Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (4)

3.

Голдфиш Пойнт, Ла Джола

Близо до Сан Диего, Калифорния

След като се разделиха с Кинг, Сам и Реми се върнаха в Пулау Легунди, където, както можеше да се очаква, намериха професор Стан Дайдел да наблюдава обекта. Бившият преподавател на Реми от Бостънския университет си беше взел отпуск, за да участва в разкопките. След като чу новините за Олтън, Дайдел се съгласи да контролира разкопките, докато се върнат или докато си намерят постоянен заместник.

След трийсет и шест часа и три прекачвания, семейство Фарго се приземиха в Сан Диего по обяд, местно време. Сам и Реми наминаха първо през дома на Олтън, за да съобщят на съпругата на Франк. После оставиха багажа си във фоайето на собствения си дом, и сега слизаха по стълбите към владенията на Селма — нейния работен кабинет.

Сто и осемдесет квадратни метра, високото пространство бе заето от шестметров работен плот с яворово покритие, осветен отгоре от висящи халогенни лампи и обграден от столове с високи облегалки. По протежението на една от стените се намираха три полукабинки, всяка с по чисто нова дванайсетядрена работна станция „Мак Про“ и трийсетинчов дисплей с висока резолюция — както и двойка остъклени офиси и библиотека за проучвания. Срещуположната стена беше посветена на единственото хоби на Селма: четириметров соленоводен аквариум с вместимост почти две хиляди литра, пълен с дъгоцветно множество риби. Тихото му клокочене беше почти като музикален фон на помещението.

Над работното пространство на първия етаж домът на Фарго беше къща в испански стил, с площ над хиляда квадратни метра и на три етажа. На етажите липсваха стени, а таваните бяха сводести, с достатъчно прозорци, за да не им се налага да използват лампите за повече от няколко часа на ден. Каквото електричество им беше нужно, идваше най-вече от плътния ред новомонтирани слънчеви панели на покрива.

На най-горния етаж се намираше главният апартамент на Сам и Реми. Точно под него се намираха четири помещения за гости, всекидневна, трапезария и хол, който бе построен над морето. На втория етаж имаше гимнастически салон с екипировка за аеробна и кръгова тренировка, сауна, басейн с изкуствено насрещно течение, катераческа стена и сто и осемдесет квадратни метра под от твърда дървесина, където Реми упражняваше фехтовката си, а Сам — джудото си.

Сам и Реми седнаха в два стола в единия ъгъл на работния плот. Селма се присъедини към тях. Носеше обичайните си работни дрехи: панталони каки, гуменки, ярко боядисана тениска, очила с рогови рамки и огърлица. Пийт Джефкоут и Уенди Кордън също се присъединиха към групичката. С тен, в добра форма, руси и приветливи, асистентите на Селма бяха типични калифорнийци, но далеч не бяха плажни безделници. Джеф имаше диплома по археология, а Уенди — по социология.

— Тревожи се — започна да разказва Реми, — но добре го прикри, заради децата. Казахме й, че ще я държим в течение. Селма, ако може, поддържай връзка с нея всеки ден, докато ни няма…

— Разбира се. Как мина срещата ви с Негово Височество?

Сам й разказа.

— Реми и аз го обсъдихме в самолета. Говори каквото трябва и е усвоил до съвършенство номерът с момчето от ранчото, но нещо не се връзва.

— Помощницата му Петканка, например — каза Реми и описа Жилан Шъ. Макар когато не беше в присъствието на Кинг, жената да плашеше, на борда на гълфстрийма поведението й говореше друго. Скастрянето за броя ледени кубчета и реакцията й показваха, че не просто се страхува от него, а и че той самият е тиранин, обсебен от желание за контрол.

— Реми има интересно усещане и за госпожица Шъ — каза Сам.

Реми каза:

— Тя е негова любовница. Сам не е толкова сигурен, но аз съм. А Кинг я държи в железен юмрук.

— Още подготвям биографията на семейство Кинг — каза Селма, — но досега нямаме късмет с Жилан. Продължавам да работя по въпроса. С позволението ви може да повикам Руб.

Руб Хейуд, друг приятел на Сам, работеше в щаба на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Двамата се бяха срещнали в печално прочутия „Камп Пери“, център за обучение на агенти за операции под прикритие, когато Сам работеше за АИПСО (Агенцията за изследователски проекти, свързани с отбраната), а Руб беше обещаващ полеви агент. Макар „Фермата“, както наричаха центъра, да бе задължителен за такива като Руб, Сам беше там като част от експериментална програма за сътрудничество: колкото по-добре инженерите разбираха как работят полевите агенти, смятаха ЦРУ и АИПСО, толкова по-добре щяха да играят поддържащата си роля.

