Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (14)

13.

Долина Лангтанг, Непал

— Разкопки? — повтори Сам. — Защо Кинг ще прави разкопки?

— Няма как да знаем, но това тук нарушава десетина непалски закона. Те се отнасят много сериозно към палеонтологичните разкопки, особено на вкаменелости.

— Черен пазар? — замисли се на глас Сам.

— И на мен първо това ми хрумна — отвърна Реми.

През последното десетилетие нелегалните разкопки и продажба на вкаменелости се бяха превърнали в голям бизнес, особено в Азия. Китай бе сочен за най-виден нарушител от няколко разследващи органа, но така или иначе нито една държава не бе наложила санкции. Предишната година доклад на Инициативата за устойчиво опазване на околната среда бе изчислил, че от хилядите тонове вкаменелости, продавани на черния пазар, по-малко от един процент са заловени — а от заловените нито един случай не е стигнал до ефективна присъда.

— Има много пари тук — каза Реми. — Частните колекционери са готови да платят милиони за непокътнати изкопаеми, особено от по-лъскавите видове: велосираптор, тиранозавър рекс, трицератопс, стегозавър…

— Милионите са джобни за Кинг.

— Прав си, но няма смисъл да отричаме това, което виждаме с очите си. Това не влиза ли в категорията „можем да упражним влияние“?

Сам се усмихна.

— Определено влиза, но ще ни трябва нещо повече от снимки. Настроена ли си за малко лукаво мошеничество?

— Голям фен съм на лукавото мошеничество.

Сам погледна часовника си.

— Имаме няколко часа до стъмване.

Реми се обърна и извади дигиталния фотоапарат от раницата.

— Ще се възползвам от все още добрата светлина.

Дали беше игра на светлината или пък реален феномен, но сумракът в Хималаите като че ли продължаваше часове. Час след като Сам и Реми се скриха в храсталаците и зачакаха, слънцето започна да се спуска към западните върхове и през следващите два часа двамата наблюдаваха как здрачът се спуска над гората, докато накрая булдозерите и камионите включиха фаровете си.

— Привършват — каза Сам и посочи към разкопките.

По периметъра на изкопа от тунелите наизлизаха копачите и поеха към рампата.

— Работят от сутрин до здрач — отбеляза Реми.

— И вероятно за жълти стотинки — допълни Сам.

— Или за никакви. Може би възнаграждението им е, че остават живи.

Вдясно изпука клонка. Двамата застинаха. Тишина. След това се чуха едва доловими за слуха стъпки — приближаваха. Сам направи жест с хоризонтална длан и двамата с Реми се притиснаха до земята, обърнали лица надясно към звука.

Изминаха десетина секунди.

На пътеката се появи сенчест силует. Облечен с работни дрехи и шапка с широка, мека периферия, мъжът държеше автомат напреки на тялото си. Стигна до ръба на изкопа, спря и погледна надолу. Вдигна бинокъл пред очите си. След цяла минута той смъкна бинокъла, обърна се, слезе от пътеката и се скри от поглед.

Сам и Реми почакаха пет минути и се надигнаха на лакти.

— Видя ли лицето му? — попита тя.

— Бях твърде зает да чакам да стъпи отгоре ни.

— Беше китаец.

— Сигурна ли си?

— Да.

Сам помисли за момент.

— Явно Чарли Кинг си е намерил партньори. Но има и добри новини.

— Какви?

— Не носеше бинокъл за нощно виждане. Сега трябва само да се притесняваме да не се блъснем в някой от тях в тъмното.

— Ти си вечният оптимист — засмя се Реми.

Двамата продължиха да наблюдават и да чакат, не само последните работници да се изкачат по рампата, но и дали няма да се появи още някой патрул или съгледвач.

Час след като нощта се спусна, Сам и Реми решиха, че е безопасно да се приближат. Не носеха въже и затова затърсиха достатъчно дълга и здрава лиана. Привързаха единия й край за ствола на едно близко дърво, а Сам пусна другия край в изкопа.

