Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (6)

5.

Катманду, Непал

Както казаха, Ръсел и Марджъри спряха на алеята на „Хаят“ точно в девет сутринта на следващата сутрин. Усмихнати и ведри, близнаците поздравиха Сам и Реми с по още едно ръкостискане, след което ги поведоха към мерцедеса. Синьото небе искреше, а въздухът щипеше от приятен хлад.

— Накъде? — попита Ръсел, докато излизаше от алеята.

— Например, към местата, където Франк Олтън е прекарвал най-много време — предложи Реми.

— Няма проблем — отвърна Марджъри. — Според имейлите му до тате, е прекарвал част от времето си в клисурата Чобар, на около осем километра на югоизток оттук. Там река Багмати се излива в долината.

Възцари се няколкоминутно мълчание.

Накрая Сам каза:

— Ако наистина на снимката в Ло Мантанг е бил дядо ви…

— Не смятате, че е бил той, така ли? — попита Ръсел, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — Тате смята, че е той.

— Просто хипотетично. Ако е бил дядо ви, имате ли представа защо е бил тук?

— Не се сещам защо — отвърна небрежно Марджъри.

— Баща ви не изглеждаше запознат с работата на Люис. Някой от вас запознат ли е?

Ръсел отвърна:

— Някакви археологически работи, предполагам. Не го познаваме, разбира се. Само сме чували разни истории от тате.

— Не го приемайте зле, но хрумна ли ви да научите какво си е наумил Люис? Щеше да ви помогне в търсенето.

— Тате ни дава много задачи за вършене — отговори Марджъри. — Но за подобни неща наема експерти като вас и господин Олтън.

Сам и Реми се спогледаха. Подобно на баща си, близнаците Кинг изглеждаха слабо заинтересувани от живота на дядо си. Незаангажираността им изглеждаше почти патологична.

— Къде сте учили? — попита Реми, за да смени темата.

— Не сме — каза Ръсел. — Обучаваха ни вкъщи. Тате наемаше учители.

— А акцента ви?

Марджъри не отвърна веднага.

— О, разбирам. Когато бяхме на четири, той ни изпрати да живеем с леля в Кънектикът. Бяхме там, докато завършим средно училище и след това се върнахме в Хюстън.

— Значи не е бил около вас, докато сте расли? — попита Сам.

— Зает е.

В отговора на Марджъри нямаше и следа от яд, сякаш беше напълно нормално да отпратиш децата си за четиринайсет години и за тях да се грижат частни учители и роднини.

— Много въпроси задавате — отсече Ръсел.

— Любопитни сме по природа — отвърна Сам. — Върви с работата ни.

 

 

Сам и Реми не очакваха посещението им до клисурата Чобар да се окаже плодотворно и не сгрешиха. Ръсел и Марджъри ги засипаха с още клишета от речника на гидовете.

Когато се върнаха в колата, Сам и Реми поискаха да видят следващото място — историческия център на града, познат като площад „Дурбар“, дом на около петдесет храма.

Както можеха да очакват, това посещение бе точно толкова безинтересно, колкото първото. Следвани плътно от близнаците Кинг, Сам и Реми обиколиха площада и околностите му за около час, демонстративно снимаха, проверяваха картата и нахвърляха бележки. Накрая, малко преди обед, поискаха да се върнат в „Хаят“.

— Готови ли сте? — попита Ръсел. — Сигурни ли сте?

— Сигурни сме — отвърна Сам.

Марджъри рече:

— Ще се радваме да ви откараме, където искате.

— Трябва да направим малко проучване, преди да продължим — каза Реми.

— И с това можем да помогнем.

Сам повтори с твърд тон:

— Към хотела, моля!

Ръсел сви рамене.

— Както искате!

Двамата Фарго наблюдаваха от преддверието как мерцедесът се отдалечава. Сам извади айфона от джоба си и провери екрана.

— Съобщение от Селма. — Прослуша го и рече: — Намерила е нещо за семейство Кинг.

Щом се качиха в стаята, Сам включи високоговорителя и набра Селма. След трийсетина секунди пукане, Селма се включи:

— Най-после!

— Бяхме на обиколка с близнаците Кинг.

— Резултатна?