— Ако смяташ, че има нужда, давай — каза Сам на Селма и добави: — Още нещо. Кинг твърди, че няма представа в каква област е работил баща му. Твърди, че го търси от четирийсет години и че няма представа какво го е мотивирало. Не му вярвам.

Реми додаде:

— Също така твърди, че не си е правил труда да се свърже нито с непалското правителство, нито с американското посолство. Човек с неговата власт би задействал всичко само с няколко обаждания. И ни каза, че Франк не се е интересувал от дома на баща му в Монтерей. Франк обаче е твърде внимателен, за да пропусне подобно нещо. Ако Кинг му е казал, Франк със сигурност е отишъл там.

— Защо Кинг ще лъже тогава? — попита Пийт.

— Нямам представа — отговори Реми.

— И какво излиза от всичко това? — поинтересува се Уенди.

— Някой има нещо за криене — заключи Селма.

— Именно — каза Сам. — Въпросът е какво? Кинг има и параноична жилка. Но, ако трябва да сме честни, с неговите пари, сигурно се опитват да го мамят наляво и надясно.

— Нищо от това няма значение, в крайна сметка — каза Реми. — Франк Олтън е изчезнал. Там трябва да съсредоточим вниманието си.

— Откъде ще започнем? — попита Селма.

— Монтерей.

 

 

Монтерей, Калифорния

Сам взимаше завоите бавно, докато предните фарове на колата се бореха с мъглите над земята и с шубраците, обградили застлания с чакъл път. Под тях сред крайбрежните скали блещукаха светлините на къщите, а по-далеч маяците на рибарските лодки се носеха в чернотата на океана. През отворения прозорец на Реми чуваха спорадичният скръбен звън на далечни шамандури.

Макар да бяха уморени, Сам и Реми искаха по-скоро да започнат с издирването на Франк, затова взеха вечерния полет от Сан Диего до двупистовото летище на Монтерей, откъдето наеха кола.

Дори преди да видят самото здание, им стана ясно, че домът на Люис „Були“ Кинг струва милиони. По-точно, земята, на която е построен. Гледката към залива на Монтерей не беше евтина. Според Чарли Кинг, баща му купил имота в началото на 50-те. Оттогава годините бяха повишили многократно стойността на земята.

Електронната навигация на таблото на колата изписука, за да предупреди за поредния завой. Докато свиваха, предните фарове преминаха по една самотна пощенска кутия върху стълб.

— Това е — каза Реми, когато видя числото.

Сам спря на една алея, оградена с недорасли борове и разнебитена, някога бяла ограда, която сякаш се крепеше единствено на вплелите се в нея лози. Остави колата да се плъзне последните няколко метра с изключен двигател. Фаровете осветиха къща на два етажа отпред и един отзад, на около деветдесет квадратни метра. От двете страни на предната врата се виждаха два заковани прозореца, а до нея водеха няколко изронени стъпала. Фасадата някога е била тъмнозелена. Сега имаше блед, болнав маслиненозелен цвят.

В края на алеята за коли, отчасти скрит зад къщата, имаше гараж с килнати улеи за оттичане на валежи.

— Определено е петдесетарка къща — каза Реми. — Никакви украси.

— Земята сигурно е около осем декара. Цяло чудо е, че предприемачите не са се добрали до нея.

— Е, като се има предвид кой я притежава.

— Така е, права си — съгласи се Сам.

— Трябва да призная, че е малко призрачно.

— Щях да кажа „направо зловещо“. Ще влизаме ли?

Сам угаси фаровете и сега къщата беше осветена само от бледите лунни лъчи, които успяваха да пробият през мъглите. Сам взе от задната седалка една кожена торба, излязоха и затвориха вратите. Двойното изтропване прозвуча неестествено силно. Сам извади фенерчето си и го включи.

По алеята стигнаха до входната врата. Опипвайки с крак, Сам провери доколко са стабилни стъпалата. Кимна на Реми, двамата се качиха и отключиха с ключа, който Жилан им даде. Сам побутна вратата — пантите проскърцаха. Един след друг, двамата Фарго пристъпиха през прага.

— Светни ми малко — помоли Реми.

Сам се обърна и насочи лъча към стената, до касата, където Реми опипом търсеше ключ. Откри го. Жилан им беше казала, че ще има електричество и се оказа права. В три от ъглите на стаята се включиха мътни подови лампи.

— Не е толкова изоставена, колкото Кинг я изкара — отбеляза Сам. Не само, че светеха лампите, ами и никъде не се виждаше и прашинка прах. — Сигурно я чисти редовно.

