Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (29)

28.

Джомсом, Непал

Сам и Реми бяха наясно, че са разярили лъв, когото досега само дразнеха и затова поискаха Селма да им намери алтернативен път до Мустанг.

Всички знаеха, че Теуранг е някъде в Хималаите, а Кинг пък знаеше, че Фарго, ще трябва да се върнат в Непал. Сам и Реми изобщо не се съмняваха, че Ръсел и Марджъри Кинг, заедно с майка си Жилан, ще се оглеждат за тях. Само времето щеше да покаже какво могат да предложат Кинг, но Сам и Реми решиха да внимават много, докато свърши приключението им.

След поредица маратонски полети се озоваха в Ню Делхи, Индия, откъдето продължиха с кола на триста и петдесет километра югоизточно до град Лукнау. Там наеха едномоторен самолет за оставащите четиристотин километра до Джомсом. Бяха напуснали градчето — разпределителна станция за туристи преди по-малко от седмица и сега изпитваха леко усещане за дежа вю. Усещането се усили, когато се насочиха към терминала сред тълпи от тръгнали на преход туристи и гидове, надпреварващи се за клиенти.

Както им обеща Джак Карна, минаха през митницата без въпроси и проблеми. На тротоара пред терминала ги очакваше поредното видение от скорошното им минало — непалец до бяла тойота „Ленд круизър“, вдигнал табела с името им.

— Мисля, че търсите нас — каза Сам и му подаде ръка.

Мъжът се здрависа с тях.

— Аз съм Аджай. Господин Карна ме помоли да ви кажа, че най-новата риба на Селма се казва Апистограма инириде. Правилно ли го произнесох?

— Да — отвърна Реми. — А как я е кръстила?

— Фродо. — В дългите си разговори Селма и Джак Карна бяха открили, че и двамата са запалени фенове на „Властелинът на пръстените“. — Да? Окей? — попита Аджай с усмивка.

— Окей — отвърна Сам. — Води ни!

Аджай не само беше по-добър водач от предишния, но и много по-добър шофьор и се справяше майсторски с безкрайните завои и опасности на дефилето на Кали Гандаки. Осем часа по-късно стояха пред вратата на Джак Карна в Ло Мантанг.

Той ги прегърна топло. Кифличките и чаят ги чакаха във всекидневната. Когато се настаниха и постоплиха, Сам и Реми извадиха дисковете и ги поставиха на масичката пред Карна.

Той ги зяпа цяла минута, почти без да примигне, а на устните му играеше полуусмивка. Накрая вдигна всеки от дисковете и ги огледа внимателно. Моделът го впечатли почти толкова, колкото и истинските дискове.

— Като че ли е почти същият като оригинала, нали? Вашата Селма… опасна жена е, трябва да призная.

Реми се усмихна на Сам. Женската й интуиция й бе подсказала за искрата, пламнала между Джак и Селма, ала Сам беше отхвърлил подозренията й. Сега й кимна, убеден.

— Единствена по рода си е — заяви Сам. — Е, мислиш ли, че ще свършат работа?

— Не се съмнявам! Аджай ще ни закара до пещерите утре сутрин. С малко късмет, до края на деня ще сме открили нещо подходящо. От там нататък просто ще следваме картата до Шангри-Ла.

— Нищо никога не е толкова просто — каза Реми. — Повярвайте ни!

Карна сви рамене.

— Както кажете. — Наля им още чай и им поднесе кифличките. — Сега, разкажете ми повече за Селма и страстта й към тропическите риби и чая.

 

 

На следващата сутрин станаха преди съмване и момчето — помощник на Карна им сервира английска закуска: бекон, пудинг, домати на грил и гъби, пържен хляб, наденички и сякаш бездънни купи чай. Накрая Сам и Реми не можеха да сложат нито трошица повече в устата си и побутнаха чиниите си настрана.

— Това ли закусваш обикновено? — Реми попита Карна.

— Разбира се.

— Как оставаш във форма?

— Обикалям много по пущинаците. Да не говорим за студа и височината.

Тук човек гори калории невероятно бързо. Ако не си доставям поне по пет хиляди калории на ден, започвам да губя тегло.