— Само с това, че усилиха желанието ни да стоим по-далеч от тях — отвърна Сам. — Какво си ни приготвила?

— Първо, намерих един човек, който може да преведе пергамента на деванагари, който открихте в къщата на Люис.

— Страхотно! — възкликна Реми.

— А сега идва още по-доброто. Мисля, че е първият преводач, онзи А. Каалрами от Принстън. Първото й име е Адала. На почти седемдесет е и преподава… познайте къде.

— Стига бе! — каза Сам.

— Университетът в Катманду.

— Селма, ти си магьосница! — възкликна Реми.

— По принцип бих се съгласила, госпожо Фарго, но това сега си беше чист късмет. Пращам по имейла информацията за връзка с професор Каалрами. Така… А сега нататък: след като нищо не излезе от проучванията ми за семейство Кинг, се обадих на Руб Хейуд. Той ми препраща всичко, което успее да научи и засега се оформя интересна картинка. Първо, Кинг не е истинската фамилия на семейството. Това е английска версия на първоначалната: Кьониг. А името на Люис е било Леес.

— Защо си го е сменил?

— Засега не сме сигурни, но знаем, че Люис е имигрирал в Америка през 1946 г. и е получил преподавателско място в университета в Сиракуза. След няколко години, когато Чарлс е бил на четири, Люис го е оставил с майка му и е започнал да пътешества по света.

— Какво още?

— Разбрах по каква работа са там Ръсел и Марджъри. Един от миньорските концерни на Кинг — Стратегическата ресурсна група (СРГ), миналата година е получил от непалското правителство одобрение да проведе, цитирам, „изследователски проучвания, свързани с експлоатацията на промишлени и скъпоценни метали“.

— Какво значи това? — попита Реми. — Това е много общо казано.

— Умишлено е казано общо — намеси се Сам.

Селма отвърна:

— Компанията не е на стоковата борса, така че трудно се добирам до информация за нея. Намерих две места за разкопки, наети от СРГ. На североизток от града са.

— Гъста паяжина — проточи замислено Реми. — Близнаците Кинг контролират миньорска дейност на същото място и по същото време, когато изчезва Франк, докато търси бащата на Кинг, който може, а може и да не е бродил из Хималаите през последните четирийсет години. Пропускам ли нещо?

— Това е, горе-долу — каза Сам.

Селма попита:

— Искате ли подробности за терените на СРГ?

— Засега не — рече Сам. — На пръв поглед не изглежда свързано, но с Крал Чарли човек никога не знае.

 

 

След като помолиха администратора на „Хаят“ да им намери кола под наем, семейство Фарго поеха на път. Сам караше, а Реми следеше картата на Катманду върху таблото на нисана им.

Един от малкото уроци, научени (и впоследствие забравени) от последната им визита в Катманду преди около шест години, се върна почти веднага, щом напуснаха хотела.

С изключение на главните улици като „Тридеви“ и „Кралския път“, улиците на Катманду рядко имаха имена, било то на картата или по табели. Местните даваха указания според забележителности, обикновено пресечки или площади — познати съответно като чокове и толове, и от време на време според местоположението на някой храм или пазар. Незапознатите с тези ориентири нямаха избор, освен да се доверят на карта на района и на компас.

Сам и Реми извадиха късмет. Университетът на Катманду се намираше на двайсетина километра от хотела, сред хълмовете в най-източния край на града. След двайсет нервни минути, докато открият магистрала „Арнико“, те пристигнаха в кампуса час след тръгването си от хотела.

На входа свиха вляво, следвайки табелите на непалски и английски. След това стигнаха до една алея, обградена от дървета, и здание от тухла и стъкло, пред което имаше леха красиви цветя. Намериха място за паркиране, слязоха и минаха през стъклената входна врата. Почти веднага се сблъскаха с информационното бюро.

Младата индийка зад него говореше английски с оксфордски нотки.

— Добро утро и добре дошли в университета на Катманду. С какво мога да ви помогна?

— Търсим професор Адала Каалрами — каза Реми.

— Да, разбира се. Един момент. — Жената натисна копче на клавиатурата пред себе си и прочете нещо на монитора. — Професор Каалрами в момента провежда консултации в библиотеката. Срещата ще свърши в три. — Жената им даде карта на кампуса и огради мястото, където се намираха в момента, както и библиотеката.

