Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (17)

16.

Селцето Джомсом, Дхавалагири, Непал

Едномоторният самолет „Пайпър къб“ рязко се наклони и се спусна от височина един километър. Седнали един срещу друг, Сам и Реми наблюдаваха как подобните на креда скални възвишения се издигат и като че ли поглъщат самолета, докато машината захождаше към пистата. Над и зад възвишенията се извисяваха мрачните, покрити със сняг, върхове на планинските вериги Дхавалагири и Нилгири.

Макар да напуснаха Катманду час по-рано, все още бяха едва в началото на пътешествието си — останалата част щеше да им отнеме още дванайсет часа път. Както с всичко друго в Непал, разстоянията на картата не значеха нищо. Крайната им цел бе Ло Мантанг, някогашната столица на кралство Мустанг. Намираше се само на двестатина километра северозападно от Катманду, но бе недостъпна по въздух. Затова наеха самолет до Джомсом на сто и осемдесет километра източно от Катманду по права линия. След това щяха да се придвижат на север по долината на река Кали, докато стигнат на осемдесет километра от Ло Мантанг. Там щеше да ги чака местната свръзка на Сушант Дхарел — преподавателят от университета.

Сам и Реми се радваха да избягат от оживлението на Катманду, както и да се отдалечат от властта на клана Кинг.

Самолетът продължи да се спуска и да намалява скоростта. Реми изгледа съпруга си въпросително. Той се усмихна и каза:

— Къса писта. Или трябва да намали още оттук, или да набие спирачки, когато слезем.

— Страхотно…

Колесникът срещна асфалта с писък и приглушен трясък. Не след дълго самолетът рулираше към няколко сгради в южния край на пистата. Самолетът спря, а двигателят угасна. Сам и Реми взеха раниците си и се отправиха към отворената врата. Един мъж от персонала, облечен в син гащеризон, се усмихна и посочи стълбичката. Реми слезе, последвана от Сам.

Двамата закрачиха към терминала. Няколко кози хрупаха покафенялата трева до хангара. Зад тях по един черен път се влачеше стадо якове, карано от възрастен пастир с червена шапка без периферия и зелени панталони. От време на време той плесваше някой отклонил се от пътя як и мърмореше нещо.

Реми загърна яката на анорака си и каза:

— Мисля, че климатът тук може да мине за хладен.

— Щях да кажа „освежаващ“ — отвърна Сам през смях. — Над три хиляди метра надморска височина сме и има много по-малко прикритие.

— И много повече вятър.

Сякаш за да потвърди думите на Реми, по пистата мина мощен въздушен порив. За няколко секунди двамата бяха обгърнати от облаци прах. След това отново всичко се проясни. Летището отвсякъде бе обградено от над стометрови сивкавокафяви скали, набраздени дълбоко от върха до основата, сякаш от великански пръсти. Загладени от времето и ерозията, скалите изглеждаха почти като направени от човешка ръка — като стените на древна крепост.

Зад тях се чу глас:

— По-голямата част от Мустанг изглежда така. Поне по-ниските части.

Сам и Реми се обърнаха. Двайсет и няколкогодишен мъж с рошава руса коса се усмихваше дружелюбно, после попита:

— За пръв път ли идвате?

— Да — отвърна Сам. — Но не и ти, обзалагам се.

— За пети път съм тук. Пристрастен съм към преходите, така да се каже. Джомсом е нещо като отправна точка за всички преходи в района. Аз съм Уоли.

Сам представи себе си и Реми и тримата продължиха към терминала. Уоли посочи няколко групи хора по края на пистата. Повечето носеха анораци в ярки цветове и подпираха големи туристически раници.

— Другари по пътешествия? — попита Реми.

— Да. Има доста познати лица. Може да се каже, че сме част от местната икономика. Преходите поддържат мястото живо. Не може да отидеш никъде без водач.

— А ако човек предпочита да е сам?

— Тук е разположена рота на непалската армия. Нещо като е рекет е, всъщност, но не можем да ги виним. Ако докажеш, че знаеш какво правиш, повечето водачи гледат да не ти се пречкат.

От една група наблизо се обади жена:

— Ей, Уоли, тук сме!

Уоли се обърна, махна й и попита Сам и Реми:

— Накъде сте?

— Ло Мантанг.

— Яко място! Направо е средновековно, човече! Като машина на времето е. Имате ли си водач?

Сам кимна.

— Приятел от Катманду ни осигури.