— Не ти ли се струва странно? — попита Реми. — Не само не я променя четирийсет години след изчезването на баща си, но и я поддържа, докато дворът буренясва.

— Самият Чарли Кинг ми се струва странен, така че не, не съм изненадан. Добави му фобия към микроби и му скрий нокторезачките и имаш почти втори Хауърд Хюз.

Реми се засмя.

— Е, добрата новина е, че нямаме много терен за обхождане.

Беше права. Виждаха по-голямата част от дома на Були направо от входа — седемметрова квадратна стая, която приличаше на личен кабинет. Източната и западната стена бяха заети от библиотеки, екзотични украшения, снимки в рамки и стъклени витрини, в които се намираха предмети, приличащи на вкаменелости.

Насред стаята имаше кухненска маса, която Люис бе използвал като бюро. Върху нея се виждаха стара пишеща машина, химикали, моливи, тефтери и купчини книги. На южната стена имаше три врати. Едната водеше към кухничка, другата към баня и третата — към спалня. С изключение на привкуса на боров ароматизатор и нафталин, къщата миришеше на мухъл и старо тапетно лепило.

— Мисля, че ти си на ход, Реми. Ти и Були като че ли сте били — или сте, сродни души. Ще проверя другите стаи. Изпищи от ужас, ако видиш някой прилеп.

— Не е смешно, Фарго!

Реми беше кораво момиче и никога не се страхуваше да си оцапа ръцете, но ненавиждаше прилепи.

Кожестите им криле, лапите им и сплесканите муцуни й действаха на примитивно ниво. Вси Светии беше напрегнат празник в дома на семейство Фарго, а класическите вампирски филми бяха забранени.

Сам отиде при нея, повдигна брадичката й я целуна.

— Извинявай!

— Приема се.

Докато Сам влизаше в кухнята, Реми огледа библиотеките. Както можеше да се предполага, всички книги бяха отпечатани преди 70-те на миналия век. Люис бе разнообразен читател. Макар много от томовете да бяха свързани с археология и сродните й дисциплини — антропология, палеонтология, геология и т.н., имаше и книги по философия, космология, социология, класическа литература и история.

Сам се върна в главното помещение.

— Нищо интересно в другите стаи. А тук?

— Подозирам, че е бил… — Тя направи пауза и се обърна. — Може би трябва да решим в кое време говорим за него. Мъртъв ли е, или жив?

— Да предположим второто. Франк го е сторил.

Реми кимна.

— Подозирам, че е крайно любопитна личност. Ако трябва да се обзаложа, ще кажа, че е прочел повечето от тези книги, ако не и всички.

— Ако е бил по разкопки толкова често, колкото Кинг казва, как е могъл?

— Скоростен читател? — предложи Реми.

— Възможно е. Какво има зад витрините.

Сам светна към тази до рамото на Реми и тя се взря през стъклото.

— Каменни остриета на Кловис. — Това име, първоначално принадлежащо на праисторическа култура на територията на Северна Америка, сега се използваше за всякакви острието на стрели и копия, направени от камък или кост. — Много хубава колекция.

Заразглеждаха витрините една по една. Колекцията на Люис беше еклектична като библиотеката му. Въпреки че имаше много археологически артефакти — парчета от глинени съдове, резбовани еленови рога, каменни сечива, вкаменени парчета дърво, имаше и елементи, принадлежащи на историческите науки: вкаменелости, скали, илюстрации на изчезнали растения и животни, както и късове от древни ръкописи.

Реми почука стъклото, зад което се намираше пергамент с думи на Деванагари, азбуката — родител на непалците.

— Това е интересно. Мисля, че е репродукция. Има нещо като бележки на преводач: „А. Каалрами, Принстън.“ Но няма превод.

— Проверявам — каза Сам, докато вадеше айфона си.

Изчака да се появи 4G-мрежата му. Вместо това на екрана се появи съобщение:

Изберете безжична мрежа.

651 ФПР

Мръщейки се, Сам разгледа надписа, затвори браузъра и включи програма за водене на бележки. Каза на Реми:

— Не мога да се свържа. Погледни!

— Какво?

Той й смигна.

— Погледни!

Реми се приближи и погледна екрана на айфона. На него пишеше: „Следвай ме.“

Реми моментално влезе в ритъм.

— Не съм изненадана, че не можеш да намериш сигнал — каза тя. — Насред нищото сме.

— Как мислиш? Всичко ли разгледахме?

— Струва ми се, че да. Да отидем да потърсим хотел.

Изключиха фенерчето, излязоха и заключиха вратата зад себе си. Реми попита:

— Какво става, Сам?

— Улових безжична мрежа. Кръстена е на адреса: 1651 Фолс Пас Роуд.

