Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (25)

24.

Остров Сазан, Албания

Още щом се промъкнаха през дупката в стената, Сам и Реми осъзнаха, че задачата им ще е много по-трудна, отколкото очакваха. Пред очите им се разгръщаше странен лабиринт.

Загнили дървени ковчези бяха натрупани по осем един върху друг, в редици от по четири, и оформяха коридор, малко по-широк от раменете им. Двамата включиха челниците и закрачиха напред. В края коридорът се разклоняваше на две. Вляво и вдясно имаше още стени от ковчези.

— Броиш ли ги? — прошепна Сам.

— Сто и деветнайсет дотук.

— Гробището в Зверенец не е толкова голямо.

— Така е, но може да са ги погребвали един върху друг. Знаем, че Мала е умрял през 1436 г. Дори да е бил погребан пръв, все пак са минали над пет века.

— Направо ме побиха тръпки. Наляво или надясно?

Реми избра ляво. Направиха няколко крачки. Челникът на Сам освети тухлена стена.

— Задънена улица — каза той.

— Това игра на думи ли беше?

— Не, самата истина.

Обърнаха се. Този път Реми водеше и продължиха по коридора вдясно. В края му завиха отново надясно и след още шейсет и четири ковчега — наляво. След още пет завоя бройката надхвърли шестстотин.

Накрая стигнаха до открито пространство. Тук ковчезите също бяха натрупани по осем един върху друг, чак до подпорните греди. Сам и Реми се завъртяха, а лъчите на челниците им шареха по стените.

— Там! — ненадейно рече Сам.

До западната стена се виждаха няколко каменни саркофага.

— Четиринайсет — преброи ги Реми. — Точно колкото са гробниците в гробището.

— Това си е чист късмет — каза Сам и огледа отново ковчезите. — Невероятно! — промълви той. — Реми, тук има повече от хиляда трупа!

— Еарта вероятно греши. След бурята и наводнението, сигурно са взели всички тела. Звернец явно е не гробище, а костница.

— Няма миризма.

— Според Селма, последното погребение е било през 1912 г. Дори да са ги балсамирали, едва ли е останала много плът.

Сам се усмихна и запя тихо:

— Онез кокали… онез кокали… онез кокали изсъхнали!

— Не се пробвай професионално в пеенето, моля те… все още. Да проверим за някакви символи. Гробницата на Мала имаше огромен кръст — може би са сложили същия и на саркофага.

Не откриха кръстове по стените на никой от саркофазите. След като огледаха и капаците им, откриха, че на три има православни кръстове.

Седнаха на пода и ги загледаха. Реми попита:

— Колко мислиш, че тежи всеки от тях?

— Двеста — двеста и петдесет килограма… Но само капака… това е друга работа. Лост!

— Моля? — попита с усмивка Реми. Беше свикнала с внезапните възклицания на съпруга си, наглед несвързани с предходните му думи. Така решаваше доста проблеми.

— Забравихме лост. Капакът не тежи повече от петдесет килограма, но за да го преместим… По дяволите, знаех си, че трябва да се доверя на онова усещане, че сме забравили нещо важно.

— За щастие, имаш план.

Сам кимна.

— За щастие, имам план.

Сам и Реми отдавна бяха открили универсалната стойност на три на пръв поглед обичайни предмета — въже, жица и лейкопласт, така че рядко тръгваха на експедиции без тях, дори задачата им да не ги изискваше. Този път, бързайки да изпреварят падането на мрака, бяха забравили, освен лоста, и един от тези три предмета: жицата. Но двайсетметровото катераческо въже и лейкопластът щяха да свършат работа, надяваше се Сам.

Сам тършува няколко минути из напречните греди на църквата и откри каквото му трябваше: хлабава скоба с формата на буквата Г. Откачи я, огъна я и я закачи в средата на въжето. След това се покатери на саркофага и втъкна скобата под капака. После хвана въжето като юзди и го дръпна към себе си, за да фиксира по-стабилно скобата в процепа. Накрая заедно с Реми прехвърлиха краищата на въжето над една от гредите и с общото си тегло бавно го опънаха — краят на капака започна да се надига.

— Държа — каза Реми през стиснати зъби, като хвана и края на Сам. — Давай!

Сам подпъхна пръсти под капака. Изправи се от коленете и каменната плоча се вдигна и се плъзна между краката му. Скобата се освободи със звън.

Сам и Реми се надвесиха над саркофага и го осветиха с челниците си.

— Кости — каза Реми.

— И никъде не бляска злато — отвърна Сам. — Остават още два.

Макар нито един от двамата да не сподели тревогите си на глас, Сами и Реми имаха усещането, че който и саркофаг да изберат, все ще е грешният. Не ги напускаше и съмнението, че митрополит Бесим Мала не е изпълнил обещанието си към краля на Мустанг и че вторият диск отдавна е загубен или захвърлен.

След трийсет минути, приведени до втория отместен капак, те откриха още купчина кокали и нищо друго.

Час и половина след като бяха влезли в църквата, успяха да вдигнат капака и на последния саркофаг. Изтощени, Сам и Реми седнаха пред него, да си поемат дъх за минута.

— Готова? — попита Сам.

— Не съвсем, но да приключваме.

Пропълзяха напред на колене и лакти, минаха от двете страни на саркофага, поеха си дълбоко дъх и надникнаха през ръба му.

От мрака проблесна къс злато.