— Ще трябва да скочим от около три метра.

— Знаех си, че парашутистката ми подготовка ще свърши работа в някой хубав момент — отвърна Реми. — Подай ми ръка.

Преди Сам да възрази Реми вече спускаше краката си през ръба. Той я стисна за дясната ръка, а тя се хвана с лявата за лианата.

— Ще се видим на дъното — каза Реми с усмивка и се спусна. Щом стигна до края на лианата, тя скочи, падна, претърколи се през рамо и се спря на четири крака.

— Фукла — измърмори Сам и я последва. След няколко мига беше до нея, макар да не се бе справил толкова грациозно с претъркулването.

— Упражнявала си се повече от мен.

— Пилатес. Ах, да, и балет.

— Никога не си танцувала балет.

— Танцувах като малка.

Сам измърмори, а тя го целуна по бузата.

— Накъде сега? — попита.

Сам посочи входа на най-близкия тунел на петдесетина метра вляво. Приведени, двамата се затичаха покрай едната страна на изкопа и приклекнаха до входа.

— Ще надзърна — каза Реми и влезе.

След няколко минути се върна.

— Работят по няколко екземпляра, но нищо интересно.

— Продължаваме.

Изтичаха до другия тунел и повториха процедурата. Резултатите бяха същите. Продължиха към третия.

Бяха на три метра от входа, когато в далечния край на изкопа се включиха три индустриални прожектора „Клиг“ и обляха половината място в суха, бяла светлина.

— Бързо! — каза Сам. — Вътре!

Вмъкнаха се светкавично в тунела и паднаха по корем.

— Забелязаха ли ни? — прошепна Реми.

— Ако ни бяха забелязали, щяха вече да стрелят по нас — отвърна Сам. — Така или иначе, скоро ще разберем.

Зачакаха със затаен дъх, готови да чуят как приближават трополящи стъпки или пукота на изстрели, ала не се случи нито едното от двете. Вместо това от района на рампата женски глас извика нещо, което звучеше като команда.

— Разбра ли нещо? — попита Сам. — На китайски ли е?

Реми кимна.

— Пропуснах повечето. Нещо като „доведете го“, мисля.

Двамата пропълзяха няколко сантиметра и надникнаха през входа.

Група от двайсетина работници вървеше надолу по рампата. Обграждаха ги четирима пазачи. Отпред вървеше дребна жена в черно трико. Когато стигнаха до дъното на изкопа, пазачите подредиха работниците в редица, с лице към скривалището на Сам и Реми. Жената продължи да върви.

Сам взе бинокъла и погледна. Свали го и погледна Реми косо.

— Няма да повярваш. Самата тя — каза той. — Жилан Шъ.

Реми започна да снима.

— Не знам дали успях да я хвана — рече тя.

Шъ спря ненадейно, завъртя се към събраните работници и започна да вика и жестикулира бясно. Реми затвори очи, опитвайки се да долови думите.

— Нещо за крадци. Крали от мястото. Липсвали някакви неща.

Шъ млъкна рязко, направи пауза и посочи с пръст един от работниците. Пазачите се нахвърлиха върху него — единият го удари в кръста с приклада на автомата и го просна по лице на земята. Втори пазач го вдигна на крака и го завлачи напред. Спряха на няколко метра от Шъ. Пазачът пусна мъжа, а той падна на колене и заговори бързо.

— Моли се — прошепна Реми. — Имал жена и деца… Откраднал само едно малко парче…

Без предупреждение, Жилан Шъ извади пистолет от колана си, направи крачка напред и застреля мъжа в главата. Той се килна настрани и не помръдна.

Шъ отново заговори. Макар Реми да не превеждаше, нямаше нужда от много въображение, за да стане ясно какво казва „откраднете ли, умирате“.

