

Сам вдигна глава към небето. Половината от слънцето вече се беше скрила зад назъбения от планински върхове западен хоризонт.

Сам и Реми натъпкаха колкото можаха от припасите си в торбата, а остатъка заровиха в снега. След това се настаниха в скривалището си. На отслабващата привечерна светлина провериха с какво разполагат.

— Какво е това? — попита Реми, като извади малката раничка, която Сам бе взел, точно преди да скочи от хеликоптера.

— Това е… — Той спря, намръщи се и се усмихна. — Това, скъпа, е резервен парашут. Само че за нас е одеяло.

Извадиха парашута от раницата и се сгушиха плътно като в какавида в белия плат. Относително на топло и в относителна безопасност, те поговориха тихо, а над тях небето тъмнееше.

Сънят бавно ги унесе.

След известно време Сам отвори очи. Обграждаше ги пълен мрак. Реми прошепна:

— Чуваш ли?

— Да.

В далечината свистяха хеликоптерни перки.

— Какви са шансовете да е спасителен екип? — попита Реми.

— На практика никакви.

— Мерси, че не ми попарваш надеждите.

Звукът постепенно се усилваше. Скоро Сам и Реми бяха сигурни, че хеликоптерът е слязъл в долината. След няколко мига през пролуките в покрива премина ярък лъч светлина.

Лъчът отмина и избледня. Върна се още два пъти и още два пъти се отдалечи.

Ритъмът на мотора на хеликоптера се смени.

— Ще увисне над нас — прошепна Сам.

Той издърпа пистолета изпод крака си и го прехвърли в дясната си ръка.

От перките на хеликоптера заприижда въздушната вълна. Леденостуден въздух и снежни вихрушки изпълниха гондолата. Доколкото можеха да преценят по сенките, хвърлени от прожектора, хеликоптерът сякаш се движеше над платото и се въртеше ту насам, ту натам. Търсеше или тях, или оцелели войници.

Сам и Реми бяха оставили опашката на първия китайски хеликоптер да стърчи от улея, за да подсказва за съдбата му. Всеки, достатъчно щастлив, за да оцелее от сблъсъка с ледените води на езерото, би се удавил скоро след това. Сам и Реми се молеха спасителният екип да стигне до същия извод.

Посетителите им упорито преминаха още три пъти над тях. След това прожекторът угасна, а шумът от перките стихна в далечината.