— Благодаря — кимна Сам.

Кампусът на Катманду беше малък — на възвишението се бяха сгушили само десетина сгради. Под тях се ширеха километри и километри терасирани поля и гъсти гори. В далечината се мержелееше международното летище „Трибхуван“. На север, едва видими, бяха пагодните покриви на „Хаят риджънси“.

Сам и Реми се отдалечиха на около стотина метра на изток от сградата, по пътечка, оградена с плетове, свърнаха наляво и се озоваха пред входа на библиотеката. Един от служителите ги упъти към конферентна зала на втория етаж. Пристигнаха тъкмо когато един студент си заминаваше. А в самата зала, на кръгла маса, седеше пълна възрастна индийка с ярко червено-зелено сари^[1].

Реми попита:

— Извинете, вие ли сте професор Адала Каалрами?

Жената вдигна поглед и ги огледа през очилата си в тъмни рамки.

— Да, аз съм.

Английският й беше с плътния смътно музикален акцент на индийците.

Реми представи себе си и Сам, след което попита дали може да седнат. Каалрами кимна към двата стола пред себе си. Сам я погледна и попита:

— Името Люис Кинг говори ли ви нещо?

— Були? — веднага попита тя.

— Да.

Професорката се усмихна широко — имаше разстояние между предните зъби.

— О, да, помня Були. Бяхме… приятели. — Блясъкът в очите й подсказа на Фарго, че връзката им е отишла оттатък етапа на приятелството. — Бях свързана с Принстън, но дойдох за няколко семестъра в Трибхуван. Дълго преди да основат сегашния университет. С Були се срещнахме на някаква сбирка. Защо ме питате?

— Търсим Люис Кинг.

— А… Ловци на духове, така ли?

— Значи мислите, че е мъртъв? — попита на свой ред Реми.

— О, не знам! Разбира се, чувала съм историите за появяванията му от време на време, но никога не съм го виждала, нито пък съм виждала достоверни негови снимки. Не и в последните четирийсет години. Ще ми се да мисля, че ако беше жив, щеше да дойде да ме види.

Сам извади един плик от кожения си сак, извади копие на пергамента и го плъзна по масата към професор Каалрами.

— Това познато ли ви е?

Тя го разгледа.

— Да. Това е моят подпис. Преведох това за Були през… — Каалрами сви устни, замисли се. — Хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Какво можете да ни кажете за него? — попита Сам. — Каза ли ви Люис къде го е намерил?

— Не, не ми каза.

Реми не се стърпя и вметна:

— На мен ми прилича на деванагари.

— Много добре, скъпа. Добра догадка, ала погрешна. Написано е на лова — много рядък език. По последни данни е роден език на едва четири хиляди души. Живеят в северната част на страната край китайската граница, където е бил…

— Мустанг — досети се Сам.

— Да, точно така. И го произнесохте правилно. Браво! Повечето говорещи лова живеят в и около Ло Мантанг. Знаехте ли за Мустанг или отгатнахте?

— Отгатнах. Единствената следа, която имаме за местоположението на Люис Кинг, е снимка, в която уж се появява. Правена е преди година в Ло Мантанг. Открихме пергамента в дома на Люис.

— Носите ли снимката?

— Не — каза Реми, след което хвърли поглед към Сам. Израженията им говореха „Защо не поискахме копие от снимката? Грешка на начинаещи.“ — Но съм сигурна, че можем да се сдобием с нея.

— Ако не ви затруднявам особено. Мисля, че бих познала Були, ако наистина е той.

— Някой друг идвал ли е наскоро да говори с вас за Кинг?

Каалрами се поколеба.

— Преди година, може би малко повече, двойка хлапета бяха тук. Странни на вид…

— Близнаци? Руси, със сини очи и азиатски черти на лицата?

— Да! Нещо не ми харесаха. Знам, че не е благородно да говоря така, но трябва да съм честна. Имаше нещо у тях… — Каалрами сви рамене.

— Помните ли какво ви попитаха?

— Общи въпроси за Були — дали имам някакви стари писма от него или пък дали помня да е говорил за работата си в района. Не можах да им помогна.