— Може да откриеш фитнес-лагер тук — предложи Реми.

— Добра идея — отвърна Карна и се изправи. — Така! Десет минути до тръгване. Аджай ще ни чака при портата!

След десетина минути излязоха от дома на Карна и скоро круизъра ги заклатушка на югоизток към подножията на планините. На три километра от града, малко след като превалиха едно възвишение, пейзажът се промени рязко. Меките заоблени хълмове станаха по-високи и се нащърбиха. Почвата смени цвета си от сивкава в кафеникава, а храсталаците оредяха съвсем. Крузърът се заклатушка, когато Аджай пое по изпълнената с малки и големи канари шир. Скоро ушите на Сам и Реми изпукаха.

От предната седалка Карна каза:

— В багажника има два стека вода. Пийте. Колкото повече се изкачваме, толкова повече ще ви трябват течности.

Сам се пресегна и взе няколко бутилки — подаде едната на Карна, едната — на шофьора, а другите две остави за себе си и за Реми.

— На какво разстояние сме от тибетската граница?

— На около десетина километра. Не забравяйте, че ние, както и по-голямата част от света, мислим за тази граница като за тибетската, но китайците не мислят така. Големи фанатици са по този въпрос. Официалното име е Тибетски автономен регион, но според Пекин всичко това е Китай. Ако се оглеждате, ще видите наблюдателници по хребетите. Може да попаднем на някой патрул.

— Патрул? — зачуди се Сам. — От китайската армия?

— Да. И наземни части, и летателни машини редовно наминават към Мустанг. Знаят, че Непал само може да подаде официално оплакване, което не значи нищо за Китай.

— А какво става, ако някой се окаже от другата страна на границата? Някой заблуден турист, например.

— Зависи къде точно. Между нас и северния край на Мианмар има почти три хиляди километра граница, по-голямата част от която е по терен като този. Тук китайците по-рядко връщат — не особено учтиво, изгубените обратно през границата. Обикновено ги арестуват. През последната година чух за три такива случая.

Аджай безмълвно вдигна четири пръста, без да се обръща назад. Карна каза:

— Значи греша. Четири. Всички без един накрая бяха пуснати. Тук съм прав, нали, Аджай?

— Да.

— Какво имаш предвид под „накрая“?

— След около година. Този, когото не са пуснали, липсва вече шеста година. Китайците обичат да дават хора за пример. Не биха си позволили нашественик да се върне у дома твърде скоро. Ако го позволят, току-виж тълпи от вражески агенти заприиждали през границата.

— Така ли си го представят наистина? — попита Сам.

— Някои хора от правителството може би, но подозирам, че е най-вече поза. По южната граница на Китай има места, които не могат да се охраняват по земя, затова китайците са сурови в регионите, които все пак владеят. От добър източник знам — Карна кимна към Аджай, — че туристите в северна Индия често се промъкват през границата. Някои туристически компании дори специализират в това. Нали, Аджай?

— Да, господин Карна.

— Не се бойте, Фарго. Аджай и аз правим това от години. Джипиесът ни е идеално настроен и познаваме района идеално. Няма да попаднем в лапите на китайската армия, уверявам ви.

След час стигнаха до клисура с почти отвесни скални стени, които обаче толкова бяха ерозирали, че приличаха на огромни мравуняци. Отпред, сякаш израсло от самия камък, се виждаше здание, подобно на замък. Стените на приземния етаж бяха боядисани в същото опушено червено като тези в Ло Мантанг, а горните два етажа, крепящи се върху стърчащи хоризонтални греди, бяха един от друг по-малки и сякаш бяха изсечени в самата скала. На вятъра се вееха молитвени флагчета, вързани между двата конични покрива.

— Тарл Гомпа — изрече Карна.

— Чували сме името няколко пъти — обади се Реми, — но дефиницията изглежда… недифинируема.

— Добре казано. В някакъв смисъл, гомпите са нещо като укрепления — аванпостове на образованието и духовния растеж. В друг смисъл са манастири. В трети — военни постройки. Много зависи от историческия период и от обитателите на гомпата.

— Колко от тях все още съществуват?

— Само в Непал са ми известни над сто. Вероятно три пъти повече не са открити. Ако периметърът се разшири до Тибет и Бутан, сигурно има хиляди като тях.

