Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (31)

30.

Катманду, Непал

— Сигурен ли си, че няма да промениш решението си, Джак? — попита Реми.

На пистата зад нея синьо-бял хеликоптер „Бел 206 Б, Лоун Рейнджър III“ вече въртеше перки.

— Не, драга, съжалявам. Извинявайте, че ви изоставям, но отношенията ми с всякакви летящи пособия са от омразни по-омразни. При последния си полет до Великобритания бях дълбоко упоен.

Предишния ден, след като излязоха от пещерния комплекс, се върнаха с Ло Монтанг, за да премислят следващия си ход. Знаеха, че имат само един възможен вариант — да последват маршрута на Пазителя Дакал през Непал и да проверят точките една по една.

Височината и откъснатостта на районите не им даваха друг избор, освен да използват хеликоптер под наем. А това ги върна обратно в Катманду — право в устата на лъва, образно казано. Ако имаха късмет, Сам и Реми щяха да открият нужното за няколко дни, преди Кинг да успее да проследи пътя им.

— А ако близнаците обходят спирките по пътя ни и попаднат на теб, Джак? — попита Сам.

— Не ви ли казах? Аджай е бил в индийската армия. Той ще ме наглежда.

Аджай се усмихна.

Карна им подаде ламинираната карта, върху която бе работил цяла нощ.

— Успях да елиминирам две от спирките ви за днес. Много малко вероятно е да са те, защото са били върхове, покрити с лед, когато Дакал е изпълнявал мисията си.

Проучванията на Карна върху Шангри-Ла го караха да вярва, че това е място с умерен климат и четири сезона. За нещастие Хималаите бяха пълни с подобни потулени долини — райски оазиси сред суровите възвишения и ледниците.

— Така остават шест места — довърши Карна. — Аджай е дал координатите на пилота ви.

Перките на хеликоптера се въртяха все по-бързо. Карна им стисна ръцете и извика:

— Късмет! Ще се срещнем тук довечера!

Двамата с Аджай се върнаха при колата, а Сам и Реми поеха към хеликоптера.

Първата им цел се намираше на петдесет километра североизточно от Катманду, в прохода Хутабранг. Пилотът Хосни, бивш военен летец в пакистанската армия, десетина минути водеше машината право на север, като им сочеше върхове и падини, и така даде възможност на Сам и Реми да се ориентират в терена. После зави на изток, към посочените му координатите.

Гласът му се чу в слушалките:

— Влизаме в района. Ще го обиколя по часовниковата стрелка и ще се сниша колкото мога повече. Понякога ветровете тук са доста коварни.

Сам и Реми се преместиха към единия прозорец, за да виждат по-добре. Реми каза:

— Отваряй си очите за гъби.

— Разбрано, капитане!

Преводът на Карна от стенописа даваше малко смътно, но, така се надяваха Сам и Реми, полезно описание на най-лесно разпознаваемата черта на Шангри-Ла — гъбовидна скална формация. Понеже стенописът беше отпреди хората да могат да летят, формите навярно щяха да си личат само от земята. Стенописът не уточняваше колко голяма е формацията, дали Шангри-Ла ще е на нея, в нея или някъде наблизо. Сам и Реми се надяваха и предполагаха, че който е начертал маршрута за връщане на Златния човек е избрал образувание, достатъчно голямо, за да се отличава ясно.

Бяха предвидили неколкократни приземявания, затова платиха на Хосни почти двойно повече от обичайното и го наеха за пет дни, с депозит за още пет.

Хеликоптерът прелетя над един залесен хребет и Хосни заслиза към долината с носа напред. На сто метра над короните на дърветата той изравни и намали скоростта.

— Вече сме в района — чу се гласа му в слушалките.

С вдигнати бинокли Сам и Реми започнаха да проучват долината. Реми се обърна към съпруга си:

— А колко точни са координатите според Джак?

— С отклонение от половин километър.

— Това не ми помага. — Макар да й се отдаваше, математиката не беше любимият предмет на Реми, а пресмятането на разстояния направо я дразнеше.

— Представи си дължината на стандартен стадион.

— Аха, добре… Сам, представяш ли си, Пазителят е трябвало да улучи всички тези координати съвсем точно? Как е възможно това?

— Изумително ориентиране наистина — съгласи се Сам. — Но, спомни си какво каза Карна: Пазителите са били тогавашния еквивалент на Зелените барети или тюлените. Обучавали са се за това цял живот.

Хосни спусна машината максимално ниско над дърветата. Долината не се стори на Сам и Реми обещаваща. Прекосиха я за около две минути. Сам каза на Хосни да продължава към следващите координати.

Сутринта преваляше, а хеликоптерът летеше все на запад. Напредваха бавно. Макар много от координатите да бяха едва на няколко километра едни от други, височинното ограничение на хеликоптера принуждаваше Хосни да заобикаля някои по-високи върхове и да лети през котловини и ниски проходи.