Реми попита:

— Колко път има дотам? Според картата е на…

— Карти! — Уоли се изсмя. — Не че са напълно безполезни, но теренът тук е като смачкан вестник, пригладен на две на три. Всичко се променя. Един ден ще преминеш през хубав, равен район, а на следващия е затрупан от свлачище. Водачът ви вероятно ще следва пролома на река Кали Гандаки — сигурно вече е пресъхнал, така че… около сто километра. Поне дванайсет часа с кола.

— Което значи цяла нощ.

— Да. Питайте водача си. Сигурно ще подготви палатка или ви е резервирал колиба за преходи. Има какво да се види. Пътеката следва пролома на Кали Гандаки — най-дълбокият в света. От едната страна са планините Анапурна, от друга Дхавалагири. Между тях са осем от двайсетте на високи планини в света! Пейзажът е като смесица от Юта и Марс, човече! Само ступите и пещерите са…

Жената пак подвикна:

— Уоли!

Той каза на Сам и Реми:

— Хей, трябва да тръгвам! Радвам се, че се видяхме. Пътувайте гладко. И се пазете от затлачищата след здрачаване!

Сбогуваха се и Уоли пое към групата си.

Сам се обади:

— Затлачища?

— Водачът ще ви каже! — извика през рамо Уоли.

Сам се обърна към Реми:

— Ступи?

— Тук са най-познати като „чортени“. На практика мощехранителници — здания като могили, пазещи будистки артефакти.

— Колко са големи?

— От размерите на градинско джудже до такива на катедрала. Една от най-големите е в Катманду, всъщност — Будханат.

— Куполът с всички онези молитвени флагчета?

— Същият. В Мустанг има още много, най-вече от малките. Според някои преброявания са между хиляда и три хиляди, и то само по поречието на Кали Гандаки. Допреди няколко години Мустанг е бил почти затворен за туристи, за да не бъде осквернен.

— Фарго! — викаше мъжки глас. — Фарго!

Един плешив непалец на четирийсет и няколко години си проправи път през тълпа туристи и изтича до тях.

— Фарго, да?

— Да — отвърна Сам.

— Аз съм Басанта Туле — каза мъжът на приличен английски. — Аз съм водачът ви, да?

— Приятел на Прадхан ли си? — попита Реми.

Мъжът присви очи.

— Не знам кой е той. Помоли ме господин Сушант Дхарел да се срещна с вас. Очаквахте друг? Ето, имам идентификация… — Туле посегна към един от джобовете на якето си.

— Не, няма проблем — отвърна Сам с усмивка. — Радвам се да се запознаем.

— И аз. Ето, нека взема това.

Туле грабна раниците им и с глава посочи терминала.

— Автомобилът ми е натам. Последвайте ме, ако обичате.

Сам каза на Реми:

— Много хитро, госпожице Бонд.

— Параноична ли ставам на дърти години?

— Не, само по-хубава. Хайде, да го настигнем, преди да сме го изгубили от поглед.

След кратка спирка пред митническото бюро, за да задоволят неофициалните, но твърди претенции на Мустанг към полуавтономия, Сам и Реми намериха Туле на тротоара до една „Тойота Ленд Крузър“. Предвид десетината на практика идентични автомобили, всеки с лого на различни туроператори, явно тойотите бяха местният избор за пресечени местности. Туле им се усмихна, набута останалата част от багажа на Сам в багажника на тойотата и го затвори.

— Организирал съм престой за през нощта — рече Туле.

— Не тръгваме ли веднага за Ло Мантанг? — попита Реми.

— Не, не! На нещастие е да започваме пътуваме по това време на деня. По-добре утре сутрин. Ще ядете и ще си почивате и ще се насладите на Джомсом, и тогава ще тръгнем още по зазоряване. Елате, елате.

— Бихме предпочели да тръгнем сега — каза Сам, без да помръдва.

Туле направи пауза. Присви устни, замислен, след което каза:

— Вие избирате, разбира се, но до утре сутрин няма да разчистили свлачището.

— Какво свлачище?

— Между тук и Кагбени. Няма да можем да напреднем повече от няколко километра по долината. Да не забравяме и задръстването. В Мустанг сега има много туристи. По-добре да изчакаме до утре сутрин, да? — Туле отвори една от задните врати на тойотата и направи жест към задната седалка.

Сам и Реми се спогледаха, свиха рамене и влязоха.

След десет минути тойотата криволичеше по тесните улици. Туле спря пред някаква сграда на няколко километра югоизточно от пистата. С кафяви букви на жълт фон пишеше: „Гостилница Муунлайт. Вани — Отделни бани — Общи бани“.