Пазачите заблъскаха и забутаха работниците обратно по рампата. Шъ ги последва и скоро изкопът отново беше празен, с изключение на трупа. Прожекторите угаснаха.

Сам и Реми мълчаха. Накрая той каза:

— Каквато и симпатия да съм имал към нея, току-що се изпари напълно.

Реми кимна.

— Трябва да помогнем на тези хора, Сам!

— Така е, но тази вечер не можем да сторим нищо.

— Можем да отвлечем Шъ и да нахраним с нея…

— С удоволствие, но едва ли ще успеем да го сторим, без да вдигнем всички на крак. Няма да сме минали и два километра и ще ни хванат. Най-смисленото, което можем да направим, е да разберем какво прави Кинг тук и да го разгласим.

Реми помисли и кимна.

— Снимките няма да са ни достатъчни, трябват ни още доказателства — напомни му тя.

— Съгласен съм. Една от онези каравани там горе трябва да е офис. Ако има документи, там ще ги открием.

След като се увериха, че суматохата е отминала, посетиха всички останали тунели. Сам пазеше да не ги забележи някой, а Реми снимаше.

— Там има екземпляр от каликотериум. Почти непокътнат.

— Какво?

— Каликотериум. Трипръсто копитно животно от ранния плиоцен — бил е нещо средно между кон и носорог с дълги крайници. Измрели са преди седем милиона години. Много са интересни, всъщност…

— Реми…

— Какво?

— Може би по-късно.

Тя се усмихна.

— Да. Извинявай!

— Колко е ценен?

— Гадая, но може би… половин милион долара за добър екземпляр.

Сам огледа рампата и поляната, но всичко беше спокойно, виждаше се само един пазач.

— Нещо ми подсказва, че не се тревожат толкова кой ще влезе, а кой ще се измъкне.

— След видяното, трябва да се съглася. Какъв е планът?

— Ако не си подаваме главите много-много, почти до върха на рампата не би ни видял никой. Спираме там, изчакваме да ни подмине пазачът и тичаме до първата каравана вляво. Вмъкваме се под нея. От там нататък, трябва само да намерим офиса.

— И готово, а?

Сам се усмихна.

— Като да откраднеш вкаменелост от милиардер. — Замълча. — Почти забравих. Може ли да взема за малко фотоапарата ти?

Реми му го подаде. Сам изтича до средата на изкопа и приклекна до трупа. Претършува дрехите на мъжа, обърна го по гръб, снима лицето му и се върна при Реми.

— До сутринта Шъ ще е наредила да заровят тялото — обясни той. — Бихме могли поне да уведомим семейството му.

Реми се усмихна.

— Ти си добър човек, Сам Фарго.

Изчакаха пазача да се скрие от полезрението им и се измъкнаха от тунела, затичаха по протежение на едната стена, докато стигнаха до рампата. Трийсет секунди по-късно лежаха по корем близо до върха.

Сега имаха почти идеален изглед към цялата поляна. От двете й страни бяха разположени общо осем каравани — три вляво и пет вдясно. Прозорците на караваните вляво светеха, а Сам и Реми чуваха гласове отвътре. От петте каравани вдясно най-близките три светеха, а последните две тъмнееха.

Отпред се намираха четири от полуцилиндричните складове — между тях се виеше главният път. Над вратата на всеки от тях светеха жълтеникави натриеви лампи.

— Сигурно там прибират екипировката — предположи Реми.

Сам кимна.

— А ако трябваше да залагам в коя каравана е офисът, бих казал в една от тъмните.

— Съгласна съм. Трудната част ще е да се доберем дотам.

Реми беше права. Не смееха да поемат направо към караваните. Ако се появеше пазачът или някой погледнеше през прозореца, щяха да ги хванат.

— Ще я караме бавно и ще използваме първите три каравани за прикритие.

— А ако офисът е заключен?

— Ще трябва някак да се справим. — Сам погледна колко е часът. — Пазачът трябва да мине всеки момент.

