Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (38)

37.

Голдфиш Пойнт, Ла Джола, Калифорния

— Нося ви един превод — каза Селма, като влезе в остъклената стая. Приближи се до Сам и Реми, които лежаха в шезлонгите си, и подаде няколко листа на Реми.

— Страхотно! — отвърна Реми със слаба усмивка.

— Прочете ли го? — обърна се Сам към Селма.

— Да.

— Нещо против да ни разкажеш за какво става дума?

Болкоуспокояващите действат на Реми доста… развеселяващо.

 

 

Мисията на Сам да открие спасители се оказа проста. Сам го прие като естествена справедливост, компенсираща предишните им мъки. Без да знаят, двамата с Реми се бяха приземили на около километър от селце на име Самагаун, най-северното селище в този район на Непал.

Една австралийска двойка, която правеше преход в планината, забеляза лутащият се в сумрака Сам и го заведоха до Самагаун. За нула време местните организираха спасителен отряд. Двама селяни, австралийците и Сам стигнаха докъдето можаха с един стар камион, а после поеха пеша. Откриха Реми до огъня, както я беше оставил Сам.

За всеки случай я сложиха да легне на парче шперплат, което носеха със себе си и се върнаха в Самагаун. Цялото село се беше мобилизирало. Намериха им стая с две легла и печка на дърва и ги натъпкаха до пръсване с алоо тареко (пържени картофи) и кукура ко ледо (пиле със сос грейви). Местният лекар ги прегледа и не откри нищо опасно за живота.

На следващата сутрин разбраха, че старейшината е предал новината за спасението им по любителското си радио. Сам помоли старейшината да се свърже с Джак Карна и той им изпрати джип, който да ги прибере. В Горка завариха Джак и Аджай, които ги чакаха, за да ги придружат до Катманду.

Оказа се, че Джак ги е обявил за издирване и е газил из блатото на непалската бюрокрация, когато получил новината за спасението им.

Сам и Реми прекараха една нощ в болницата под внимателното наблюдение на Аджай. Рентгеновите снимки на Реми показаха две натъртени ребра и изкълчен глезен. Изписаха и на двамата болкоуспокояващи. Драскотините по лицата им, макар и грозни, бяха повърхностни и скоро щяха да избледнеят.

Пет дни след полета с балон Сам и Реми пътуваха към дома със самолет.

 

 

Сега Селма им предаде съкратената версия на текста по бамбуковата пръчка:

— Първо, Джак потвърди подозренията ви, госпожо Фарго. Символите са идентични с тези по капака на сандъка. И той като вас беше изненадан. Когато сте готови да говорите с него, обадете му се. Колкото до останалите надписи, бяхте права — на италиански са. Според автора, мъж на име… Франческо Лана де Терци…

— Това име ми е познато — каза Сам.

Веднага щом се прибраха, той се беше заровил в историята на дирижаблите.

— Откъде? — попита Реми.

— Де Терци е смятан от повечето специалисти за бащата на аеронавтиката. Бил е йезуит и преподавател по физика и математика в Бреша. През 1670 г. публикувал книга със заглавието „Продомо“. За времето си книгата била направо революционна — първият сериозен математически анализ на летенето.

Тази книга поставила основата на всички следващи опити за полети, включително и този на братята Монголфие, които през 1783 г. правят първите си успешни летателни опити с балон.

— Аха… които и да са те — отвърна Реми.

— Първият успешен полет с балон са го направили те — обясни й Сам. — Де Терци е бил гениален. Дал е тласък за изобретения като шевната машина, устройство за четене за слепи, нещо като примитивна форма на Брайлово писмо…

— Но не и летящ съд.

— Концепцията му е била за нещо, наречено „вакуумен кораб“ — на практика същото като дирижабъла, който открихме, само че вместо копринени, балоните трябвало да са от мед, изпразнени от въздух. В средата на седемнайсети век изобретателят Робърт Бойл създал „пневматична машина“, която била в състояние да изсмуче въздуха от даден съд. С нейна помощ той доказал, че въздухът има маса. Де Терци развил теорията, че след вакуумирането корабът ще е по-лек от въздуха и ще се издигне. Няма да ви отегчавам с физика, но пред концепцията има твърде много пречки, за да е практична.

— Значи вакуумният кораб никога не е бил построен — каза Селма.

— Не и доколкото ни е известно. В края на деветнайсети век мъж на име Артур дьо Босет опитал да събере пари за нещо, което наричал „въздушен кораб с вакуумни тръби“, но не успял. Колкото до Де Терци, според историческите източници продължил да работи върху теорията си до смъртта си през 1686 г.

— Къде е починал?

Сам се усмихна.

— В Бреша.

— След като първо скитал из Хималаите — добави Реми. — Продължавай, Селма.