— Те нямаха ли копие от пергамента?

— Не.

Сам попита:

— Така и не открихме оригиналния превод. Бихте ли имала нещо против да направите такъв?

— Мога да ви кажа основното сега, но писменият превод ще отнеме време. Може да го направя тази вечер, ако желаете.

— Благодаря! — каза Реми. — Много ще сме ви задължени.

Професор Каалрами намести очилата си и взе пергамента. Бавно запроследява с пръст текста, движейки беззвучно устни.

След пет минути вдигна очи и се прокашля.

— Форма на имперски указ е. Фразата на лова не се превежда лесно на английски, но е официална заповед. Сигурна съм.

— Има ли дата?

— Не, но ако погледнете тук, в левия горен ъгъл, липсва парче текст. Имало ли го е на оригиналния пергамент.

— Не, направих снимката директно от оригинала. Помните ли дали датата е била на оригинала?

— Не, боя се, че не помня.

— А бихте ли могла да предположите?

— Не ми се предоверявайте, но бих казала, че е на възраст между шестстотин и седемстотин години.

— Продължете, моля — подкани я Сам.

— Нека повторя, че е най-добре да изчакате писмената версия…

— Разбираме.

— Това е заповед към група войници… специални войници, наречени Пазители. Наредено им е да изпълнят някакъв план — нещо, описано в друг документ, подозирам. Планът е нещо, наречено Теуранг, да бъде преместено от скривалището си на безопасно място.

— Защо?

— Има нещо общо с някакво нашествие.

— А пише ли какво представлява този Теуранг?

— Не. Съжалявам, но това ми е само смътно познато. Беше преди четири десетилетия. Помня думата, защото беше необичайна, но не мисля, че съм се интересувала допълнително от нея. Но в университета има един човек, за който съм сигурна, че е по-наясно от мен с думата. Може да го потърся, ако желаете.

— Много ще се радваме — отвърна Сам. — Помните ли реакцията на Люис, когато му дадохте превода?

Каалрами се усмихна.

— Беше превъзбуден, доколкото помня. Но пък на Були никога не му е липсвал ентусиазъм. Живееше на пълна скорост.

— Каза ли къде е открил пергамента?

— Ако ми е казал, съм забравила. Може би тази вечер, докато превеждам това, ще се сетя.

— Последен въпрос — каза Реми. — Какво помните от времето, когато Люис е изчезнал?

— О, помня изчезването много добре. Прекарахме сутринта заедно. Излязохме на пикник за късна закуска край река Багмати, в югозападната част на града.

Сам и Реми се приведоха напред едновременно. Сам попита:

— Клисурата Чобар?

Професор Каалрами се усмихна и наклони глава към Сам.

— Да. Как разбра?

— Отгатнах. А след пикника?

— Люис си носеше раницата — често го правеше. Непрестанно ходеше насам-натам. Беше прекрасен ден, топъл, нито облак в небето. Доколкото помня, снимах. Имах нов фотоапарат, един от първите модели на „Полароид“, които се сгъваха и разгъваха. Тогава беше чудо на техниката.

— Моля ви, кажете ни, че пазите тези снимки.

— Може би. Зависи от техническите умения на сина ми. Извинете ме… — Професор Каалрами се изправи, отиде до една малка масичка, където имаше телефон, и набра някакъв номер.

Няколко минути говори на непалски, след което погледна към Сам и Реми и покри с длан слушалката.

— Имате ли телефони с интернет?

Сам й даде електронния си адрес.

Каалрами поговори по телефона още трийсетина секунди и се върна на масата. Въздъхна.

— Сина ми. Казва ми, че трябва да вляза в електронната епоха. Миналия месец започна да сканира — нали това е правилната дума? — всичките ми фотоалбуми. Привършил е онези от пикника миналата седмица. Сега ви ги изпраща.

— Благодаря! — зарадва се Сам. — И на сина ви.

Реми каза:

— А за пикника казвахте…?

— Ядохме, наслаждавахме се един на друг, разговаряхме, а после — рано следобед, струва ми се, си казахме довиждане. Качих се в колата и тръгнах. Когато го видях за последно, пресичаше моста на клисурата Чобар.