Малко след един следобед летяха на североизток, за да избегнат един връх от веригата Ганеш Химал, когато Хосни се обади:

— Имаме компания на два часа.

Реми се приближи до Сам и двамата се загледаха през прозореца.

— Кой е? — попита Реми.

— Авиация на китайската народна армия.

— Къде е тибетската граница?

— На три километра от тук. Не се тревожете, винаги изпращат някого да огледа хеликоптерите от Катманду. Перчат се, нищо повече.

— В други страни на това му викат нахлуване — отбеляза Сам.

— Добре дошли в Непал!

След няколко минути паралелен полет, китайският хеликоптер се отлепи от тях и пое обратно към границата. Скоро го изгубиха от поглед сред облаците.

Два пъти този следобед помолиха Хосни да се приземи до обещаващи на вид скални образувания, но нито едно не се оказа описаното от Карна. Малко преди четири следобед Сам зачеркна с червен маркер и последната точка и Хосни ги върна в Катманду.

 

 

Следващият ден започна с четирийсетминутен полет към долината Буди Гандаки североизточно от Катманду. Три от днешните координати, определени от Карна се намираха там. Долината следваше западния край на веригата Анапурна. Сам и Реми три часа летяха над прекрасни гледки — гъсти борови гори, тучни ливади и експлозии от диви цветя, назъбени хребети, кипящи реки и водопади. Само че отново нямаха късмет. Слязоха само веднъж, за да разгледат отблизо едно образувание, което се оказа канара с плосък връх.

По обяд спряха при една почивна станция в селце на име Багарчап. Хосни качи местните деца, за да ги повози на машината, докато Сам и Реми обядваха.

Скоро отново летяха, този път на север, през ледника Бинтанг и към връх Манаслу.

— Осем хиляди и сто метра — обади се Хосни и посочи върха. — С около шестстотин метра е по-нисък от Еверест.

— Едно е да ги гледаш на картинка, а съвсем друго да ги видиш отблизо — каза Реми. — Сега разбирам защо наричат това място „покрива на света“.

Увиснаха във въздуха за малко, за да може Реми да снима, после Хосни обърна на запад и слезе в още един ледник — Пунг Гуен, както го нарече. Летяха по протежението на ледника около дванайсет километра, а след това продължиха на север.

— Приятелите ни пак са тук — обади се по едно време Хосни. — Отдясно.

Китайският хеликоптер настина се беше върнал и отново летеше успоредно с тях. Само че този път разстоянието помежду им бе едва няколкостотин метра.

Сам и Реми спокойно можеха да различат силуетите на хората в машината.

Хеликоптерът ги следва няколко километра и отново ги остави на мира.

— Ще стигнем до следващия район за претърсване след около три минути — каза Хосни.

Сам и Реми застанаха до прозореца.

Както обикновено Хосни вдигна носа на хеликоптера над една редица ридове и рязко заходи в долината, като намали височината и увисна във въздуха.

Сам пръв забеляза сюрреалистичния пейзаж. Макар горните склонове да бяха гъсто залесени, долните им части сякаш бяха отсечени. Отвесните, гладки скали се спускаха в голямо езеро. На отсрещния склон се виждаше покрито с лед плато. Ледников поток пресичаше скалата и се спускаше във водите на езерото.

— Хосни, колко дълбоко мислиш, че е това? — попита Сам. — Имам предвид долината.

— От хребета до езерото, може би двеста и петдесет метра.

— Скалите са поне наполовина толкова високи.

Хосни пусна хеликоптера леко напред, като следваше склона, а Сам и Реми огледаха терена през биноклите си. Когато се изравниха с платото, видяха, че широката му площ е измамна — то се стесняваше в продължение на няколкостотин метра и свършваше в надвиснала стена лед, вклинена между две скални стени.

— Ето това е ледник — каза Сам. — Хосни, на никоя карта нямаше плато. Изглежда ли ти познато?

— Не, прав сте. Това е отскоро. Виждате ли зеленикавосивия цвят на езерото?

— Да — каза Реми.

— Получава се след топене. Тази част от долината е на по-малко от две години, бих казал.

— Климатичните промени?

— Определено. По-рано подминахме Пунг Гуен — загубил е над десет метра само през миналата година.

Притиснала се към прозореца, Реми ненадейно свали бинокъла.

— Сам, виж това!

Той се приплъзна до нейната страна и се взря. Точно под тях като че ли сред дълбокия до кръста леден слой се виждаше полузаровена дървена колиба.

— Какво пък е това?! — удиви се Сам. — Хосни?

— Нямам представа.

— На какво разстояние от координатите сме?

— На по-малко от километър.

Реми каза:

— Сам, това е гондола?

— Моля?

— Ракитова гондола — за летящ балон.

— Сигурна ли си?

— Хосни, свали ни!