— Според надписа Де Терци и китайският екипаж — не пише колко на брой, катастрофирали по време на пробен полет на един въздушен кораб, който италианецът построил за император Кангкси. Императорът кръстил въздушния кораб „Великия дракон“. Само Де Терци и още двама оцелели. Италианецът не бил ранен.

— Двете мумии — каза Реми.

— Император Кангкси управлявал от 1661 г. до 1722 г. — допълни Селма.

— Времето се връзва — отбеляза Сам.

— Ето и интересната част: Де Терци твърди, че докато търсел храна, открил — Селма зачете: — „тайнствена съдина, каквато не съм виждал, със символи, подобни, но и различни от тези, които моят благодетел използва…“.

Сам и Реми се спогледаха.

Селма продължи:

— В последната част Де Терци пише, че решил да изостави хората от екипажа си и да поеме на север към мястото, откъдето излетели. Той нарича това място гомпа Шекар.

Сам попита:

— Провери ли…

— Проверих. От тази гомпа са останали само развалини, но се е намирала в Тибет на шейсет километра североизточно от мястото, където сте открили кораба.

— Продължавай.

— Ако Де Терци успеел да се върне в гомпа Шекар, щял сам да разкаже за пътешествието си. Ако ли не, ако някой някога намерел тялото му, надписът върху бамбуковата пръчка щял да бъде неговият завет.

— А тайнствената съдина? — попита Сам.

— Оставих най-доброто за накрая — отговори Селма. — Де Терци твърди, че щял да я вземе със себе си и, цитирам: „да откупя свободата на брат си Джузепе, когото Кангкси държи в плен, за да е сигурен, че ще се върна с «Великия дракон».“

— Взел го е със себе си — промълви Сам. — Отнесъл е Теуранг в Тибет.

Реми каза:

— Толкова въпроси имам, че не знам откъде да започна. Първо, какво знаем за живота на Де Терци?

— Почти нищо. Аз поне не открих — рече Селма. — Според всички източници Де Терци е прекарал живота си в Италия. Там е умрял и там е бил погребан. Както и Сам каза, прекарал е последните си години в работа по вакуумния кораб.

— Не може и двете версии да са верни — намеси се Сам. — Или не е напускал Бреша и надписът върху бамбука е измама, или е прекарал известно време в Китай в двора на император Кангкси.

— И може би е умрял там — добави Реми.

Сам видя закачлива усмивка на лицето на Селма и я подкани:

— Хайде, стига си мълчала, кажи ни!

— В интернет не намерих нищо за Де Терци, но в университета в Бреша има преподавател, който води курс за италианските изобретатели от времето на Ренесанса. Де Терци е важна фигура в програмата на курса.

— Харесва ти да си играеш с нас, нали? — попита я Реми.

— Ни най-малко — тържествуващо отвърна Селма. — Само кажете и до утре следобед ще съм ви пратила в Италия.

— А ти само кажи, когато си готова, и ние ще си уредим среща с този преподавател.

 

 

Голдфиш Пойнт, Ла Джола, Калифорния

На следващия ден Сам и Реми се свързаха в чата с Карлота Морети. В най-общи линии й обясниха какво ги интересува от живота на Франческо Лана де Терци. Морети, брюнетка на трийсет и няколко години с големи кръгли очила, им се усмихна от екрана.

— Толкова се радвам да се запозная с двама ви — каза тя с лек акцент. — Аз съм ви нещо като фен.

— Наш? — попита Реми.

— Си, си! Четох за вас в списанието на университета Смитсониън — за изгубената изба на Наполеон и пещерата в планините, хм.

— Гранд Санбернар — подсказа Сам.

— Да, точно така. Моля, извинете ме, ако нахалствам, но не мога да не попитам — добре ли сте? Лицата ви изглеждат доста странно?

— Инцидент по време на преход — отговори Сам. — Възстановяваме се.

— О, чудесно! Е, учудих се и, разбира се, се зарадвах, когато ме потърсихте. Кажете ми какво точно ви интересува за Франческо де Терци и ще се опитам да ви помогна.

— Името му се появи по време на работата ни върху един проект — започна Реми. — Но не успяхме да намерим много информация за него. Казаха ни, че вие сте нещо като експерт.

Морети махна с ръка.

— Експерт… не знам. Той е включен в един от моите курсове, а и от малка Де Терци предизвиква любопитството ми.

— Интересуват ни най-вече последните десет години от живота му. Първо, може ли да потвърдите, че е имал брат?

— О, да! Казвал се е Джузепе Лана де Терци.

— Вярно ли е, че Франческо никога не е напускал Бреша?

— О, не, това не е вярно. Де Терци често е пътувал до Милано, до Генуа, както и до други места.

— А извън Италия? Презокеански места?