— А защо спираме тук? — попита Сам.

— Най-вече от уважение. На местата, където има свещени пещери, се сформира съвет на старейшините, за да бди над тях. Пещерите тук още не са добре познати и старейшините много ги пазят. Ако не изразим почитанията си, ще се окажем от лошия край на поне десетина дула.

Излязоха от колата. Карна се провикна на непалски и след няколко мига от един потънал в сянка вход се показа възрастен мъж с маскировъчни панталони и яркосин анорак. Лицето му беше кафяво и дълбоко набраздено. Той изгледа групичката изпод белите си вежди и се усмихна широко.

— Намасте, Джак!

— Намасте, Пушпа!

Карна направи няколко крачки напред и двамата се прегърнаха, след което заговориха. Карна направи жест на Сам и Реми да се приближат.

Аджай ги спря:

— По-добре изчакайте тук. Пушпа е сгониер — портиер. Господин Карна му е добре познат, но подобни хора обикновено не вярват на непознати.

Карна и Пушпа продължиха разговора още няколко минути, старецът кимна и потупа Карна по раменете. Той се върна в крузъра.

— Пушпа ни разреши да продължим. Ще каже на един местен водач да ни чака при първите пещери.

— Как ще му каже? — попита Реми. — Не виждам никакви…

— Ръчно — отвърна Карна.

Посочи една остра скална издатина на върха на срещуположното възвишение. Там стоеше човек. Пушпа вдигна ръка и даде няколко сигнала с пръстите и дланта си. Човекът в далечината сигнализира на свой ред и се скри зад скалата. Карна каза:

— Докато стигнем, всички местни ще знаят, че идваме с разрешение.

— Значи, без гневни селяни с вили.

— Пушки — поправи съпругата си Сам.

Карна се усмихна окуражително.

— Без нито едно от двете. Тръгваме ли?

Поеха на изток, следвайки извивките на клисурата в продължение на три километра, докато не излязоха в едно пресъхнало речно корито. На около четиристотин метра след един мост в подножието на поредния хълм-термитник се гушеха няколко подобни на гомпа здания. Хълмът беше висок над сто метра и се простираше докъдето стигаше погледът на север и юг.

Аджай подкара крузъра към моста. Минаха на отсрещната страна и щом наближиха селцето сипеите и канарите отстъпиха на меки заоблени форми, покрити с фин ръждивокафяв пясък. Аджай спря автомобила до ниска каменна стена, която обграждаше селището. Излязоха на студения вятър. Пясък зашиба по якетата им.

— Остричък е, нали? — отбеляза Карна.

Сам и Реми му кимнаха, докато вдигаха качулките си. Сам надвика воя на вятъра:

— От тук пеша ли сме?

— Да. Натам. — Карна посочи към термитниците. — Хайде! — и ги поведе през пролука в стената по обграден от камъни път. В края им се изпречи плет от храсталаци. Карна продължи вляво. Излязоха на малък калдъръмен площад с бълбукащ фонтан в средата. Наоколо бе пълно със сандъчета, преливащи от червени и морави цветя.

— Отклоняват част от реката за напояване, канализация и фонтани обясни Карна. — Обичат фонтани.

— Прекрасно е! — възкликна Реми.

Не бе нужно много въображение, за да види човек откъде са тръгнали легендите за Шангри-Ла, помисли си тя. Насред най-негостоприемния пейзаж, сред който някога бяха бродели със Сам, те се озоваха в оазис. Бе неочаквано и много приятно.

На една дървена пейка седеше нисък мъж на средна възраст с кариран вълнен анорак и бейзболна шапка.

Той вдигна ръка за поздрав и се приближи до тях. Прегърнаха се с Карна и поговориха, а после Карна представи Сам и Реми.

— Намасте… намасте — каза мъжът с усмивка.

Карна също го представи:

— Това е Пушпа. — Преди да успеят да попитат, Карна добави: — Да, горе-долу същото като Пушпа от гомпата. Поне за нас звучи така — за тях интонацията е всичко. Пушпа ще ни заведе до пещерите. Ще пийнем чай с него, а после се залавяме за работа.