Двайсетина секунди по-късно пазачът се подаде иззад ъгъла на най-близкия склад и пое към тройката каравани вляво. След като огледа всяка от тях с фенер, той прекоси поляната, повтори същото с останалите пет каравани и отмина.

Сам почака още двайсетина секунди и кимна на Реми. Двамата се изправиха, изтичаха по рампата и завиха вдясно към първата каравана. Спряха до задната й стена и приклекнаха, скрити зад един от пилоните, крепящи караваната.

— Виждаш ли нещо? — попита Сам.

— Чисто е.

Изправиха се и се промъкнаха до следващата каравана. Спряха отново, огледаха се и се ослушаха, преди да продължат. Зад третата каравана Сам почука по часовника и произнесе само с устни „пазач“. През стената над главите им се чуваше разговор на китайски и тиха музика, вероятно от радио.

Сам и Реми се долепиха до земята и застинаха. Не чакаха дълго. Точно навреме пазачът се показа на поляната и започна обиколката си. Когато стигна до тяхната каравана, те го изчакаха, без да смеят да дишат, докато лъчът от фенерчето се движеше по земята под караваната.

Лъчът ненадейно спря. Върна се на подпорния пилон, който криеше Сам и Реми, и спря отново. Двамата лежаха един до друг — Сам стисна ръката на Реми за успокоение.

Сякаш след цяла вечност, а най-вероятно след секунди, лъчът се премести. Шумът от стъпки по чакъла стихна. Сам и Реми станаха внимателно на крака и обиколиха караваната. Като се оглеждаха наляво и надясно, те се придвижиха до предната част на караваната и поеха по стъпалата към офиса. Или поне се надяваха да е той.

Сам натисна бравата. Беше отключено. Усмихнаха се облекчено един на друг. Сам открехна вратата и погледна вътре. Отдръпна се, поклати глава и раздвижи безмълвно устни „запаси“.

Преминаха към следващата каравана. За щастие и тази врата беше отключена. Сам надзърна вътре, след което протегна ръка през прага и направи жест на Реми да влезе. Щом прекрачи прага, тя затвори внимателно вратата след себе си.

Задната част на караваната беше пълна с шкафове за папки и рафтове за склад. До вратата стояха чифт боядисани в стоманеносиво бюра с по един стол до тях.

— Време ли е? — прошепна Реми.

Сам погледна часовника и кимна.

Няколко мига по-късно лъчът от фенерчето проблесна през прозорците на караваната и изчезна.

— Търсим всичко, което съдържа някакви подробности — каза Сам. — Имена на фирми, номера на сметки, фактури, декларации… Всичко, което следователите могат да използват.

Реми кимна.

— Трябва да оставим всичко, както е — предупреди тя. — Ако нещо изчезне, знаем кой ще отнесе наказанието.

— Да, куршум. Добра забележка. — Сам погледна часовника си. — Имаме три минути.

Започнаха с шкафовете, като поверяваха всяко чекмедже, всяка папка и лист хартия. Фотоапаратът на Реми побираше хиляди снимки, затова тя снима всичко, което изглеждаше поне донякъде важно, като използваше мъждивата светлина отвън.

Когато наближи краят на третата минута, двамата спряха и застинаха. Пазачът пак премина, огледа и изчезна. Продължиха. Повториха упражнението още четири пъти, докато не се задоволиха със събраното.

— Време е да вървим — каза Сам. — Ще се върнем по стъпките си до роувъра и…

Отвън зави аларма.

Сам и Реми застинаха и тогава той каза:

— Зад вратата!

Притиснаха се към стената. Навън се блъскаха врати, чуваше се шум от забързани стъпки по чакъла, провикваха се хора. Сам попита Реми:

— Виждаш ли нещо?

Тя затвори очи и се вслуша внимателно. Отвори очи.

— Сам, мисля, че са открили роувъра.