— Възможно е, макар че не бих могла да кажа точно къде. Според някои описания, най-вече от втора ръка, между 1675 г. и 1679 г. е пътувал надалеч. Само че не познавам историк, който би го потвърдил със сигурност.

— А тези описания дават ли представа къде може да е ходил?

— Някъде в Далечния Изток — отвърна Морети. — Споменава се Азия.

— А защо би отишъл там?

Морети се поколеба.

— Разберете, възможно е всичко това да са измислици. Няма документи, които го потвърждават.

— Разбираме — каза Сам.

— Според мълвата Де Терци не успял да намери човек, който да финансира строежа на летящата му машина.

— Вакуумния кораб.

— Да, именно на него. Не е намерил кой да му даде парите — нито държавата, нито местни богаташи. Тръгнал на изток с надеждата да намери хора, които да го подкрепят финансово.

— Намерил ли е?

— Не, доколкото знам.

— А какво е станало, когато се върнал през 1679 г.? — попита Сам.

— Върнал се променен. Вероятно нещо лошо се било случило по време на странстванията му, а брат му Джузепе не се завърнал изобщо. Франческо никога не проговорил за това. Скоро се установил отново в Бреша, напуснал йезуитите и се преместил във Виена, Австрия.

— Отново в търсене на пари за летящата машина?

— Може би, но във Виена намерил само беди.

— Как така? — попита Реми.

— Скоро след като се преместил там, се оженил и му се родило момче. Две години по-късно Виена била обсадена от османците. Знаете ли нещо за това?

— Малко.

— Обсадата продължила два месеца. Свещената лига — съюз между Свещената Римска империя, Венецианската република и Полско-литовската държава, се изправила срещу огромната османската армия. Решаващата битка се провела в началото на септември 1683 г. Загинали десетки хиляди, включително много цивилни граждани. Между тях били и съпругата, и синът на Франческо де Терци.

— Ужасно! — промълви Реми. — Каква трагедия!

— Да, твърди се, че Де Терци бил съсипан. Първо брат му изчезва, а след това новото му семейство загива. Скоро след това Де Терци отново изчезнал.

— Къде?

Морети сви рамене.

— Поредната тайна. Върнал се в Бреша през октомври 1685 г. и починал няколко месеца по-късно.

— Нека ви задам един наглед странен въпрос — каза Реми.

— Моля.

— Сигурна ли сте, че Де Терци се е върнал в Бреша през 1685 г.?

— Странен въпрос. Разбира се, не мога да твърдя това със сигурност. Няма категорична информация, че е бил погребан тук, или че въобще се е върнал. Тази част от историята е основана на информация от втора ръка. Не виждам как може да се потвърди, с изключение на…

— Ексхумация?

— Да, ексхумация, както и ДНК проба от наследниците му, биха били сигурни доказателства. Защо питате? Имате ли причина да вярвате…

— Не, всъщност не. Но обмисляме различни варианти.

Сам попита:

— А вярвате ли в някоя от тези истории?

— Част от мен иска да вярва. Много вълнуващи би било да са се случили, нали? Но, както казах, в официалните данни за живота на Де Терци не се споменава нищо за това.

— Преди малко казахте, че има много малко информация за живота му. Значи ли това, че все пак има данни? — попита Реми.

— Има няколко писма, но написани от приятели, не от Де Терци. Ако ги изключим тях, има само един друг източник, но не съм сигурна дали трябва да го споменавам.

— Защо?

— Защото е художествен текст — разказ, написан от сестрата на Де Терци няколко години след смъртта му. Макар и под друго име, предполага се, че главният герой е Франческо.

Повечето историци смятат, че сестра му се е опитала да печели пари от славата му, като се възползвала от слуховете по онова време.

— Може ли да ни кажете за какво се говори в този разказ?

— Всъщност историята е доста странна. — Морети замълча за миг. — Героят напуска дома си в Италия. След много перипетии бива пленен и отведен в двора на тиранин от странни земи. Принуден е да построи летящ военен кораб. Корабът се разбива на затънтено място, като оцеляват само нашия герой и още двама души от екипажа, които обаче по-късно умират от раните си. Героят намира тайнствено съкровище, което според местните е прокълнато, но той пренебрегва предупрежденията им и предприема тежко пътешествие до замъка на тиранина. Там разбира, че спътникът му, заложник на тиранина, е бил екзекутиран. Героят се връща в Италия със съкровището, само за да го сполетят още беди — семейството му загива по време на чумна епидемия. Героят е убеден, че проклятието е истинско, затова отива да върне съкровището, където го е намерил и никой никога повече не чува за него.

Сам и Реми с мъка сдържаха възклицанията си.

— Можете ли да ни изпратите тази история? — попита Сам.

— Разбира се. Мисля, че я имам на италиански, както и в много добър английски превод. Още щом приключим разговора, ще ви изпратя текста.