С усмивка и повдигната вежда Реми каза:

— Като че ли баните са голямата атракция на Джомсом.

— И двуцветната архитектура — добави Сам.

От предната седалка се обади и Туле:

— Джомсом предлага най-добрите места за отсядане в района.

Излезе и побърза да отвори вратата на Реми. Подаде й ръка, тя благосклонно я пое и излезе, последвана от Сам.

Туле каза:

— Ще взема багажа ви. Влезте вътре. Мадам Рожа ще ви помогне.

Пет минути по-късно Сам и Реми бяха в кралския апартамент на гостилницата, с двойно легло и всекидневна пълна с плетени мебели. Както мадам Рожа бе обещала, банята им беше част от апартамента.

— Ще се върна да ви взема в единайсет утре сутрин, да? — Туле каза от прага.

— Защо толкова късно?

— Заради свлачището ще има…

— … задръстване — довърши Сам. — Благодаря, господин Туле. Ще се видим утре.

Сам затвори вратата. От банята Реми се обади:

— Сам, виж това!

Реми не отлепяше очи от огромната медна вана.

— Това е „Бийзли“!

— Мисля, че обичайната дума е „вана“, Реми.

— Много смешно. Бийзлитата са редки, Сам. Последната е била направена в края на деветнайсети век. Имаш ли представа колко струва това?

— Не, но нещо ми подсказва, че ти имаш.

— Дванайсет хиляди долара, плюс-минус! Това е съкровище, Сам!

— И е с размерите на лек автомобил. Не си и помисляй да я взимаш.

Реми откъсна поглед от ваната и го премести към Сам.

— Големичка е, нали?

Сам отвърна на усмивката й.

— Определено!

— Искаш ли да ме пазиш да не се удавя?

— На вашите услуги, мадам!

Час по-късно, чисти и доволни, те се настаниха във всекидневната. През балкона в далечината се виждаха върховете на Анапурна.

Сам погледна телефона си.

— Гласово съобщение. — Изслуша го, намигна на Реми и набра номера, от който беше съобщението. По високоговорителя се чу гласът на Селма:

— Къде сте?

— В земите на плетена мебел и мед — отвърна Сам.

— Моля?

— Нищо. Имаш ли добри новини за нас?

— Секунда.

След малко се чу мъжки глас. Франк Олтън.

— Сам, Реми… Не знам как го направихте, но ви дължа живота си.

— Нищо такова! — отвърна Реми. — В Боливия спаси нашите няколко пъти.

— Добре ли си? — включи се Сам.

— Малко съм поочукан, но нищо сериозно.

— Видя ли се с Джуди и децата?

— Да, още щом се прибрах.

— Селма, как вървят нещата?

— Ужасно!

— Радвам се да го чуя.

Въз основа на здравословен респект към властта на Чарли Кинг, а и на доза параноя, Сам и Реми бяха въвели правило — ако Селма или който и да било в щаба им се намира в някаква опасност, отговор, различен от „ужасно“, щеше да е сигнал за това.

— Франк, какво можеш да ни кажеш? — попита Реми.

— Боя се, че не повече от това, което знаете. Селма ми сподели последните новини. Макар да съм съгласен, че Кинг е змия и крие неща от вас, нямам доказателство, че стои зад отвличането ми. Някой ме повали и ме отвлече от улицата. Не ги видях. Не мога да ви кажа къде ме държаха. Когато се събудих, ми сложиха превръзка, докато отново не ме изкараха от микробуса. Когато махнаха превръзката, стоях пред стълбичката на гълфстрийма.

— И като си говорим за страшни и необясними неща, срещна ли се с близнаците Кинг?

— О, тези двамата. Чакаха ме на летището. Сякаш участвах в римейк на „Семейство Адамс“. Подозирам, че бяха отрочета на Кинг и жената — дракон?

— Да — отвърна Сам. — Какво е мнението ти за Люис Кинг?

— Сто към едно, че е мъртъв от десетилетия. Мисля, че е бил просто примамка за вас двамата.

— И ние така мислим — съгласи се Реми. — Още си изясняваме подробностите, но мислим, че има нещо общо със стара хималайска легенда.

— Златния човек — каза Франк.

— Точно така, Теуранг.

— От малкото, което успях да разбера, преди да ме отвлекат, това е търсел Люис Кинг, когато е изчезнал.

— Бил е обсебен. Но не знам истинско ли е това чудо, или не.

— Мислим, че е — отвърна Франк. — Утре ще се видим с един човек в Ло Мантанг. Ако имаме късмет, той ще може да ни даде допълнителна информация.