Сам върна съобщението на екрана си и го показа на Реми.

— Дали не е съсед?

— Не, обикновеният домашен интернет не се простира на повече от петдесет метра.

— От любопитно по-любопитно — каза Реми. — Не видях модеми или рутери. Защо на уж изоставена къща ще й трябва безжична мрежа?

— Сещам се само за една причина и, предвид с кого си имаме работа, не е толкова невероятна: наблюдение.

— Камери?

— Или подслушвателни устройства.

— Кинг ни следи? Защо?

— Кой знае. Но определено ми погъделичка любопитството. Трябва да се върнем обратно. Хайде, да огледаме.

— Ами ако има външни камери?

Като пусна лъча на фенерчето по фасадата на къщата, Сам закрачи към гаража. Когато стигна до ръба на къщата, спря и надзърна.

— Нищо. — Опита да отвори страничната врата на гаража. Беше заключена. Сам свали анорака си, нави го около дясната си ръка и притисна юмрук в стъклото над бравата, докато то не се изхрущя приглушено. Разчисти парчетата, пресегна се отвътре и отключи.

Когато влезе, му отне само минута да намери електрическото табло. Сам го отвори и огледа. Бушоните бяха стари. Някои от тях обаче изглеждаха подменяни наскоро.

— А сега какво? — попита Реми.

— Няма да бърникам по бушоните.

Той свали фенерчето от таблото към основната плоча, след това вляво към контакта, където откри електромер. Отвори го и изключи главното захранване.

— Ако Кинг няма генератор или резервни батерии някъде наоколо, това би трябвало да свърши работа — каза Сам.

Върнаха се към предната врата. Реми провери на айфона си за безжична мрежа. Нямаше.

— Чисто е — каза тя.

— Да видим какво крие Чарли Кинг.

Когато влязоха, Реми пое право към деванагарския пергамент.

— Сам, може ли да ми дадеш фотоапарата?

Сам бръкна в кожената торба, която стоеше на близкия стол, и й подаде фотоапарата „Canon G10“. Тя започна да снима. Когато приключи, се упъти към следващата витрина.

— Защо да не документираме всичко.

Сам кимна. Той обходи с поглед библиотеките с ръце на хълбоците. Направи бърза сметка наум: имаше около петстотин-шестстотин книги.

— Аз ще прелиствам.

Бързо стана ясно, че на когото и да бе платил Кинг да почисти къщата, този човек не бе обърнал внимание на рафтовете с книги — гърбовете им бяха чисти, но отгоре ги покриваше дебел слой прах. Преди да свали всяка книга, Сам я разглеждаше за отпечатъци. Нито една от тях не изглеждаше четена поне от десетилетие.

След два часа и стотина кихания те върнаха и последната книга на мястото й. Реми, която час по-рано беше приключила със снимките на витрините, помогна с последните стотина тома.

— Нищо — рече Сам, отстъпвайки от рафта, докато бършеше длани в крачолите си. — А ти?

— Не. Макар че попаднах на нещо интересно в една от библиотеките.

Тя включи фотоапарата, намери нужната снимка и я показа на Сам.

— Какви са тези неща? — попита Сам.

— Още не бих се обзаложила, но мисля, че са парчета от щраусови черупки.

— А гравюрата? Език ли е? Изобразително изкуство?

— Не знам. Но ги извадих и ги снимах.

— И защо е важно?

— Конкретно за нас, вероятно не е. Но в по-общ контекст… — Реми сви рамене. — Може би е много важно. През 1999 г. — обясни Реми, екип френски археолози открили скривалище с двеста и седемдесет гравирани парчета щраусови черупки в Южна Африка, в пещерата Диепклооф. Черупките били гравирани с геометрични шарки, датиращи отпреди петдесет и пет хиляди до шейсет и пет хиляди години и идващи от познатия като ховисонс-портска култура от среднокаменната ера. Експертите още обсъждат значението на гравюрите — продължи Реми. — Някои твърдят, че е изкуство. Други — че е карта. Трети — че е форма на писменост.

— Тези тук познати ли изглеждат?

— По памет не мога да ти кажа. Но ако са от същия тип като южноафриканските — довърши Реми, — тогава предхождат откритието от Диепклооф с почти трийсет и пет години.

— Може би Люис не е знаел какво има.

— Съмнявам се. Всеки добър археолог ще разпознае тези като важни. Открием ли Франк, върнат ли се нещата към нормалното… — Сам отвори уста, но Реми бързо се поправи, — … нормалното като за нас, ще се поинтересувам.

Сам въздъхна.

— Значи засега всичко, което имаме и някак е свързано с Непал, е онзи пергамент на Деванагари.